О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 374
София, 03.05.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 29 април две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 1644 /2009 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. М. И., М. М. Р. , Ф. М. Т., А. М. К., М. М. А., Б. М. А. и К. М. К. против решение от 14.05.2009г., постановено по гр.д. № 1264/2008г. на Благоевградски окръжен съд, с което е отхвърлен по същество иска по чл. 108 от ЗС, предявен от тях против О. С. , област Благоевград и И. Ю. К. да бъдат осъдени ответниците да отстъпят собствеността и предадат владението върху УПИ № Х* от кв. 9 по плана на с. П. и на построената в него двуетажна сграда, ползвана за здравна служба на която са твърдяли, че са собственици на основание чл. 92 от ЗС.
За да постанови това решение, въззивният съд е приел, че на основание чл. 2, ал.2 от ЗВСОНИ на ищците е реституирано дворното место, съставляващо УПИ ХІІІ-257 от кв.9 по плана на с. П., като отнето без основание от наследодателят им М. За този извод, съдът се е позовал на влязлото в сила решение по гр.д. № 1227/1999г. на РС Г. Д. , с което е признато за установено по отношение на О. , правото им на собственост на основание наследство и давност върху УПИ ХІІІ-257 от кв.9. Съдът е приел, че ищците не се легитимират като собственици на двуетажната сграда, построена в това место около 1964г. за здравна служба на основание чл. 92 от ЗС без строителни книжа, тъй като тя е търпим строеж, актувана е от общината като публична общинска собственост с АДС № 34/20.03.1997г. на основание пар.7, ал.1 т.6 от ЗМСМА и на основание чл. 2, ал.1 от ЗОСОИ е недопустимо реституирането й на основание чл.2, ал.6 от ЗОСОИ.
В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 92 и 63 от ЗС, пар.7 от ЗМСМА, за неправилно възприемане на фактическата обстановка и необоснованост на решението.
В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК не е формулиран правен въпрос, а се прави оплакване, че съдът възприел неправилно фактическата обстановка, поради което не дал правилна квалификация на спора и неправилно приложил правните норми на ЗМСМА и чл.2, ал.1 от ЗОСОИ. Според касаторите здравната служба не била търпим строеж, защото те като собственици на терена не са дали съгласие за узаконяването й, а не е възникнала и собственост на основание чл. 63 от ЗС върху нея. Касаторите излагат довод, че решението на въззивният съд противоречи на решение 1653/02.12.1999г. Р № 659/21.03.1966г. І гр.о. и Р № 684/28.09.2000г. по гр.д. № 95/2000г. на І гр.о.
Ответницата по касация не вземат становище.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение е, поради което съдът я преценява като допустима. Не е налице и отрицателната предпоставка за допустимост, предвидена в чл. 280, ал.2 от ГПК до колкото обжалваемият интерес е действителната стойност на вещното право, предмет на обжалваното решение, а тя е над 1000 лв.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
Въпреки, че въззивният съд изрично е формулирал основният спорен въпрос по делото, касаторите не са го посочили в изложението по чл. 284, ал.1 г.4 от ГПК. Те считат, че правото им на собственост върху терена е безспорно доказано с влязлото в сила решение по гр.д. № гр.д. № 1227/1999г. на РС- Г. Д. по иска по чл. 97, ал.1 от ГПК /отм/, а на основание чл. 92 от ЗС са станали собственици на постройката, поради което е неприложим ЗВСОНИ и ЗОСОИ, както и ТР № 6/2006г. на ОСГК. Представени са решение № 1653/02.12.1999г., което касае приложението на чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ и Р № 659/21.03.1966г., според което при сделка запазването правото на собственост върху сградата, когато се прехвърля дворното место следва изрично да бъде изразено.
Не формулирането на основен спорен въпрос, който е свързан с предмета на спора и обуславя крайния изход от него – общото основание за допускане до касация, е достатъчно основание да не се допуска до касационно обжалване възивното решение. При установения с новия ГПК принцип на диспозитивното начало, задължение на касатора е да формулира основния правен въпрос, на който следва да отговори касационната инстанция, за да бъде решен правилно спора. В този смисъл са разясненията, дадени в ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Поставените въпроси в изложението за това, че съдът следва да изследва дали е придобито правото на собственост и дали то е преклудирано са общи и не са свързани с предмета на конкретния спор.
Първото решение № 1653/02.12.1999г., на ВКС, на което се позовават касаторите е по приложението на чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ, за който самите те твърдят, че е неприложим. На основание този текст е реституирано дворното место, установено с влязло в сила решение. По отношение на сгради, построени без законово основание, което според ТР № 6/2006г. съставлява без строителни книжа в место, което се реституира на основание чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ е приложима специалната хипотеза на чл. 2, ал.6 от ЗОСОИ, която изключва общия принцип на прирашението по чл. 92, от ЗС. Този принцип се прилага, “ако не е установено друго”. За сградите, обявени за публична общинска собственост без оглед на това дали са законно построени, или са само търпими строежи с нормата на чл. 2, ал.1 от ЗОСОИ е предвидена невъзможност за реституция. В този случай търпимостта на строежа се преценява с оглед предвижданията в плана, а не с оглед съгласието на собствениците на терена. Изводите на въззивният съд съответстват с тези норми, практиката по приложението им, включително и задължителната такава ТР № 6/2006г., поради което не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т. 1-3 от ГПК. Наличието на специална уредба, приложима към спорния въпрос изключва приложението на общия принцип на чл. 92 от ЗС, допускащ изключение. Не приложимо е представеното Р № 659/21.03.1966г, тъй като обособяването на собственост на сградата отделно от терена произтича по силата на настъпилата реституция по закон, т.е. не е резултат на изразена воля при сключване на сделка.
Въпросите касаещи възприемането на фактическата обстановка по спора са ирелевантни за производството по чл. 299, защото не обосновават никое от основанията за допускане до касация.
По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 14.05.2009г., постановено по гр.д. № 1264/2008г. на Благоевградски окръжен съд по касационна жалба, подадена от Г. М. И., М. М. Р. , Ф. М. Т., А. М. К., М. М. А., Б. М. А. и К. М. К..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ