О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 374
София, 11.04.2016 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на четвърти април две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №1082 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма], чрез процесуален представител адв.Р., срещу решение от 30.11.2015г., постановено по в.гр.д.№338/2015г. на Апелативен съд В., с което е потвърдено решение от 28.10.2013г. по гр.д.№758/2012г. на Окръжен съд Варна за уважаване на предявения от Н Н. Н срещу Л Х. А. и [фирма] иск с правно основание чл. 135 ЗЗД.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Н Н. Н, чрез процесуален представител адв.Р., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК намира:
С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е уважен предявения от Н Н. Н срещу Л Х. А. и [фирма] иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД – обявен е за относително недействителен спрямо ищцата Надежда Н. Начева договор за покупко-продажба на недвижим имот – масивна жилищна сграда със застроена площ от 82,50 кв.м., състояща се от приземен, първи, втори жилищен и тавански етаж и лятна кухня с площ от 12,25 кв.м., ведно с поземлен имот с площ от 265 кв.м. в [населено място], сключен между Л Х. А. и дружеството-ответник по иска, в качеството им на продавач и купувач, при цена 97 500лв., който договор е материализиран в н.а.№ 71/2009г., вх.рег.№ 2033/01.06.2009 год. на Службата по вписвания – Б..
Вземането на ищеца срещу първия ответник е в общ размер на 97 791,50лв., ведно със законната лихва от 25.10.2007г. до окончателно плащане по договори за заем от 15.07.2006г. и 20.02.2007г., съдебно признати с влязло в сила решение № 182/04.04.2010г. по гр.д.№ 1041/2007г. на ОС-Добрич. По отношение на увреждащия характер на сделката, е прието, че самото отчуждаване на недвижим имот от патримониума на длъжника, сочи на затрудняване на реализацията на кредиторовия интерес, каквато е и задължителната съдебна практика – решение № 639 от 6.10.2010 година по гр.д.№ 754/2009 г. на ВКС, ІV г.о. Освен това е посочено, че ответницата не е доказала да разполага с друго имущество, с което да удовлетвори кредитора си, а това би доказало, че липсва цел за увреждане на кредиторовия интерес със сделката. По спорния факт за недобросъвестността на купувача са изложени съображения, че законният представител на дружеството – купувач е съпруг на длъжника и неговото знание за увреждането се предполага на основание чл.135, ал.2 ЗЗД; че ответниците са се домогвали да оборят тази презумпция в процеса, като доказателствената тежест за това е тяхна изцяло. Твърдението им в тази насока е било, че управителят на ответното дружество и длъжника Любов А. били във фактическа раздяла от 2007г. и за сделката съпругът разбрал през 2011г. – 2012г. Относно факта на узнаването за сделката от съпруга на длъжника и управител на дружеството-приобретател, са разпитани две групи свидетели, като показанията на свидетелите-роднини на страните и показанията им са ценени по чл. 172 ГПК. Въззивният съд е изложил подробни съображения защо дава вяра на едната група свидетели, а на другите – не. Показанията на свидетелите на ответниците съдът е преценил като недостоверни относно датата на узнаване за съдебния процес за паричното вземане, предвид стартирането на делото по време, когато не се твърди да е имало още фактическа раздяла – през 2007 год. Прието е, че показанията обслужват защитна теза на ответната страна и се опровергават от другата група свидетели /като показанията на дъщерята на ищцата и сестра на ответницата също са ценени по чл. 172 ГПК, доколкото съответстват на останалите доказателства по делото/ които дават показания, че съпрузите са поддържали и при редовните си в периода 2007 – 2009г. престои в [населено място] близки, съответстващи за брачни партньори отношения; свидетелстват за състоял се още през лятото на 2007г. разговор, в който Л А. е информирала съпруга си за паричните вземания на майка й и за съдебното им предявяване. Относно регистрирането на съпрузите на различни адреси в Е. – за мъжа и в Б. – за жената, са изложени съображения, че това не означава непременно, че двамата съпрузи са прекъснали личните си отношения. Прието е от въззивния съд, че ответниците не са оборили презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД чрез пълно, обратно доказване и следователно дружеството – приобретател, чрез законния си представител, също знае за увреждането.
В инкорпорираното в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: ”указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона задължителни ли са за съда, на който е върнато делото; задължителността на указанията на касационния съд обхващат ли както материалния, така и процесуалния закон; указанията по прилагането и тълкуването на закона имат ли за цел да насочат въззивния съд към съдопроизводствени действия, необходими за правилното решаване на спора; ако въззивният съд се отклони от тези указания, това би ли рефлектирало върху правилността на съдебния акт”; „длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички направени от страните доводи като изложи съображения кои от тях намира за неоснователни и защо; съдът ако в своето решение е посочил, че дава вяра на свидетелските показания, но не е дал отговор на доводите на ответника относно наличието на вътрешни противоречия в свидетелските показания и логическите им несъответствия, това представлява ли нарушение на съдопроизводствените правила”; „как следва да бъдат анализирани показанията на свидетел, за който има съмнения в обективността му; заинтересоваността на свидетел в полза или във вреда на някоя от страните следва ли да се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност; в случай, че се установи това следва ли съдът да подходи със засилена критичност към неговите показания”; „при преценка на показанията на свидетел, за който е приложима разпоредбата на чл.172 ГПК това пречка ли е въз основа на неговите показания да се приемат за доказани и установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страна; в този случай преценката по отношение достоверността на сведетелските показания следва ли да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтередоваността на свидетеля да е е повлияла на достоверността на показанията му”. В случая в отменителното касационно решение са дадени задължителни указания за обсъждане на всички доводи във въззивната жалба и излагане на собствени мотиви по съществото на спора от въззивната инстанция, които указания са изпълнени от въззивния съд – обсъдени са всички доводи във въззивната жалба и са изложени собствени мотиви по съществото на спора от въззивната инстанция. Несъгласието на касатора с изложените от въззивния съд съображения не сочи на неизпълнение на указанията в отменителното касационно решение. Поради това неоснователно се поддържа от касатора противоречие на въззивнивното решение със задължителната съдебна практика по поставените въпроси.
Касаторът сочи в инкорпорираното в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: „съдът при преценяване на доказателснтвата по делото, в това число и свидетелските показания по свое вътрешно убеждение, следва ли тази му преценка да се подчинява на определени изисквания на процесуалния закон относно начина на формиране на вътрешното му убеждение, обезпечаващи истинността на фактическите констатации по спора; следва ли при противоречиви свидетелски показания, при преценка кои приема и кои отхвърля съда, да изложи съображения в тази насока, предвид на това, че излагането на мотиви в тази насока е необходимо, тъй като макар вътрешното убеждение на въззивния съд относно приетите за установени факти по делото да не подлежи на контрол по същество от касационната инстанция, то подлежи на проверка относно начина на формирането му от гледна точка на изискванията на процесуалния закон и на правилата на фармалната логика”; „следва ли дъдът да обсъди показанията на всички свидетели по делото, посочени от страните по спора, като извърши преценка на достоверността им и доколко с тях се установяват факти от значение за спора; съдът следва ли да определи силата, с която страна по делото е дозатала фактическите си твърдения, на които основава иска си или защитата срещу него и изложи съображения за това”. Въззивният съд е изложил мотиви при преценка на гласните доказателства защо не дава вяра на свидетелите, които приема за недостоверни; по отношение на родственицата на двете страни е посочил съображения за обективност на показанията с оглед на останалите данни по делото; относно противоречивите свидетелски показания въззивният съд е изложил мотиви защо приема едни и отхвърля други; въззивният съд е обсъдил показанията на двете групи свидетели, извършил е преценка на достоверността им, определил е силата, с която страната е доказала фактическите си твърдения спрямо необходимостта от пълно обратно доказване и изводите си защо приема за необорена презумпцията по член 135, ал.2 ЗЗД. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не е основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и доводите за неправилноста на въззивното решение не са относими към достъпа до касационно обжалване. Поради това не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното по поставените въпроси.
Касаторът сочи в инкорпорираното в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „въззивният съд длъжен ли е да обсъди твърденията на жалбоподателя за неправилност на първоинстанционното решение, която може да се дължи както на невярно възприемане на фактическата обстановка, така и на погрешни правни изводи, произтичащи от неправилното приложение на правила на науката, опита или логическото мислене”, който отнася към доводите си за неправилност на въззивното решение поради необсъждане на оплаквания за необоснованост на изводите в първоинстанционното решение относно спорния въпрос за добросъвестността на третото лице. Въззивният съд в съответствие със задължителната съдебна практика е направил своите фактически и прави изводи по спорния по делото въпрос за добросъвестността на третото лице при самостоятелна преценка на доказателствата по делото, поради което неоснователно се сочи от касатора противоречие на въззивното решение по поставения въпрос със задължителната практика на ВКС.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 30.11.2015г., постановено по в.гр.д.№338/2015г. на Апелативен съд В..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: