О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№373
София, 03.05.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България , Трето гражданско отделение в закрито заседание на тринадесети март две хиляди и седемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ОЛГА КЕРЕЛСКА
ВАНЯ АТАНАСОВА
След като изслуша докладваното от съдията КЕРЕЛСКА гр.д.№ 4773/2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. Л. Я. чрез адв. И. А. срещу решение № 74/22.06.2016 . по гр.д. №158/2016 г. на Бургаския апелативен съд , с което е отменено решение от 18.02.2016 г. по гр.д. № 447/2015 г. на Сливенския окръжен съд в частта, в която Прокуратурата на Република България , е осъдена да заплати на Й. Л. Я. от [населено място] сумата над 5 000 лв. до присъдените 15 000 лв. неимуществени вреди от неоснователно обвинение за престъпление , по което е бил оправдан , ведно със съответните лихви, като вместо него е постановено ново решение, с което искът на Й. Л. Я. за размера над 5 000 лв. до 15 000 лв. , е отхвърлен.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния и процесуален закон и необоснованост – касационни основания за отмяна по чл. 281,т.3 ГПК.С касационната жалба е представено Изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване по чл.284,ал.3,т.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на република България, не взема становище по допускането на въззивното решение до касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна в процеса, която има право и интерес от обжалване на решението и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о. с оглед правомощията по чл. 288 ГПК , приема следното :
Касаторът счита, че касационното обжалване на въззивното решение в сочената част следва да се допусне, доколкото е постановено в противоречие със задължителна практика на ВКС по посочените в Изложението по чл. 284,ал.3,т.1 ГПК въпроси.
Първата група формулирани въпроси се отнасят до това дали съдът е спазил принципа на справедливост при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди , съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. В тази връзка са поставени и два подвъпроса, а именно: 1.1 Правилно ли е постъпил съдът като при определяне размера на обезщетението не е взел предвид широката медийна разгласа и огромната публична известност на ищеца , които са навредили в пъти повече в сравнение с увреждането на други лица, неизвестни на цялото общество и 1.2 Допустимо ли е съдът да определя обезщетението като се уповава на средностатистическите доходи и покупателните възможности в страната , а не отчита конкретни обстоятелства , касаещи личните преживявания на ищеца, съпътстващи целия процес , именно заради широката му популярност. По тези въпроси касаторът счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Р № 319/17.11.2015 г. по гр.д. № 2829/2015, 4-то г.о., Р№ 191/20.05.2015 г. по гр.д. № 6686/2014 г. на ВКС, 4-то г.о.,Р № 3/ 13.02.2012 г. по гр.д. № 637/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., Р № 15/27.01.2014 г. по гр.д. №, всичките постановени по реда на чл. 290 ГПК. 3246/2013 г. на ВКС, ІV г.о.4-то г.о.върховния касационен съд 4-то г.о.
Втората група въпроси също касаят начина на определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД,а именно : Следва ли степента на получено увреждане вследствие незаконно повдигнато обвинение да се гради само върху количествени признаци като размер на предвидено наказание „ до три години” и продължителността на висящо наказателно производство; Следва ли да се изчислява размерът на обезщетението чрез степенуване квалификацията на престъплението и мярката за неотклонение – „леко умишлено престъпление”, „най – леката мярка за неотклонение” и пр. Касаторът счита ,че тези въпроси се разрешени в противоречие с тяхното разрешаване в Р№3/13.02.2012 г. по гр.д. №637/2011 г. на ВКС, както и Р №130/13.04.2011 г. по гр.д. №2061/2009 г. Зададен е и въпроса „Представлява ли човешката чест и достойнство специална ценност, която следва да се охранява с инструментите на възмездяването на гражданския деликт по специалния ред на ЗОДОВ и да бъде обезщетявана по справедливост”?По отношение на този въпрос не е посочена задължителна практика на ВКС .
За да постанови своето решение при определяне размера на дължимото обезщетение въззивният съд е съобразил характера на обвинението, което е за леко умишлено престъпление, с предвидено наказание „лишаване от свобода” до три години.Съобразено е също така, че периодът от една година /05.06.2012 г. -06.06.2013 г./ през която е било висящо наказателното производство е с малка продължителност , като е търпяна най- леката мярка за неотклонение „подписка”. Посочено е също така, че степента на преживяните от ищеца душевни болки и страдания и търпяни негативи от процесното обвинение , установени от свидетелите, не сочат на особено висок интензитет. Според съда, също така, следва да се съобрази обстоятелството , че свидетелите описват преживяното от ищеца като комплексен резултат , включително по причина на предходни други пет обвинения за по- тежки престъпления, за които се следва отделна обзвреда. Така посочените обстоятелства според съда обуславят много по –нисък размер на дължимото обезщетение от претендирания такъв от 50 000 лв.По-значителните имуществени вреди според него се определят от широкото медийно отразяване на процесното наказателно производство, поради обществената известност на ищеца като бивш футболист и участващ в ръководството на Б. , както и като бивш кмет на [населено място]. При определяне на размера на дължимото обезщетение по справедливост въззивният съд е отчел и общото ниво на икономическото благосъстояние в страната , при среден годишен доход за 2013 год. от порядъка на 5 000 лв. ,в какъвто размер е определено и дължимото обезщетение.
При тези решаващи мотиви, относими към размера на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди по чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ , очевидно не е налице противоречие на въззивното решение по формулираните въпроси, с цитираната задължителна практика. На първо място при определяне размера на обезщетението съдът е взел предвид широката медийна разгласа и публичната известност на ищеца. Това обстоятелство обаче е било преценявано заедно с всички останали конкретни обстоятелства, релевантни за определяне размера на обезщетението. В този смисъл решението е постановено в съответствие с Р № 319/17.11.2015 г. по гр.д. № 2829/2015 г. на ВКС, 4-то г.о. и решение № 191/20..05.2015 г. по гр.д. №6686/2014 г. на ВКС, 4-то г.о., доколкото според първото решение, при определяне размера на обезщетението съдът следва да съобразява обстоятелството какви публични позиции заема ищеца,а според второто такова – обезщетението следва да се определя като точен паричен еквивалент на претърпените болки и страдания за всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Същевременно съдът е определил обезщетението като е съобразил средностатистическите доходи на населението и както вече се посочи и всички други относими обстоятелства . С оглед на това решението не е постановено в противоречие с решение №3/13.02.2012 г. и по гр.д. №637/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение №15/27.01.2014 г. по гр.д. № 3246/2013 г.на ВКС, ІV г.о. , които изискват точно такъв подход на конкретна и комплексна оценка. Обсъждането на тежестта на престъплението, за което ищецът е бил привлечен към отговорност , на наказанието, което се предвижда за него ,както на взетата мярка за неотклонение, е част от тази конкретна оценка като според трайната практика на съдилищата и ВКС, в това число и задължителната такава, при този вид отговорност, обсъждането на тези обстоятелства е неотменно задължение на съда. В този смисъл е и решение №130/13.04.2011 г. по гр.д. № 2061/2009 г. на ВКС, на което касаторът се позовава.В него е посочено, че с оглед спецификата на състава по чл. 2,ал.1,т.2 ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и периода, през който е продължило наказателното преследване , характера на престъплението , публичното му огласяване и свързаните с това последици.
По отношение на третия въпрос касаторът не е посочил задължителна практика на ВКС, поради което не може да се извърши преценка дали досежно него е изпълнено посоченото допълнително основание за допускане по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК.
С оглед на изложеното, не са налице предпоставките, с които законът свързва достъпът до касационно обжалване .
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 74/22.06.2016 . по гр.д. №158/2016 г. на Бургаския апелативен съд, в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: