1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 374
гр.София, 30 март 2017 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева търговско дело № 60320 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№8539/13.06.2016г. на [фирма] – [населено място], представлявано от адв. М. Н., срещу въззивно решение №869/28.04.2016г. по възз.т.д. №1398/ 2015г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение №1326/ 18.08.2014 г. по т.д.№6213/2012г. на Софийски градски съд и е отхвърлен предявеният от касатора срещу Столична община иск за заплащане на сумата 45 000 лв., представляваща стойността на допълнително извършени СМР, извън обема на обществената поръчка по Договор № РД – 55111/ 02.03.2011г.
В касационната жалба и в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът е изложил доводи, че решението на САС е процесуално недопустимо, тъй като съдът неправилно е определил правната квалификация на претенцията, поради което произнасянето му не е по заявеното за разглеждане спорно право, а по непредявен иск. С оглед на тези оплаквания, единственото поддържано основание за допускане на касационния контрол е по чл.281 т.2 ГПК.
Ответната страна по жалбата – Столична Община – в писмен отговор поддържа становище, че не е налице основанието по чл.281 т.2 ГПК за допускане на касационния контрол.
Третото лице помагач – С. [фирма] – не е взело становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че по сключен договор за възлагане на обществена поръчка от 02.03.2011 г. ищецът се е задължил да изпълни СМР на обща стойност от 473 201.29 лв., като договорът препраща към количествено-стойности сметки от офертата, определящи вида, количеството и цената на работите. С уговорка в чл.5 от договора е предвидена възможност за извършване на допълнителни количества СМР, извън предложението, като е постигнато съгласие, че тези СМР ще се договарят с констативен протокол между изпълнител, възложител и инвеститорски контрол и ще се разплащат от процента непредвидени СМР по чл.3.2. По делото няма спор, че възложителят – ответник е заплатил на ищеца – изпълнител цялата договорена цена на поръчката. Същевременно, по отношение на СМР, чието заплащане се търси с исковата молба, решаващият състав е приел, че изпълнените работи са извън обема на обществената поръчка; по отношение на извършването им не е спазен реда по чл.5 от договора и като се е позовал на установената в разпоредбата на чл.43, ал. 1 ЗОП /отм./ забрана за изменение на договора за обществена поръчка, съдът е отхвърлил претенцията за заплащане стойността на СМР, представляващи дейности извън обема на обществената поръчка.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване.
Единственият въпрос, който се поставя в изложението е за евентуалната недопустимост на въззивното решение с оглед неправилно определената правна квалификация на претенцията за СМР, надхвърлящи обема и максималната стойност по договора за обществена поръчка, респ. че извършването на същите касае изпълнение на извъндоговорно основание.
В своята задължителна и константна практика Върховният съд и Върховният касационен съд последователно са се придържали към становището, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. Основание на предявения иск са фактите и обстоятелствата, от които произтича претендираното право, т.е. правната квалификация се определя въз основа на твърдяните от ищеца правопораждащи факти. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът трябва да разреши правния спор съобразно отправеното искане за защита и действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди относимите за спора факти, доказателства по делото, становищата на страните и приложимия материален закон. При пренасяне на спора пред въззивната инстанция последната има аналогични задължения, съгласно указанията в ТР №1/2013г. на ОСГТК /т.1, т.2 и т.3/ и ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК /т.19/. Нейната правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора, в т. ч. и квалифициране на спорното право.
С Решение № 317/ 27.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 117/2012 г., IV г.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК /включително и с цитираните от касатора в изложението му решения на състави ВКС/, е прието, че неправилната правна квалификация е нарушение на материалния закон, поради което съставлява основание за отмяна на решението и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване. Въззивният съд следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция, като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за основателност или неоснователност на иска. В мотивите на ТР № 2/ 29.03.2012 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че правната квалификация е свързана с допустимостта на решението само при нарушение на диспозитивното начало – произнасяне извън заявения обем и предмет на търсената защита. Обратно, когато произнасянето е в рамките на твърденията и петитума, но тези доводи и искане са подведени към погрешна правна норма, решението не е недопустимо, а неправилно.
В случая, съдът в кръга на правомощията си като въззивна инстанция е субсумирал установените факти под приложимата материалноправна норма и се е произнесъл в рамките на предмета на спора, с което не е допуснал отклонение от задължителната съдебна практика. Приел е, че от фактите и обстоятелствата, изложени в исковата молба и в допълнителната молба на ищеца, както и от защитните тези на двете страни, претенцията за заплащане на процесните СМР се основава на сключения договор за обществена поръчка. Евентуалното неправилно квалифициране на предявения иск е въпрос, относим към правилността, а не към допустимостта на съдебния акт, поради което не е налице поддържаното от касатора основание по чл.281 т.2 ГПК за допускане на касационния контрол. При произнасянето си, съдът е съобразил и практиката на ВКС / в т.см. – Решение № 82 от 19.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 658/2010 г., I т. о./, че изменението на договор за обществена поръчка се обхваща от забраната по чл. 43, ал. 1 ЗОП /отм./, като преценката дали е налице недопустимо изменение на договора се извършва при съпоставяне на параметрите на договора и параметрите на обществената поръчка, в изпълнение на която е сключен и е в зависимост от конкретните факти и обстоятелства по изпълнението на договора. Тази преценка е въпрос по същество, касае обосноваността на изводите на съда, респ. правилността на решението, поради което не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №869/28.04.2016г., постановено по възз.т.д. №1398/ 2015г. по описа на Апелативен съд – София.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.