8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 374
гр. София, 02.07.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1584 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на О. П. Б. и В. Б. Б., представлявани от адв. М., срещу решение № 2091 от 11.11.2013г. по т.д. № 3593/2013г. на САС, ТО, 11 състав. С обжалваното решение е потвърдено решение от 07.05.2013г. по т.д. № 622/2010г. на ОС Перник в частта, с която е обявен за нищожен по отношение на кредиторите на несъстоятелността на [фирма] – в несъстоятелност договор за покупко-продажба на право на строеж на недвижими имоти от 12.12.2008г., сключен между [фирма] /сега [фирма]/ и О. П. Б., обективиран в нотариален акт № 26, том ІІІ, ре № 8240, дело № 402 от 12.12.2008г. на нотариус А. Д. с рег. № 404, както и в частта, с която е оставено без уважение искането по чл.537, ал.2 ГПК. С въззивното решение е отменено определение, обективирано в постановеното първоинстанционно решение, с което е прекратено производството в частта по иска с правно основание чл.108 ЗС и делото в тази му част е върнато на ОС – Перник за произнасяне по същество, след влизане в сила на решението по главния иск с правно основание чл.646, ал.2, т.4 ТЗ.
Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено при съществени нарушения на материалния и процесуалния закон и е необосновано, алтернативно – е недопустимо. Поддържат, че въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, въпреки че е приел за основателни доводите за недопустимост искът да бъде уважен едновременно като конститутивен и установителен по чл.646, ал.2, т.4 и чл.647, т.3 ТЗ и, процедирайки по този начин, е потвърдил решение по неконкретизирано правно основание. Поддържат, че въззивният съд не се е съобразил и с обстоятелството, че според логиката на ТР № 1 от 04.05.2012г. по тълк.д. № 1/2011г. на ОСГК на ВКС относно понятието „упражняване на право на строеж” процесното право на строеж е реализирано, а касаторите са станали собственици на изграденото по смисъла на чл.63 ЗС и в тази връзка отмяната на продажбата на правото на строеж не е допустима. Поддържат още, че въззивната инстанция не е съобразила обстоятелството, че ищецът е поискал конституирането на необходимия задължителен другар чрез поправена искова молба, вместо с нарочна молба в съответствие с разпоредбата на чл.216, ал.2 ГПК. Считат, че въззивният съд е преформулирал и превратно тълкувал незаконосъобразното искане на синдика за попълване на масата на несъстоятелността, като е приел, че е налице допустим иск по чл.108 ЗС, без такъв да е депозиран в полза на титуляра на материалното право. Поддържат още, че ищецът не е съумял при пълно и главно доказване да установи увреждане на кредитора от атакуваната сделка. Молят да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение поради наличието на основанията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл по правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1.Следва ли въззивната инстанция, когато констатира порок в правната квалификация на първоинстанционния акт, да преквалифицира възприетото от първоинстанционния съд правно основание? Допустимо ли е въззивната инстанция, когато констатира порок в правната квалификация на първоинстанционния акт, но споделя изводите за основателност на исковата претенция, да потвърди първоинстанционното решение, без да коригира порока в собствен диспозитив по отношение на основанието?
2. На каква основа следва да се извърши конституирането на необходимия задължителен другар – на основата на преправена/поправена искова молба или на основание нарочна молба за конституиране на другар по чл.216, ал.2 ГПК?
3. Допустим ли е иск за отмяна на договор за покупко-продажба на право на строеж при условие, че правото е реализирано и приобретателят е станал собственик на изграденото на основание чл.63 ЗС?
4. Допустимо ли е дружеството, обявено в несъстоятелност, чиито органи са лишени от представителни правомощия, да бъде представлявано от упълномощен от тях процесуален представител или следва да бъде назначен особен представител?
5. Следва ли въззивната инстанция, когато разглежда подлежащ на вписване иск, който не е вписан досежно депозираната нова искова молба и уточненията й, да продължи съдопроизводствените действия, без да укаже като инстанция по същество спазването на императивното изискване за вписване?
6. Допустимо ли е въззивната инстанция да постанови разглеждане на иск на субституент, който в петитумната част няма искане за постановяване на решение в полза на носителя на материалното право?
7. Допустимо ли е да бъде проведено главно доказване на обстоятелства, за които законодателят е предвидил специален ред за възникване и оповестяване, без да има позоваване на тези официални източници? Допустимо ли е доказването на прогнозируема стойност на дадена сделка, подлежаща на изповядване в нотариален акт, и последващо вписване, само по офертни цени, без да е налице сравнение с аналози по изповядани и вписани актове от такъв характер?
Ответникът по касация – М. Стаболиева, синдик на [фирма] /в несъстоятелност/, представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Поддържа, че чрез поставяне на няколко въпроса, поднесени по различен начин, целящи да се създаде впечатление, че посоченият проблем не е разглеждан от въззивния съд, респ. не е взето отношение по него, касаторите се стремят да обосноват „допустимостта” на касационната си жалба. Поддържа, че и от двете съдебни инстанции е бил разглеждан иск по чл.646, ал.2, т.4 ГПК, за което въззивният съд е изложил съображения. Счита, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване, както и че по същество касационната жалба е неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл.646, ал.2, т.4 ТЗ, както и с иск по чл.108 ЗС за връщане на имуществото в масата на несъстоятелността. Обсъдил е направеното от ответниците /сега касатори/ възражение за недопустимост на първоинстанционното решение и го е счел за неоснователно, като е посочил, че с оглед нередовността на исковата молба с молба-уточнение ищецът е конкретизирал както обстоятелствата, на които се основават исковете, така и петитума, и в резултат на това обективно съединените искове следва да се считат предявени по чл.646, ал.2, т.4 ТЗ за прогласяване нищожност на договор за покупко-продажба на право на строеж, а не право на собственост върху определени недвижими имоти, и осъдителен иск за връщане на имуществото в масата на несъстоятелността. Приел е, че първоинстанционият съд е направил пълен и точен доклад по смисъла на чл.146 ГПК, в рамките на който е докладвано, че е предявен иск по чл.646, ал.2, т.4 ТЗ за прогласяване недействителност на договор за покупко-продажба на право на строеж, а не право на собственост, и възражения срещу доклада не са направени. Въззивният съд е приел още, че не е необходимо назначаване на особен представител по реда на чл.29, ал.4 ГПК, тъй като съгласно чл.635, ал.3 ТЗ в производството по несъстоятелност, както и в производствата по чл.621а, ал.2, чл.649 и чл.694 длъжникът, съответно неговите органи, когато той е юридическо лице, могат да извършват лично или чрез упълномощено от тях лице всички процесуални действия, които не са изрично предоставени на синдика. Въззивният съд е достигнал до извода, че посочената от първоинстанционния съд правна квалификация – чл.647, ал.1, т.3 ТЗ вр. чл.646, ал.2, т.4 ТЗ вр. чл.648 ТЗ е неточна, но съдът не се произнесъл по непредявен иск, независимо че е посочил в началото на решението тази квалификация на иска, и поради това първоинстанционното решение не е недопустимо. Приел е за неоснователно и твърдението на ответниците, че липсва правен интерес от предявяване на иска предвид факта, че правото на строеж е реализирано към настоящия момент, като е изложил съображения, че правно релевантен е единствено моментът на сключване на договора. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и е приел за установено сключването на договор за покупко-продажба на правото на строеж с ответника О. Б., който към този момент е бил в брак с ответницата В. Б., както и че сделката е сключена след началната дата на неплатежоспособността – 13.11.2007г. в рамките на т.нар. подозрителен период. Обсъдил е и приетото заключение на тройна съдебно-счетоводна експертиза, според което общата средна пазарна стойност на правото на строеж към датата на сключване на договора е в размер на 188 740 лева, а цената по сделката възлиза на 107 700 лева, както и обстоятелството, че само шест дни след сключване на договора сградата вече е била довършена до етап „груб строеж”, което означава, че стойността на даденото е още по-висока в сравнение с платената цена. С оглед на това е приел, че са налице всички елементи от фактическия състав, визиран в чл.646, ал.2, т.4 ТЗ, поради което главният иск правилно е бил уважен.
За да отмени първоинстанционното определение за прекратяване на производството по предявения иск с правно основание чл.108 ЗС, въззивният съд е съобразил изменението на чл.649, ал.2 ТЗ, влязло в сила преди постановяване на първоинстанционното решение, съгласно което синдикът може да предяви обусловените от исковете по чл.645, 646 и 647 ТЗ осъдителни искове за попълване на масата на несъстоятелност и е приел, че тази процесуална норма има незабавно действие и следва да намери приложение по заварените висящи производства. Приел е още, че пред първоинстанционния съд е представено пълномощно, с което управителят на дружеството – прехвърлител изрично упълномощава синдика да води осъдителен иск за връщане на процесните имоти в масата на несъстоятелността.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Формулираният първи процесуалноправен въпрос е важен, но е разрешен от въззивния съд в съответствие с постоянната практика на ВКС. Съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд не се отклонил от тази практика, като се е произнесъл по предявения иск, определяйки точната му правна квалификация, като след обсъждане на събраните по делото доказателства и субсумирането им под приложимата правна норма е достигнал до същия краен извод за основателност на иска, до който е достигнал и първоинстанционният съд. Въззивният съд е приел, че дадената от първоинстанционния съд в началото на съдебния му акт правна квалификация е неточна /а не неправилна/, тъй като съдът, квалифицирайки иска по чл.646, ал.2, т.4 ТЗ, в скоби е посочил и чл.647, т.3 ТЗ, но е взел предвид, че не е налице произнасяне по непредявен иск и че постановеният диспозитив съответства на вида на търсената с иска защита, като в него не е възпроизведена правната квалификация по чл.647, т.3 ТЗ. Поради това и в изпълнение на правомощията си въззивният съд, достигайки до същия краен извод, е потвърдил първоистанционното решение, с което не се е отклонил от дадените с Тълкувателно решение № 1/2013 г. задължителни указания. Предвид създадената задължителна съдебна практика, не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Вторият процесуалноправен въпрос също не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С представената от ищеца в първоинстанционното производство нова искова молба предявените искове са били насочени и против ответницата Р. П. Б. – Х., явяваща се задължителен другар на ответника О. Б., придобил имота по силата на процесния договор, сключен по време на брака им. Без значение е дали искането за конституиране на задължителен другар е направено с поправена искова молба или с друга нарочна молба, като е достатъчно молбата на ищеца да обективира волята му да насочи иска си и против това лице. Релевантно е единствено обстоятелството, че чрез конституирането на задължителния другар като страна по делото се обезпечава възможността му да реализира правото си на защита, като участва в производството, решението по което ще го обвърже със сила на пресъдено нещо. Настоящият състав намира, че по този въпрос не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В настоящия случай касаторите, позовавайки се на твърдяната от тях неправилност на въззивното решение, са посочили бланкетно, че разглеждането на касационната жалба е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, без да аргументират твърденията си.
Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по отношение на третия и петия формулирани в изложението въпрос. Допустимостта на предявения иск по чл.646 ТЗ произтича от разпоредбите на закона, а предметът на този иск се обуславя от предмета на сключения от длъжника договор. Обстоятелството, че правото на строеж, предмет на договора, вече е реализирано, е без значение за допустимостта на предявения иск, а следва да бъде взето предвид при съобразяване на вещноправните последици от успешното провеждане на иска. В случая не е налице непълнота или неяснота на закона – на разпоредбите на чл.646 ТЗ, респ. на чл.11 и чл.12 от Правилника за вписванията, която налага тълкуването му, нито има данни за формирана съдебна практика, която следва да бъде осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Четвъртият процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с трайноустановената съдебна практика – решение № 565 от 29.10.2007г. по т.д. № 331/2007г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 830 от 30.12.2014г. по ч.т.д. № 2704/2014г. г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др. по приложението на разпоредбата на чл.635, ал.3 ТЗ, според която в производството по несъстоятелност, както и в производствата по чл.621а, ал.2, чл.649 и чл.694 ТЗ длъжникът, съответно неговите органи, когато той е юридическо лице, могат да извършват лично или чрез упълномощено от тях лице всички процесуални действия, които не са изрично предоставени на длъжника. Касаторите не са обосновали наличието на допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Посочената разпоредба не е неясна или непълна, налагащо тълкуването й, нито има данни за формирана съдебна практика, която следва да бъде осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Шестият процесуалноправен въпрос не е релевантен. Въззивният съд се е произнесъл по допустимостта на предявения иск по чл.108 ЗС, като е взел предвид формулираното искане за връщане на отчужденото имущество в масата на несъстоятелността на дружеството.
Седмият процесуалноправен въпрос е свързан с доказателствената сила на приетото по делото заключение на тройната съдебно-оценителна експертиза, което е възприето от съда. При определяне на цената на прехвърленото право на строеж към момента на сключване на договора вещите лица са използвали метода на сравнителната стойност и инвестиционния метод, като са проучени ценовите условия, при които са извършвани подобни сделки, проучена е икономическата и финансова обстановка в страната и влиянието им върху пазара на недвижи имоти в страната и района и са проучени тенденциите на пазара на недвижим имоти в страната и района през 2007г., 2008г. и 2009г. Вещите лица са посочили, че при определяне на пазарната стойност на процесното имущество са приложени стандарти за оценяване : „Стандарти за бизнес оценяване” от №1 до № 7, утвърдени със Закона за независимите оценители и одобрени за прилагане в оценителската практика от К. на независимите оценители. Поради това липсата на извършено от вещите лица сравнение с аналози по изповядани и вписани нотариални актове не е пречка съда да възприеме заключението, изготвено след използване на други възприети методи за пазарна оценка на имущество. Нормата на чл.202 ГПК е ясна и не се нуждае от тълкуване, нито има данни за формирана съдебна практика, която следва да бъде осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, и поради това не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
При този изход на спора на касаторите не следва да се присъждат разноски.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2091 от 11.11.2013г. по т.д. № 3593/2013г. на САС, ТО, 11 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: