О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 373
София,22.06.2012 година
Върховният касационен съд,Второ гражданско отделение,в закрито заседание на четиринадесети юни през две хиляди и дванадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Зоя Атанасова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 457 от 2012 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. Д. Х. и Х. Х. Х. срещу въззивното решение на Сливенския окръжен съд, постановено на 16.02.2012г. по гр.д.№590/2011г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд,с което е отхвърлен предявеният от касаторите иск с правно основание чл.124,ал.1 ГПК по отношение на А. Д. Ч. и Р. А. Ч. за право на собственост върху недвижим имот,находящ се в [населено място], представляващ едноетажна масивна жилищна сграда от 4 стаи, със застроена площ от 88 кв.м.,ведно с масивен гараж от 76кв.м., представляващ УПИ * и за отмяна на издадения в полза на ответниците нотариален акт за право на собственост върху недвижимия имот, издаден на основание обстоятелствена проверка с №*,том *, н.д.*/1998г. на Котленския районен съдия.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението към подадената касационна жалба се поддържа,че въззивният съд се е произнесъл по въпроса следва ли съдът да обсъди всички възражения на страните като твърдят,че съдът не е обсъдил всички възражения и доводи,посочени от тях,вкл. и онези от тях,които се преклудират; по въпроса по какъв начин следва да се манифестира намерението за своене и как следва да бъде доведено то до знанието на предишния владелец; кога е налице прекъсване на давността и кога е налице явно и необезпокоявано владение и по-специално дали плащането на данъка от лице,различно от владелеца,представлява прекъсване на давността и дали то показва намерение за своене и прави владението явно за собственика на имота и за трети лица,както и по въпроса какъв период от време следва да е изтекъл,за да може едно лице да придобие недвижим имот по давност.
Ответниците по касационна жалба не изразяват становище досежно наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за допускане на касационното обжалване обаче не са налице,като съображенията за това са следните:
Формулираният в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК въпрос следва ли в решението си съдът да обсъди всички възражения на страните,вкл. и онези,които се преклудират представлява касационно оплакване по смисъла на чл.281 ГПК,което обаче не би могло да обуслови наличие на основание за допускане на касационно обжалване,тъй като предмет на преценка в производството по чл.288 ГПК не е правилността на въззивното решение, а наличието на основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, които касаторът следва да посочи и обоснове. Доводите за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281 ГПК касаят извършването на конкретна преценка на установените по делото факти и обстоятелства,а не принципно разрешен правен въпрос по приложението на процесуална или материалноправна норма.
Освен това необсъждането на определени доводи не винаги е пряко свързано с крайния извод на съда за основателността на предявения иск и без касаторът да е посочил конкретния довод,за който твърди,че не е бил обсъден,да е свързал същия с приложимата материалноправна норма и с въпрос по нейното приложение,не може да се приеме,че е извършено надлежно обосноваване на основание за допускане на касационно обжалване.
По останалите поставени въпроси:
В обжалваното решение е прието,че в хода на производството пред първата и пред въззивната инстанция не са събрани доказателства,от които да е видно,че ищците са били собственици на процесния имот. Напротив доказателствата според въззивния съд сочат,че за имота /дворно място/ има отбелязване за съставен акт за държавна собственост с отстъпено право на строеж на А. Ч.,който е бил признат за собственик на сградата с н.а.№*,том *,н.д.№*/1998г. на РС-Котел,като той е заплащал и дължимите местни данъци и такси за имота.
Въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели е прието,че имотът е бил владян от ответниците и не може да се приеме за безспорно доказан фактът,че ищците са се настанявали всяка година в този имот и да са показвали,че са негови собственици. Прието е,че ответниците са имали намерение за своене и съзнанието,че са собственици на имота, установили са трайно и необезпокоявано владение повече от 10 години и са придобили правото на собственост по давност,докато ищците не са представили никакви доказателства за времето,начина и способа на придобиване,продължителността на ползването,придобиване въз основа на твърдяно от тях право на строеж.
По въпроса по какъв начин следва да се манифестира намерението за своене и как следва да бъде доведено то до знанието на предишния владелец касаторите поддържат,че е налице противоречива практика на съдилищата,като се позовават на решение №664/14.07.1994г. по гр.д.№178/1994г. на ІІ ГО на ВКС и решение №239/29.05.1996г. по гр.д.№91/1996г. на І ГО на ВКС. Решение №664/14.07.1994г. на ІІ ГО на ВКС по гр.д.№178/1994г. обаче касае отношения между съвладелци и необходимостта намерението за своене да бъде изрично манифестирано, т.е. в това решение е била разгледана съвършено различна хипотеза,в която е прието,че установената в чл.69 ЗС презумпция е била оборена.
Решение №239/29.05.1996г. на І ГО на ВКС по гр.д.№91/1996г. пък разглежда необходимостта за демонстриране на намерение за своене и достигане на това намерение в отношенията между сънаследници,в които случаи е налице промяна в намерението като факт,следващ първоначално установената при определени условия фактическа власт,а именно първоначално упражняване на фактическа власт с намерение за своене само по отношение на собствените идеални части от имота, придобити по наследство и държане на частите на останалите сънаследници. В настоящия случай се поддържа наличие на самостоятелна фактическа власт само за едно лице,респ. за съпрузи,а не на съвладение или съсобственост,поради което изразените в посочените по-горе решения на ВКС становища не биха могли да обосноват наличието на противоречива практика по смисъла на чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
Касаторите поддържат,че въпросът кога е налице прекъсване на давността и кога е налице явно и необезпокоявано владение,както и дали плащането на данъка от лице,различно от владелеца,представлява прекъсване на давността и показва намерение за своене,като прави владението явно за собственика на имота и за трети лица, е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Този въпрос обаче не е свързан с крайния извод на въззивния съд за неоснователност на предявения иск. Искът е отхвърлен по причина,че ищците не са доказали осъществяване на твърдяното от тях придобивно основание-придобиване право на собственост върху сграда въз основа на отстъпено право на строеж. Съображенията за изтекла в полза на ответниците придобивна давност сами по себе си не са обосновали извода на съда за принадлежността на правото на собственост,с оглед на което и поставените въпроси по приложението на чл.79 ЗС не биха могли да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване.
Същите съображения следва да бъдат отнесени и към твърдението за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по въпроса за периода от време,който следва да изтече,за да може едно лице да придобие недвижим имот по давност. Както вече беше отбелязано,основния извод на съда за неоснователност на предявения иск е липсата на доказателства за осъществило се в полза на ищците основание за придобиване правото на собственост върху имота,което ако беше установено,можеше да обоснове релевантност и на доводите за липса на предпоставки за придобиване правото на собственост по давност от ответниците.
С оглед на това следва да се приеме,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 16.02.2012г. по гр.д.№590/2011г. по описа на Сливенския окръжен съд.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: