О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№374
София, 27.10.2016 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети септември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 2586 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Б. К. чрез пълномощника му адвокат И. Б. против решение № 477 от 30.12.2015 г., постановено по гр.д. № 565 по описа за 2015 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 93 от 15.04.2015 г. по гр.д. № 473/2014 г. на Районен съд-Ихтиман в частта за допускане на съдебна делба на северозападен близнак от двуетажна жилищна сграда с две нива на първи етаж със застроена площ от 52 кв.м., построен в северозападната част на УПИ ХI-386 кв.90-в по плана на [населено място] между К. Б. К. и С. С. К. при права в съсобствеността от по Ѕ ид.ч.
С. С. К. е подала чрез пълномощника си адвокат П. К. отговор на касационната жалба по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК, в който е изложила доводи за правилност на въззивното решение, но не е изразила становище по наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Искът за делба на сградата е предявен от С. С. К. с твърдение, че имотът е построен по време на брака й с ответника /неин бивш съпруг/, въз основа на одобрени книжа и учредено на негово име право на строеж от друг съсобственик.. В отговора на исковата молба К. Б. К. е оспорил наличието на съсобственост, като твърди, че сградата е построена от него в качеството му на [фирма] за нуждите на търговското му предприятие и за построяването й са използвани единствено и само средства, придобити в резултат на упражняваната от него търговска дейност, като след построяването имотът е включен в търговското му предприятие и се използва за търговската дейност, която осъществява. Първоинстанционният съд е приел, че сградата е построена въз основа на учредено на К. К. от съсобственик право на строеж и строителството е реализирано по време на брака с ищцата. За неоснователно е счел възражението, че сградата е придобита за търговската дейност на ответника, тъй като дори същата да е построена със средства от търговската му дейност, не е установено след построяването й да е заприходена в счетоводните книги на ЕТ, и да се начисляват амортизационни отчисления, данък сгради и т.н. В случая завеждането в счетоводството е станало на 31.05.2014 г., след прекратяване на брака, а грубият строеж е завършен към 2001 г. според свидетелските показания. В подадената въззивна жалба К. К. е посочил бланкетно, че първоинстанционното решение е постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Разглеждайки жалбата въззивният съд е обсъдил представените доказателства и е направил самостоятелни фактически изводи, съвпадащи с тези на районния съд. Обсъдил е и възражението, че сградата е собственост на предприятието на едноличния търговец и е изложил съображения, че съгласно т.1 от ТР №2/27.12.2001 г на ОСГК на ВКС на РБ, постановено по дело №2/2001 г. вещите, правата върху вещи и влоговете, придобити по време на брака в резултат на осъществяване на търговска дейност не са съпружеска имуществена общност, когато са включении в търговското предприятие, с което се изключва презумпцията за съвместен принос. Възражението, че вложените средства са само на търговеца е без значение, тъй като произходът на средствата, би бил от значение при евентуална претенция по чл.29 СК /отм./, но не е определящ за това дали възниква или не съсобственост върху тези имущества между едноличния търговец и неговия съпруг. /В този смисъл е Решение №289/18.01.2012г. на ВКС по гр.д.№1475/2010г, ІІ г.о./. Съдът е съобразил предназначението на сградата – част от същата е предназначена за търговска дейност, тъй като включва магазин за бяла техника, склад, но останалата част е с жилищно предназначение и е счел, че това изключва вярност на твърдението, че цялата сграда е била за нуждите на ЕТ, тъй като от описанието на имота се установява, че част от него е за нужди на семейството-жилищните помещения. Освен това, предназначението на дадено имущество е разграничителен критерий по смисъла на чл.20, ал.2 СК от 1985 г. /отм./, но за собствеността на придобитото имущество е от значение дали се включва в търговското предприятие по чл.15, ал.1 ТЗ.
Изложил е съображения, че за да бъде опровергана презумпцията за съвместен принос съпругът-едноличен търговец следва да установи, че е регистриран като ЕТ, по време на брака е придобил възмездно вещни права, които са предназначени за упражняване на търговската му дейност към момента на придобиването и имуществото да е включено в активите на търговското му предприятие, както и че придобиването им е резултат на осъществяваната търговска дейност. В случая от представеното удостоверение, издадено от Софийски окръжен съд, се установява регистрацията на ЕТ, както и придобиването на вещно право върху сградата с изграждането й. По отношение на включването на имуществото в предприятието е прието, че следва да се прецени дали това имущество е отразено като придобиване в счетоводните книги на ЕТ, а ако се касае за реализиране на строителство, след приемане на сградата дали тя е заприходена и се начисляват амортизационни отчисления, данък сгради и т.н. Законът не изисква това включване да е станало в някаква специална форма, но от експертното заключение е видно, че стойността на разходите за придобиване на Д., вложените от ЕТ са счетоводно отразени, а сградата е заведена като Д. на 31.05.2014 г. Завеждането на имота на 31.05.2014г., след прекратяване на брака, води до извод, че същият не е бил включен предприятието на едноличния търговец по време на брака между страните, от което следва, че дори и да се приеме на база на СИЕ /макар констатациите в нея да не изключват и приноса на съпругата, както и на трети лица, което се установява от ангажираните по делото свидетелски показания/, че процесната вещ е придобита в резултат от упражняваната търговска дейност, то същата не е включена в предприятието, обособено от останалото имущество на физическото лице.
Като основание за допускане на касационно обжалване К. Б. К. поставя следните въпроси: 1) за пределите на въззивната проверка на първоинстанционно съдебно решение; 2) за възможността даден недвижим имот, макар и придобит по време на брак между две лица, да бъде собственост само на единия от съпрузите, който е едноличен търговец и в резултат на чиято дейност като такъв е придобит имота; 3) за момента на включване в сграда в търговско предприятие на едноличен търговец и 4) за възможността учреденото от съсобственик право на строеж да бъде реализирано от суперфициара в качеството му на едноличен търговец.
Първият въпрос е свързан с довода, че съдът е приел, че при преценка правилността на атакуваното решение и при бланкетна жалба следва да следи само за императивни материалноправни норми, като е игнорирал факта, че в писмени бележки са допълнени оплакванията и е указано изрично в какво е изразява неправилността на първоинстанционното решение, не е обсъдил тези доводи, с което е нарушил чл.269 ГПК и е постановил решението си в противоречие с практиката на ВКС по решение № 670/27.12.2010 г. по гр.д. № 1728/2009 г., III г.о. По този въпрос не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По приложението на чл.269 ГПК е постановено Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решението на въззивния съд е постановено в съответствие с даденото по т.1 тълкуване. Мотивиране на въззивната жалба, което не е направено в срока по чл.258, ал.2 ГПК, нито е поискана възможност за уточняване на бланкетната жалба, а едва в хода на устните състезания, не може да се свърже с приложението на чл.269 ГПК, нито създава задължение на съда да обсъди несвоевременно наведени доводи.
Не се констатира противоречие на въззивното решение по втория поставен въпрос с Тълкувателно решение № 2/27.12.2001 г. по т.д. № 2/2001 г. на ОСГК на ВКС, даващо тълкуване, че презумпцията за съвместен принос по чл.19, ал.2 СК-отм. се изключва за придобитото по време на брака от едноличния търговец, когато то е резултат от упражняваната търговска дейност и вещите, правата върху вещи и влоговете, придобити по време на брака в резултат на осъществяване на тази дейност, не са съпружеска имуществена общност, когато са включени в търговското предприятие. Именно тези предпоставки е изследвал въззивния съд, а обстоятелството, че е достигнал до извод, че не е установено включване на сградата в търговското предприятие на едноличния търговец, не води до противоречие с практиката на ВКС.
По третия въпрос касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, обосновано с твърденията, че според Национален счетоводен стандарт /публикуван в ДВ бр.30 от 2005 г./ един актив се признава и може да се отчита като Д., когато отговаря на определението за Д., стойността му може надлежно да се изчисли и предприятието очаква да получи икономически изгоди, свързани с актива, поради което ако едни разходи са присъщи за дейността на търговеца, но не носят приходи, всички разходи за придобиването на актива се отразяват в Книгата за разходите по партидите за материали, труд, външни услови, както и в партидата „други разходи“ /сметка 609/ без да формират финансов резултат, а в Инвентарната книга същите фигурират като „Разходи за придобиване на Д.“. След завършването на обекта всички разходи, натрупани в процеса на неговото изграждане формират т.нар. „костуема стойност на актива“ и се представят в баланса в „Група 20 – Д.“. Това е момента, в който натрупаните разходи по създаване на актива се трансформират в конкретен актив – съоръжение, сграда, цех …, а в Инвентарната книга се завежда амортизируем актив с конкретно наименование и стойност. Едва когато разходите по придобиване на Д. придобият качеството актив, носещ стопанска изгода, те се завеждат в Инвентарната книга като конкретен актив, както в случая е постъпил и ЕТ. В настоящия случай въззивният съд е придал решаващо значение на обстоятелството кога е записан в счетоводните книги на ЕТ процесния имот, без да съобрази кога е било възможно да стане това записване.
Тези доводи са направени за пръв път в писмените бележки пред въззивния съд и се поддържат и в касационната жалба. Като несвоевременно заявени въззивният съд не е дължал разглеждането им и не се е произнесъл по тях, а и липсват данни по делото за отразяване на разходите по строителството в Книгата за разходите и в партида „други разходи“ /сметка 609/, доколкото в експертното заключение е отразено движението по сметка 601 и 401. Следователно като неотносим към споровете, по които се е произнесъл въззивния съд, въпросът не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
Четвъртия въпрос е неотносим към спора, тъй като релевантно е не дали строежа е извършен от едноличния търговец, а дали това е станало със средства от търговската му дейност и дали е включен в предприятието му на едноличен търговец.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
К. следва да възстанови на С. К. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 500.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат П. К..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 477 от 30.12.2015 г., постановено по гр.д. № 565 по описа за 2015 г. на Софийски окръжен съд.
ОСЪЖДА К. Б. К., ЕГН [ЕГН], [населено място], Софийска област, [улица] да заплати на С. С. К., ЕГН [ЕГН], [населено място], Софийска област, [улица] разноски по повод подадената касационна жалба в размер на 500.00 /петстотин/ лева.
Определението е окончателно
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: