О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 373
[населено място], 19.09.2012 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети септември две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова ч. гр. д. № 363/2012 год. по описа на Върховния касационен съд, ІІ г. о., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, образувано по частната касационна жалба на Д. Б. – италиански гражданин, чрез пълномощника му адв. Сл. С. от САК, против въззивното определение от 4.07.2011 год. по ч. гр. д. № 364/2011 год. на Варненския апелативен съд. С него е отменено първоинстанционното определение от 17.06.2011 год. по гр. д. № 71/2011 год. на Разградския окръжен съд за изпращане на делото на местно компетентния съд – Софийски градски съд и делото му е върнато за продължаване на процесуалните действия по разглеждане на предявения срещу Д. Б. иск.
Жалбоподателят поддържа становище за незаконосъобразност на обжалваното въззивно определение с молба за отмяната му и с твърдението, че са допуснати процесуални нарушения, довели до нарушаване правото му на защита срещу въззивната частна жалба на другата страна – не му е изпратен препис от нея за отговор /видно от съдържанието на подадената т. н. молба за отмяна, представляваща частна касационна жалба по своята същност, така както е прието и в постановеното от ВКС определение по образуваното по нея производство по гр. д. № 1496/2011 год./.
Ответникът по частната жалба Х. Р. Л., чрез пълномощника му адв. Пл. Х., не е взел становище по нея, нито по представеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване.
За да се произнесе, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. намира следното:
За да отмени първоинстанционното определение, с което делото е изпратено по подсъдност на СГС по правилото на чл. 107, ал. 2 ГПК за обща местна подсъдност по възражение на ответника Д. Б., и да го върне на Разградския окръжен съд, пред който е предявен иска, за продължаване на процесуалните действия по разглеждането му, въззивният съд приел, че е приложима разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ГПК с оглед сключения между страните писмен договор, съдържащ уговорена между тях договорна подсъдност на споровете по него, и не се касае за изключението за подсъдност по чл. 109 ГПК с оглед характера на спора като имуществен. Съобразявайки цитираната договорна клауза и основанието на предявения иск за връщане на дадената без основание сума въззивният съд приел, че е налице основанието по чл. 117, ал. 2 ГПК за изменение на общата местна подсъдност чл. 107, ал. 2 ГПК – относно ответник, който не живее в пределите на Република България на постоянния си адрес, и заключил, че компетентият да се произнесе по иска е първоначално сезираният Разградски окръжен съд /съдът по регистрацията на дружеството, съгласно т. 10 от представения договор между страните от 6.11.2007 год./.
Преди да разгледа по същество частната жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК, което предпоставя произнасянето на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото и при наличие на някоя от предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК.
В изложението на частния жалбоподател е формулиран като процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото за определяне на местната подсъдност този за приложимостта на чл. 117 ГПК при наличие на договор, чиято нищожност се твърди от страната, позоваваща се на договорената в него местна подсъдност, различна от общата такава. Позовава се на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК , като счита, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие на цитираната и приложена съдебна практика, а от друга страна поддържа, че по поставеният въпрос липса съдебна практика.
Настоящият състав счита, че поддържаните основания за допускане на касационното обжалване не са налице. Въззивният съд не е обсъждал въпроса за действителността на представения договор между страните и изводите му не са обусловени от съображения в този смисъл, поради което и поставеният въпрос не е релевантен за спора за определяне на местната подсъдност на делото.
Дори и с оглед поддържаните в изложението съображения относно основанието на иска за неоснователно обогатяване и приложимостта на общата местна подсъдност при него, изключваща тази по чл. 117, ал. 2 ГПК, да се изведе като правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, с оглед правомощието за това на касационния съд, то не е налице противоречиво произнасяне с представеното определение № 667 по ч. гр. д. № 636/2009 год. на ІІІ г. о. на ВКС, както се поддържа от жалбоподателят. В него съдът е обсъждал приложимостта на изрично предвидената в чл. 115 ГПК местна подсъдност по исковете за вреди от непозволено увреждане и общата местна подсъдност по чл. 105 ГПК по постоянен адрес или седалище на ответника, обусловена от правната квалификация на предявения иск, докато в случая са касае за договорна подсъдност, като изключение от общата такава, за което законодателят е предвидил като предпоставка писмен договор между страните по имуществен спор. Хипотезите са различни и не се констатира противоречиво произнасяне по въпроса за обусловеността на приложението на чл. 117, ал. 2 ГПК за договорна подсъдност при иск за неоснователно обогатяване. Останалата представена съдебна практика е неотносима към предмета на настоящето производство, тъй като въпрос за редовността на исковата молба не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд, а определенията по приложението на чл. 276 ГПК касаят оплакването на жалбоподателя за процесуални нарушения при постановяване на обжалваното въззивно определение, което не е предмет на настоящето производство по чл. 288 ГПК.
Не е налице и второто основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК дори и да се приеме, че правният въпрос е този за определяне на местна подсъдност по чл. 117, ал. 2 ГПК при иск за неоснователно обогатяване, тъй като разпоредбата предполага този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съображенията в тази насока се изчерпват с твърдението за липса на съдебна практика, което противоречи на факта, че такава е представена към изложението и касаторът се позовава на нея, за да обоснове основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а от друга страна – разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ГПК, регламентираща допустимостта на договорната местна подсъдност и последиците от уговарянето й и правомощията на съда по повод възражение за местна подсъдност при наличие на предпоставките по чл. 117, ал. 2 ГПК е аналогична на тази на чл. 91 от отменения ГПК от 1952 год. По нея е налице трайна и непротиворечива съдебна практика, която не е загубила своето значение, а и разпоредбата е ясна и не се нуждае от тълкуване.
Поради тези съображения не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното определение, водим от което настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение № 401 от 4.07.2011 год. по ч. гр. д. № 364/2011 год. на Варненския апелативен съд по подадената от Д. Б. от Република Италия, чрез адв. С. С. от САК частна касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: