6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 375
[населено място], 12.07.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на втори април през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№3026/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК вр. § 74 от ПЗР на ЗИД на ГПК – ДВ бр. 86/2017 г.
Образувано е по касационна жалба на [фирма]/н/,представлявано от синдика Д. В. Б., против решение №182/31.07.2017г. по в.т.д.№96/17г. на Великотърновски апелативен съд в частта му, с която е отменено решение №528/23.12.16г. по т.д.№45/16г. по описа на ОС Велико Търново в частта,с която дружеството в несъстоятелност е признато за собственик на имота,а ответникът П. К. В. е осъден да му предаде владението върху него на основание чл.108 ЗС и вместо това искът е отхвърлен. В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението на апелативния съд, поради противоречието му с материалния закон.
Ответникът П. К. В. е оспорил касационната жалба,както по отношение липсата на предпоставки за допустимостта й,така и с твърдения за нейната неоснователност.
Останалите участници в производството – Л. В. В., [фирма] и Агенция по вписванията,конституирани от първата инстанция като трети лица-помагачи на главните страни, не вземат становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд,в състав на първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявен от [фирма]/н/, чрез синдика му Д. В. Б. ревандикационен иск,в обосноваване основателността на който са изложени твърдения,че дружеството се легитимира като собственик на недвижим имот,представляващ апартамент,находящ се в [населено място],по силата на договор за покупко-продажба от 1996г.; тъй като с решение от 11.10.2004г. е обявена неплатежоспособността на дружеството с начална дата 11.10.2001г. и е открито производство по несъстоятелността му, извършената от последното на 18.07.2002г. сделка по прехвърляне правото на собственост върху недвижимия имот в полза на Л. В. чрез покупко-продажба е оспорена от синдика с иск по реда на чл.646 ал.2 т.4 ТЗ/ред. ДВ бр.70/1998г./ като нищожна по отношение на кредиторите на несъстоятелността,който е уважен с влязло в сила съдебно решение; считайки,че по силата на това решение вещно-прехвърлително действие на сделката не е настъпило,ищецът твърди,че не са произтекли такива правни последици и от последващо сключената на 29.11.2011г. /след вписването на исковата молба по чл.646 ал.2 т.4 ТЗ/ между В. и ответника В. сделка по прехвърляне на имота чрез покупко-продажба. Поради това е поискано съдът да се произнесе с решение на основание чл.108 ЗС,като установи правото на собственост на дружеството върху спорния имот и осъди ответника да му предаде владението върху него. Така предявеният иск е уважен от първоинстанционния съд като основателен.
При формиране изводите си,довели до обратен правен резултат, въззивният съд е приел за установено по делото, че исковата молба,с която е бил предявен срещу длъжника [фирма] и приобретателя на имота Л. В. искът по чл.646 ал.2 т.4 ТЗ /изм./ е била вписана надлежно по партидата на имота на 31.10.2008г.; договорът за покупко-продажба на имота,сключен между В. и ответника Ву, е от 2011г. – по време на висящия процес за попълване масата на несъстоятелността и,тъй като ответникът се явява частен правоприемник на приобретателя по оспорената сделка от 2002г.,влязлото в сила решение по чл.646 ал.2 т.4 ТЗ/изм./ има задължителна сила на пресъдено нещо и спрямо него. Приел е, че извършената през 2011г. след вписването на исковата молба и постановяването на обща възбрана и запор върху имуществото на дружеството в производството по несъстоятелност през 2008г. сделка между В. и В. е непротивопоставима на кредиторите на несъстоятелността. С оглед действието на нищожността по чл.646 ал.2 т.4 ТЗ/изм./ – сделката да се счита такава само по отношение на кредиторите, но между страните тя остава действителна, съдът е приел,че в резултат на нея не са прехвърлени права на ответника по делото. Отчитайки това,че не може да придобива собственост по давност този,който вече е придобил по силата на договор и, доколкото е приел,че договорът не е породил правно действие по прехвърляне на собственост в полза на ответника В., съдът е намерил,че в случая е налице основание да разгледа евентуално направеното от ответната страна възражение за придобиване на собствеността върху същия имот чрез давностно владение.Мотивирайки се с наличието на вписване на исковата молба,въззивният съд е приел,че е налице недобросъвестно владение,което ответникът е осъществявал непрекъснато в периода след 2011г. до завеждането на исковата молба по чл.108 ЗС през 2014г. Към неговото владение е присъединил на основание чл.82 ЗС и владението на неговия праводател,продължило през периода от 2002г. до 2011г. и,тъй като до завеждането на исковата молба по чл.108 ЗС през 2014г. са били изтекли повече от 10 години,през което време давността не е била прекъсвана или спирана /доколкото искът по чл.646 ал.2 т.4 ТЗ/изм./ не е такъв за собственост или ревандикационен/, апелативният съд е заключил,че ответникът се легитимира като носител на право на собственост върху недвижимия имот въз основа на давностно владение. Последното е мотивирало съда да приеме предявения ревандикационен иск за неоснователен и да го отхвърли.
В изложението си по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК касаторът счита ,че с така постановеното решение въззивният съд се е произнесъл по въпроса „Тече ли придобивна давност по отношение на купувач по прогласена с влязло в сила решение по чл.646 ал.2 т.4 ТЗ относително недействителна сделка при положение,че сделката няма последиците на нищожност и спрямо всички трети лица купувачът е собственик на имота,а придобивна давност не може да тече спрямо собствен имот?“ в отклонение от задължителна практика на ВКС /реш. №105/25.11.09г. по т.д.№90/09г. на ВКС,първо т.о. и реш. №159/01.07.14г. по гр.д.№1435/14г. на ВКС,второ г.о./ и при наличие на противоречиво разрешаване на въпроса от съдилищата /решение №397/20.03.17г. по гр.д.№702/16г. на ОС варна,отменено с решение №115/14.07.17г. по в.гр.д.№274/17г. на Апелативен съд Варна/. Направено е и твърдение,че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Настоящият състав на ВКС,ТК,първо отделение намира за неосъществени изискуемите от закона предпоставки за достъп до касационен контрол на постановеното от въззивния съд решение. Единственият поставен от касатора въпрос в обосноваване приложимост на общия критерий по чл.280 ал.1 ГПК,макар на пръв поглед да се съдържа в мотивите на въззивния съд,не се явява обуславящ за изхода на делото по конкретния спор.Предпоставките за уважаване на предявен иск по чл.108 ЗС,подлежащи на установяване в тежест на ищеца, са: същият да разполага с право на собственост върху спорния имот и последният да се владее от противната страна без правно основание. При въведени с исковата молба в предмета на делото твърдения,че в резултат на сделката,призната за недействителна спрямо кредиторите на прехвърлителя на имота с влязло в сила решение, собствеността върху него не е прехвърлена и е останала в патримониума на дружеството, обуславящи се явяват изводите на въззивния съд относно характера и последиците от уважаването на иска по чл.646 ал.2 т.4 ТЗ/изм./, с решението по което ответникът е обвързан. В тази връзка апелативният съд е изложил мотиви /кореспондиращи и с възприетото както в соченото от касатора решение по т.д.№90/09г. на ВКС,първо т.о.,така и в служебно известното на състава решение №143/09.08.16г. по гр.д.№195/16г. на ВКС , първо г.о./,че обявената с решението по чл.646 ал.2 ТЗ /ред. ДВ бр.70/98г./ нищожност няма последиците на абсолютната нищожност,при която сделката не поражда действие, а вещно-транслативният й ефект се счита ненастъпил. Посочено е във въззивното решение, че в случаите на призната относителна нищожност на сделка по Търговския закон /какъвто е и разглежданият в производството/ сделката остава действителна в отношенията между страните и поражда целените с нея правни последици /включително по прехвърляне на собствеността/,но няма действие спрямо кредиторите на несъстоятелността /което съгласно теорията и съдебната практика означава,че синдикът може да предприеме универсално принудително изпълнение върху имота,независимо в чия собственост се намира,за да попълни със стойността му масата на несъстоятелността за удовлетворяване на кредиторите/. Тъй като, според мотивите на съда, в резултат на сделката собствеността върху имота е преминала върху В.,но поради относителната й недействителност спрямо кредиторите, последният с последващата сделка не е могъл да я прехвърли в патримониума на ответника В., на практика е прието /без това да е изрично отразено/,че последният не може да се легитимира като собственик на деривативно основание, заради което /съобразявайки и задължителната съдебна практика,според която не може да се придобива собственост на повече от едно основание/ е разгледал възражението на В. за придобиване на собствеността върху имота на основание давностно владение. Доколкото,за да приеме,че по отношение на ответника е изтекла придобивната 10-годишна давност по правилото на чл.82 ЗС,съдът е прибавил към неговото владение периода, през който В. е владял,без да съобрази,че това е станало на основание сделката между последния и праводателя му [фирма] /в отношенията между които са настъпили правните последици на прехвърлянето на собствеността/,въпросът е пряко относим към тези мотиви,но не би могъл да бъде от значение за изхода на ревандикационния иск, за уважаването на който релевантно е доказването на съществуващо право на собственост в полза на ищеца,каквото в случая не е налице.
Сочената от касатора задължителна съдебна практика /която и,видно от мотивите на въззивния съд е приложена при решаването на казуса/ не дава конкретен отговор на поставения въпрос,поради което допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не може да се приеме за обоснован. Представеното решение по в.гр.д.№274/17г. на Апелативен съд Варна няма данни да е влязло в сила,поради което неприложим се явява и допълнителният критерий на чл.280 ал.1 т.2 ГПК,според тълкуването в т.3 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторът само е споменал,цитирайки правната норма,без да обоснове необходимост от тълкуване на конкретна правна норма по причините и с целите,посочени в т.4 от ТР №1/19.02.10г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Изложеното мотивира настоящият състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Великотърновски апелативен съд.
В полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени сторените за настоящото производство разноски в размер на 500 лв. адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №182/31.07.2017г. по в.т.д.№96/17г. на Великотърновски апелативен съд в обжалваната му част.
ОСЪЖДА [фирма]/н/ с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място] [улица] вх.. ет.. ап.. и служебен адрес [населено място] [улица] ет.. да заплати на П. К. Ву с адрес [населено място] жк“В. бл.. вх.. ап.. сумата 500 лв. разноски за производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.