О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 374
София, 02.07.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и шести юни две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 15/2009 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. И. Л. срещу въззивно решение № 115 от 23.06.2008 г. по гр.д. № 359/2007 г. на Софийски апелативен съд. С него е оставено в сила решението от 13.01.2008 г. по гр. д. № 215/2007 г. на Врачанския окръжен съд, с което е уважен предявеният по реда на чл. 254 ГПК (отм.) иск на К. “Ж” / в ликвидация/ за установяване недължимост на вземане в размер на 41 000 лв. по издаден от Кооперацията запис на заповед от 05.02.2003 г. в полза на ЕТ “К” и джиросан на ответника, сега касатор с падеж 21.01.2004 г., за която сума е бил издаден по реда на чл. 237, б. „д“ ГПК (отм.) изпълнителен лист на 27.12.2006 г. по ч.гр.д. № 473/2006 г. на Районен съд-Бяла С.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че е налице предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, като същественият материалноправен въпрос по който САС се е произнесъл е този за абстрактният характер на записът на заповед, който според въззивният съд не следвало да се абсолютизира, тъй като за издаването му следва винаги да е налице някакво основание (определена цел), произтичаща от други каузални отношения между поемателя и издателя. Счита, че по този въпрос съществува противоречива практика на съдилищата, включително такава на ВКС, като според някои решения е било прието, че когато е издаден изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание /запис на заповед/, съдът е длъжен да разгледа и установи наличието на каузални отношения между страните – от 29.10.2003 г. по гр.д. № 2264/2002 г. на ВКС, ІІ т.о., докато в други било застъпено становището, че когато менителничното задължение е поето от търговец, същото е дължимо без оглед на основанието, за което издателят на менителничния ефект се е задължил. Поставя се и въпроса за допустимостта на възивното решение по предявения срещу него отрицателен установителен иск, като се поддържа, че в хода на процеса ищецът бил изгубил качеството си на длъжник поради завършилото срещу него изпълнително производство и наличието на друг процесуален ред за защита на накърненото му право изключвал правния му интерес от търсената с иска защита. Счита, че с постановяването на решение по съществото на спора въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС – Определение № 152 от 03.05.2007 г. по ч.гр.д. № 464/2007 г. на ВКС, ІІІ г.о.
Ответникът по касационната жалба К. “Ж” чрез пълномощника си а. Б в подадения по реда на чл.287 ГПК отговор излага становище, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, настоящият състав счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
С оглед изложеното в касационната жалба следва да се приеме, че съществен в случая е материалноправният въпрос за връзката между записа на заповед и каузалното отношение като причина за неговото издаване. Доколкото посоченият въпрос е от значение за изхода на правния спор, същият се явяват съществен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, т. е. налице е главната предпоставка за допустимост на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение, но по отношение на него не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т.2 ГПК.
В подкрепа на твърдението, че съществува противоречива съдебна практика по посочения въпрос не са посочени съдебни актове на съдилищата, в т.ч. на ВКС. Точно обратното, последователно в практиката си ВКС е поддържал разбирането, че абстрактният характер на записа на заповед като вид сделка, за която наличието на основание не е елемент от фактическия й състав и поради това условие за действителността й, не изключва поемането на паричното задължение да е с определена цел, произтичаща от други каузални правоотношения с издателя на същия Именно поради това и последният разполага с правото да противопостави както абсолютните си възражения срещу ефекта, така и личните си, основани на каузални отношения с кредитора му, по арг. от чл. 465 ТЗ – ВКС – решение № 229 от 28.02.2003 г. по гр. д. № 899/2000 г. на ВКС, V г. о.; решение № 615 от 20.08.2007 г. по т. д. № 283/2007 г. на ВКС, ТК, II о.; решение от 7.07.2003 г. по гр. д. № 132/2003 г. на ВКС, V г. о.; решение № 1 от 11.05.2006 г. по т. д. № 530/2005 г. на ВКС, ТК и решение № 334 от 26.04.1985 г. по гр. д. № 224/1985 г. С тази именно практика е съобразено обжалваното решение, с което при отсъствието на доказателства за наличието на договорно (каузално) отношение между страните като основание за поемането на менителничното задължение е прието, че оспореното по реда на чл.254 ГПК (отм.) вземане на касатора не съществува. Ето защо настоящият състав приема, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допустимост на касационното обжалване
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по отношение на втория от повдигнатите от касатора въпроси. Наличието на правен интерес от търсената с иска защита е процесуална предпоставка от категорията на положителните и поради това е винаги съществен процесуален въпрос. Постановеното от въззивния съд спиране на изпълнението на образуваното срещу длъжника изпълнително дело като обезпечителна мярка, наложена по предявения от него отрицателен установителен иск дава основание да се приеме, че правният му интерес да установи несъществуването на изпълняемото право на касатора е бил налице не само към момента на образуване на делото, но и към постановяване на въззивното решение, което позволява да се заключи, че съдът не се е отклонил от практиката на ВКС, обективирана в приложеното от касатора определение. Ето защо не е налице соченото от него касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по отношение на втория от поставените в касационната жалба въпроси, което обосновава извод за недопустимост на касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ отделение при Търговска колегия
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 115 от 23.06.2008 г. по гр.д. № 358/2007 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: