13
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 376
София,16.06.2016 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети май през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранилсава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Геника Михайлова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия С. Калинова
гражданско дело № 1979 от 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. П. А. от [населено място] и по самостоятелна касационна жалба на С. М. Р. срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд, постановено на 16.06.2015г. по в.гр.д.№2955/2014г., с което е оставено в сила решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от А. П. А., Б. М. Р. и С. М. Р. срещу [фирма] субективно съединени искове да бъде осъден ответникът да предаде владението върху недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], а именно – масивна едноетажна сграда с площ от 428кв.м., ведно с изба с площ от 400кв.м. и таван с площ от 161кв.м., представляваща по КККР, одобрени със заповед № РД-18-98/10.11.2008г. на изпълнителния директор на АГКК имот с идентификатор 10135.1509.10.1 при твърдяно основание за придобиването й – обезщетяване по реда на ЗОСОИ чрез реално възстановяване на собствеността върху нея, извършено с решение на ВАС, III отделение по адм.д.№7666/1999г., в качеството им на наследници на П. И. Б. на основание чл.108 ЗС, както и субективно и обективно съединените искове за заплащане на обезщетение за забава и лихва за забава за периода 19.03.2001г.-19.02.2004г. на основание чл.59 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
В изложението към подадената от А. П. А. касационна жалба се излагат съображения, че приемайки, че ищците не са доказали правото си на собственост върху имота, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите съдебно решение, постановено по реда на ЗОСОИ във вр. със ЗВСОНИ, с което е признато реално възстановяване собствеността върху съществуващата одържавена сграда и е присъдено обезщетение с компенсаторни записи за терена /трансформиран в П./ има ли конститутивно действие и по отношение на правата върху сградата или в тази част има констативно значение, доколкото реституцията по ЗВСОНИ настъпва по силата на законовата разпоредба; кой е правопораждащия факт, въз основа на който се счита реално възстановена собствеността на отнет имот и към кой момент настъпва възстановяването – този на съдебното решение /респ. адм. орган/ или на реституционната норма на ЗОСОИ и ЗВСОНИ. Касаторът поддържа, че при извършването на преценка налице ли са условията за възстановяване на собствеността въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите допустимо ли е съдът да пререшава спора с държавата дали са налице условията за реално възстановяване на имот по силата на закона /ЗОСОИ вр. ЗВСОНИ/, когато е проведен пряк контрол по тези въпроси от надлежния съд и реституцията по закон за имота е призната за настъпила; при пререшаване на спора длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по адм. дело доказателства и доводите на страните и да постанови решението си въз основа на тях; чия е доказателствената тежест за установяване на положителните факти, че реституцията не е настъпила – че имотът е станал държавен и е отнет преди периода 1944-1989г. както и че е платено дължимото обезщетение. Поддържа, че при извършването на преценка за основанието, на което имотът е бил отнет, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите следва ли съдът да изложи мотиви за извода, че имотът не е отнет през посочения в закона период и доказателствата, въз основа на които е направил този извод, както и да обсъди всички събрани в тази връзка доказателства и доводите на страните; допустимо ли е в този случай въззивният съд да препраща към решението на първоинстанционния, в което също не са изложени мотиви, не са посочени доказателства, въз основа на които е направен такъв извод, нито положителния факт кога е отнет имота. Поддържа също така, че при извършване на преценка за основанието, на което имотът е бил отнет, въззивният съд се е произнесъл и по въпроси, имащи значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а именно има ли разлика и каква между двете хипотези – отнемане без законово основание и отчуждаване не по установения ред, възможно ли е отчуждаване по установения ред и последващо отнемане без законово основание, поради липса на плащане, когато законът предвижда такова като необходимо условие за фактическото отнемане; приложима ли е хипотезата на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ „отнемане без законово основание“ ако имотът е отчужден преди визирания в разпоредбата период, но е отнет от държавата през този период /1944-1989г./ без заплащане на обезщетение, когато законът предвижда такова като необходимо условие за фактическото завземане /чл.28 ЗБНМКБ и чл.44 ЗОНИДОБПБЦ, отм.ДВ.бр.300/1948г., който съгласно чл.35 и 37 ПрР на ЗДИ-1948г. се прилага и по заварените производства и след отмяната на закона/; налице ли е „отчуждаване по установения ред“ по смисъла на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, ако имотът е отчужден преди периода 1944-1989г., но е отнет от държавата през този период /1944-1989г./ без заплащане на обезщетение когато законът предвижда такова като необходимо условие за фактическото завземане /чл.28 ЗБНМКР и чл.44 ЗОНИДОБЦБ, отм.бр.300/1948г., който съгласно чл.35 и 37 ПрР на ЗДИ/1948г. се прилага по заварените производства и след отмяната на закона. Поддържа, че при извършването на преценка дали обезщетението при отчуждаването на имота е било платено въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите допустимо ли е въззивният съд да се произнася платено ли е обезщетение за отчуждаването на процесния имот, когато няма направено възражение от ответника в този смисъл и с влязло в сила решение на ВАК, обвързващо праводателя му, е прието, че такова правоимащите не са получили; задължен ли е въззивният съд да посочи доказателствата, въз основа на които е направил извод, че обезщетение за отчуждаването е платено, както и да обсъди всички събрани в тази връзка, ведно с доводите на страните; осигуряването на парична сума за обезщетение за одържавен имот на блокиран влог, чието изплащане не е разпоредено от вносителя, може ли да се счита за получено обезщетение „чрез изплащане на паричната равностойност“ по смисъла на чл.4, ал.1 ЗВСОНИ. Поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по въпроса има ли непосредствено отчуждително действие разпоредбата на чл.13 ЗБНМЦБ/1905г.-отм. И Указ №77/1926г. на Ц. Б. III , с който е одобрено изменение на регулационния план за разширение на парк. Поддържа, че във връзка с преценката дали и по какъв ред е извършено възстановяване на собствеността, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса признаването на реалното възстановяване на сграда-частна държавна собственост към 22.11.1997г., съществуваща във вида, в който е била одържавена /ведно с дворно място, което е станало публична държавна собственост и не може да бъде реално възстановено/ с решение на органа по чл.6, ал.1 ЗОСОИ /респ. заместващо съдебно решение/, е ли обезщетение по чл.2, ал.1 ЗОСОИ, поради невъзможност да бъде върната по ЗВСОНИ /чл.3, ал.3/ или произтича пряко от закона, а решението в тази част констатира настъпването на ретситуцията; към кой момент следва да се преценява наличието на предпоставките за реституция по ЗВСОНИ и ЗОСОИ – моментът на влизане в сила на законовата разпоредба /22.11.1997г./ или датата на решението на органа по чл.6, ал.1 ЗОСОИ, респ. заместващото съдебно решение; към кой момент следва да се преценява наличието на изискването имотът да е в патримониума на държавата, с оглед настъпването на реституцията – влизане в сила на законовата разпоредба /22.11.1997г./ или датата на решението на органа по чл.6, ал.1 ЗОСОИ, респ. заместващото съдебно решение; към кой момент се счита възстановен имота, когато по реда на ЗОСОИ във вр. с новоприетите в §1 разпоредби на ЗВСОНИ /11.11.1997г./ е признато право на реално възстановяване на част от него. Касаторът поддържа, че, приемайки, че ответникът по исковете е трето лице, което не е страна в административното производство, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите допустимо ли е с оглед защитата на ищеца съдът да се произнася по въпроси, които не са предмет на възражението по чл.17, ал.2, изр. 2 ГПК като извършва косвен съдебен контрол, когато е упражнен пряк контрол по надлежния ред; ограничен ли е косвеният съдебен контрол в рамките на направеното възражение или съдът може да излезе извън него; допустимо ли е произнасянето от съда по фактите и предпоставките за възстановяване на имота по силата на закона, и какви са границите на косвения съдебен контрол, когато оспорването от ответник не включва отричане на предпоставките за реституция, а характера и действието е обратна сила на постановеното съдебно решение към датата на законовата разпоредба; допустим ли е косвен съдебен контрол на съдебното решение, което не създава права, а констатира реституция по силата на правна норма, влязла в сила преди възникване на придобивното основание за ответника, респ. на неговия праводател; допустим ли е косвен съдебен контрол на решението по ЗОСОИ, констатиращо настъпване на реституцията по ЗВСОНИ, с което държавата е обвързана, при липса на твърдения за неговата незаконосъобразност и при липса на правен интерес от оспорването, доколкото ответникът-трето лице, неучаствало в административното производство, е придобил правата си от правоприемник на държавата и двете поредни разпореждания са извършени след влизане в сила на реституционната разпоредба; има ли съдебното решение срещу държавата за признаване факта на реално възстановяване на имот по ЗОСОИ вр. ЗВСОНИ обвързваща сила спрямо трето лице, правоприемник на правата си от държавата, респ. от неин правоприемник, след датата на възстановяване, по силата на чл.298, ал.2 ГПК; следва ли съдът, с оглед защитата на ищеца, да изиска от оспорващия конкретни възражения за незаконосъобразност, срещу признатите с решението предпоставки за реституция, както и да посочи чия е доказателствената тежест за установяване на надлежно извършено отчуждаване и отнемане на законно основание, моментът на отнемането и този на отчуждаването, плащането на обезщетение за отчуждаването; следва ли въззивният съд с доклада да очертае предмета на спора и фактите на доказване по възражението в хипотезата на чл.17, ал.2, изр. 2 ГПК, когато производството пред първоинстанционния съд се е развило по реда на ГПК/отм./, а въззивното – по реда на ГПК от 2007г.; при липса на конкретни възражения срещу признатите с решението на ВАС предпоставки за реституция и липса на нови доказателства извън тези, ангажирани в административното производство от държавата, допустимо ли е съдът по реда на косвен съдебен контрол на решението да приеме обратното с оглед разпоредбата на чл.302 ГПК. Поддържа също така, че при извършването на преценка легитимира ли се ответното дружество като собственик на имота и от кой момент въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите може ли да се приеме, че ответното дружество легитимира собствеността си с договор за продажба на недвижим имот от 22.12.1997г., по който не е страна и към този момент не е регистрирано по ТЗ /рег. 2000г./, че е спечелило търг, в който не е участвало, проведен три години преди регистрацията му като ЮЛ и че е въведено във владение с протокол, подписан от представител на държавата и праводателя му; длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани в тази връзка доказателства, както и доводите на страните и едва тогава, излагайки мотиви, да постанови решението си; може ли въззивният съд да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, когато последният не е обсъдил относими доказателства и доводи на страните във връзка с тях и такова оплакване се съдържа във въззивната жалба. Поддържа, че и при произнасянето по исковете по чл.59 и чл.86, ал.1 ЗЗД въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса следва ли въззивният съд да изложи мотиви или препратка към тези на първоинстанционния съд по всеки от исковете, решението по които потвърждава.
В изложението към подадената от С. М. Р. касационна жалба се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса обвързани ли са третите лица /и съда при разглеждане на гражданско/търговско-правен спор/ от отмяна на индивидуален административен акт с влязло в сила съдебно решение, когато не са участвали в административното дело по отмяна на незаконосъобразния индивидуален административен акт, към кой момент такава отмяна е обвързваща да третите неучаствали в производството по обжалване на акта лица, разрешаван противоречиво от съдилищата. Поддържа съща така, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса към кой момент настъпва отчуждаването по отменения З. за благоустройството на населените места в Княжество България/отм. 31.05.1041г., обн.ДВ.бр.67/1905г., отм.ДВ.бр.117/31.05.1941г./, имащ значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и по разрешавания противоречиво от съдилищата въпрос равностойно ли е осигуряването на парични средства за обезщетение на получаване на равностойно обезщетение срещу отчужден имот по смисъла на чл.4, ал.1 ЗВСОНИ.
Ответникът по касационна жалба [фирма] не изразява становище досежно наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
А. П. А. /конституиран по реда на чл.120 ГПК като наследник на А. Т. А./, Б. М. Р. и С. М. Р. са предявили срещу [фирма] иск за предаване владението на процесната сграда, както и иск за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване и по чл.86, ал.1 ЗЗД.
В проведеното на 10.06.2004г. съдебно заседание по гр.д.№485/2004г. по описа на Варненския районен съд процесуалният представител на дружеството е оспорил предявените искове, като се е позовал и на обстоятелството, че дружеството не е участвало в административното производство и постановеното от ВАС решение му е непротивопоставимо, правейки при това искане за събиране на доказателства за извършено плащане на обезщетение при отчуждаването, както и за собствеността на имота и осъществяване на основанията, посочени в исковата молба. Правни съображения в тази насока са изложени при провеждане на устните състезания по делото.
С обжалваното решение, постановено по реда на чл.196 и сл. ГПК /отм./ е прието, че така предявените искове са неоснователни.
Изложени са фактическите констатации на въззивния съд, като за установено е прието следното:
Прието е за безспорно, че предявилите иска лица са наследници по закон на П. И. Б., починал на 08.02.1917г., който на 17.06.1892г. /крепостен акт №335/ е придобил по договор за покупко-продажба недвижим имот, находящ се в [населено място], в Морската градина, като съставеният на 08.03.1906г. крепостен акт №290 удостоверява правото му на собственост.
Въз основа на отбелязванията в А. №3663/13.10.1961г. е прието, че имотът е одържавен, като преди това е бил отчужден с Указ №77 от 08.03.1929г. Посочено е, че в А. е отразено, че имотът се счита за държавен от 01.01.1956г., защото тогава е било уредено изплащането.
Посочено е, че с решение № VI-917/30.07.1998г. на областния управител на област В. е оставено без уважение искането на А. Т. А., Б. М. Р., С. М. Р. и П. С. Б., като наследници на П. И. Б., да бъдат обезщетени по реда на ЗОСОИ за одържавения им имот, както и че с решение №200/18.01.2001г., постановено по адм.д.№7666/1999г. на ВАС, III отделение е отменено решение на Варненския окръжен съд от 11.10.1999г. по адм.д.№646/1998г., като вместо него е постановена отмяна на решение №VI0917 от 30.07.1998г. на областния управител на област В. и е признато правото на обезщетение по реда на чл.2, ал.5 ЗОСОИ с реално връщане на отчуждената с Указ №77/08.03.1926г. на Ц. Б. III от наследниците на П. И. Б. масивна едноетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица]/бивша „Ч.“/ №22 и с компенсаторни записи за отчуждената със същия указ земя с обща площ от 1574кв.м., попадаща в регулационните граници на Морската градина-В.-историческо ядро, изключителна държавна собственост.
Посочено е също така, че с решение №7327/04.10.2001г., постановено по адм.д.№4624/2001г. по описа на ВАС-петчленен състав, е оставена без уважение молбата на [фирма] за отмяна на влязлото в сила решение №200/18.01.2001г. по адм.д.№7666/1999г. по описа на ВАС с мотиви, че молителят няма качеството на заинтересована страна, респективно необходим другар в административното производство.
Взето е предвид и обстоятелството, че с решение №389/09.05.1994г. е оставена без уважение молбата на А. А., П. Б., Б. Р. и С. Р. за преглед по реда на надзора и отменяването по реда на надзора на влязлото в сила решение от 28.04.1993г. по гр.д.№1889/1992г. на Варненския окръжен съд, с което е отхвърлена жалбата на молителите срещу мълчалив отказ на кмета на [община] по чл.4 ЗВСВНОНИ по З., ЗБНМ, ЗДИ и ЗС да отмени отчуждаването на същия недвижим имот, както и че с решение по гр.д.№1046/1997г. на В. е отхвърлен искът на А. Т. А. срещу държавата и [община] с правно основание чл.108 ЗС за предаване владението на имота /дворно място от 1582кв.м., ведно с построената в мястото масивна жилищна сграда с площ от 428кв.м., находящи се в [населено място], [улица] /сега [улица]/, което решение е оставено в сила от ВАпС и ВКС, а със свое решение №484/07.01.2002г., постановено по гр.д.№283/2001г. ВКС, петчленен състав е оставил в части без уважение и в части без разглеждане молбите на настоящите ищци за отмяна на влязлото в сила решение на ВКС по делото от 19.04.2001г.
Взето е предвид и обстоятелството, че с решение №382/12.04.2006г., постановено по гр.д.№2910/2004г. по описа за 2004г. на В., оставено в сила с решение №173/14.12.2006г. по в.гр.д.№241/2006г. на Варненския апелативен съд, оставено в сила с решение №613/16.02.2010г. по гр.д.№2490 на ВКС е отхвърлен искът на А. А., Б. Р. и С. Р. срещу държавата и [фирма] за прогласяване недействителността на договор за покупко-продажба на имот-частна държавна собственост, подписан между [фирма] и държавата, сключен по реда на чл.44 ЗДС относно масивна едноетажна сграда, находяща се в [населено място], [улица]. Прието е, че ответното дружество се легитимира като собственик на сградата с договора за продажба по чл.66 ППЗДС от 22.12.1997г., с който държавата е продала имота на [фирма], ф.д.№1648/1989г. на В., като след извършената от К. Т. У. на 01.09.2000г. продажба на предприятието и фирмата [фирма] на [фирма], в което предприятие е включена и процесната сграда, дружеството се легитимира като правоприемник на това право на собственост.
От правна страна и изхождайки от естеството на исковите претенции, е прието, че уважаването им е свързано с несъмнено доказано право на собственост от страна на предявилите иска лица и владение на имота от страна на ответното дружество при липса на основание за това. Посочено е, че и двете страни в процеса легитимират собствеността си по различен начин, което налага изследването на всяко едно от основанията, които са конкурентни.
По отношение правата на предявилите иска лица е прието следното:
На първо място е прието, че основният въпрос е преценката за способа на отчуждаване на процесната сграда, което е прието за реализирано с Указ №77 от 08.03.1926г. на Ц. Б. III за конкретно благоустройствено мероприятие – благоустрояване и разширяване на Морската градина в [населено място], като въпросният указ не почива на самостоятелно основание за отчуждаване, а на Закона за благоустройството на населените места в Княжество /Царство/ България, обн.ДВ.бр.67/1905г. и отменен на 31.05.1941г. Прието е, че дворното място ведно с постройките в него, са отчуждени по силата на одобрено изменение на уличната регулация и това обстоятелство по силата на самия закон е имало непосредствено отчуждително действие /чл.13 от закона/. Поради това е прието, че още тогава имотът е станал държавна собственост и че не са налице предпоставките за възстановяване на собствеността върху процесния имот – имотът не е отнет в посочения в ЗВСОНИ период, нито е отнет на някое от посочените в ЗВСОНИ основания за възстановяване на собствеността. Посочено е, че ЗВСОНИ дава възможност да бъдат възстановени имотите на техните собственици тогава, когато са отнети без законово основание или отчуждени не по установения от закона ред за периода 09.09.1944г. до 1989г., и то само ако се намират в собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми и/или еднолични търговски дружества като разпоредбата на чл2, ал.5 възпроизвежда тази законова постановка. В случая е прието, че предпоставките за възстановяване не са налице-имотът е отчужден с Указ на Ц. Б. III и то в период, значително предхождащ посочения в реституционния закон.
Прието е също така, че не е налице и друга предпоставка за възстановяване на собствеността, а именно правоимащите да не са били обезщетени чрез изплащане на парична равностойност или с друг равностоен имот. Прието е, че приложените по делото доказателства говорят, че една част от обезщетението е било изплатено на наследодателя на ищците, а друга част от паричната сума е постъпила във влог, от който е следвало те да бъдат удовлетворени.
Прието е също така, че дори държавата да е обвързана от административното решение за размера на признатото право на обезщетение по ЗОСОИ, това не препятства правото на трети лица, които не са страни в административното производство по ЗОСОИ да оспорят принадлежността на правото на собственост към момента на решението на органа по чл.6, ал.1 ЗОСОИ върху имуществото, с което е извършено обезщетението и ако към този момент това имущество или част от него са собственост на трето лице, то върху него не са възникнали права за иницииралите производството за обезщетяване по ЗОСОИ.
Така очертания предмет на спора и изложените от въззивния съд съображения по приложението на материалния закон обосновават извод, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
На първо място по причина, че поставените от касаторите въпроси по същество изразяват поддържаната от тях защитна теза в процеса, като част от тях не съответстват на действително извършените по делото съдопроизводствени действия. Производството пред въззивния съд е проведено по реда на ГПК/отм./, а не по реда на сега действащия ГПК, както поддържат касаторите, поради което и поставените въпроси за правомощията на въззивната инстанция по сега действащия ГПК не биха могли да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалванe.
Основното съображение на въззивния съд да приеме, че твърдяното от предявилите иска лица възстановяване на правото на собственост върху процесния имот не е настъпило, е обстоятелството, че процесният имот е отчужден с Указ №77/1926г. по реда на Закона за благоустройството на Княжество /Царство/ България от 1905г. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпросите, касаещи предпоставките за отчуждаване на недвижими имоти при действието на Закона за благоустройство на населените места в Княжество /Царство/ България , включително момента на „отнемането“ и наличието на основание за това. В съответствие с практиката на ВКС /решение №823/31.08.2011г. по гр.д.№1828/2009г. на Първо ГО на ВКС и решение №171 по гр.д.№312/2010г. на Първо ГО на ВКС/ въззивният съд е приел, че приложение следва да намерят разпоредбите на Закона за благоустройството на Княжество /Царство/ България, след като имотът е завзет преди влизане на ЗПИНМ/отм./ в сила. В същия смисъл в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №23/20.02.2012г. по гр.д.№675/2011г. на Първо ГО на ВКС е прието, че нормата на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ намира приложение за имоти, отчуждени до изменението на ЗПИНМ обн.Дв.бр.54/06.07.1956г., ако имотите не са завзети по установения ред до този момент. В съответствие със задължителната практика на ВКС /решение №866/09.12.2009г. на тричленен състав на Първо ГО на ВКС, постановено по гр.д.№3572/2008г./ въззивният съд е приел, че по Закона за благоустройство на населените места от 1905г. предвиждането за обществено мероприятие има вещно правно отчуждително действие, като правото на собственост върху терен, предвиден за обществено мероприятие, се счита изгубено от момента на влизане в сила на плана.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставените въпроси за момента на настъпване на реституционния ефект по смисъла на ЗВСОНИ, тъй като по този въпрос не е налице противоречива практика на съдилищата, нито е налице противоречие на извода на въззивния съд с практиката на ВКС. Още повече, че и разпоредбите на ЗВСОНИ в тази насока са ясни и не се нуждаят от тълкуване-правото на собственост по реда на ЗВСОНИ се възстановява от момента на влизане на закона в сила, но само ако са налице предвидените в закона предпоставки за това. В същия смисъл е и изводът на въззивния съд, който е извършил преценка за наличието на тези предпоставки с оглед твърдението, че имотът е отнет без законно основание и не по предвидения в закона ред, излагайки на първо място съображения, че ЗВСОНИ в случая не намира приложение, тъй като имотът не е отчужден по реда на предвидените в ЗВСОНИ нормативни актове, нито в очертания от този реституционен закон период. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за момента, към който следва да бъде извършена преценката за наличието на предпоставките за обезщетяване по реда на ЗОСОИ-в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №189/29.10.2015г. по гр.д.№2462/2015г. на Първо ГО на ВКС е прието, че преценката за наличието на материалноправните предпоставки за издаване на заповед за определяне на начина на обезщетяване се извършва към момента на подаване на заявлението. В случая не може да се приеме, че изводът на въззивния съд противоречи на така даденото разрешение, тъй като съдът принципно е отрекъл възможността правото на собственост да бъде възстановено, респ. да бъде определено обезщетение по ЗОСОИ, извършвайки при това преценката към релевантния момент и с оглед предпоставките по ЗВСОНИ и ЗВСНОИ по З., ЗПИНМ и др. Още повече, че след като не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпросите, касаещи предпоставките за отчуждаване на недвижими имоти при действието на Закона за благоустройство на населените места в Княжество /Царство/ България , включително момента на „отнемането“ и наличието на основание за това, въпросите за начина на обезщетяване следва да се приемат за ирелевантни /доколкото ЗВСОНИ, ЗОСОИ и ЗВСНОИ по З., ЗПИНМ и др. са неприложими/. В подобна хипотеза правните последици на съдебно решение, признаващо правото на обезщетяване по реда на ЗОСОИ, могат да бъдат отречени само ако се приеме, че това решение е непротивопоставимо на ответника в исковото производство при спор за собственост. С оглед на това следва да се приеме, че от съществено значение по настоящето дело е въпросът дали това решение е противопоставимо на дружеството-ответник, както и въпросът за допустимостта и пределите на осъществения от въззивния съд косвен съдебен контрол на акта, признаващ права на предявилите иска лица върху процесния недвижим имот.
В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че решението на административния съд, с което се признава право на обезщетяване по реда на ЗОСОИ, е непротивопоставимо на неучаствалите в административното производство лица, които разполагат с правото да оспорят наличието на предпоставките за признаване на това право, както и на предпоставките за възстановяване на собствеността по ЗВСОНИ, още повече, че в тежест на предявилото иска лице е да установи наличието на предпоставките за възстановяване на собствеността по реда на ЗВСОНИ, вкл. и извършване на отчуждаването по реда на предвидените в този реституционен закон нормативни актове /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №189/29.10.2015г. по гр.д.№2462/2015г. на Първо ГО на ВКС, в което е прието, че когато такъв акт се противопоставя на страна, която не е участвала в административното производство по издаването му, гражданският съд инцидентно преценява валидността и законосъобразността му, като обхватът на проверката, която гражданският съд извършва при косвения съдебен контрол включва констатации за валидност и изводи за законосъобразност на административния акт, вкл. и материалноправните предпоставки за издаването му/. В същия смисъл е и постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №71/15.07.2015г. по гр.д.№350/2015г. на Второ ГО на ВКС, в което е прието, че съдът не може да се произнася инцидентно по законосъобразността на административните актове, освен когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му. В тази смисъл не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос за разпределяне на доказателствената тежест при предявен ревандикационен иск, основан на твърдение за възстановяване право на собственост, както и за допустимостта и пределите на осъществявания от съда косвен съдебен контрол.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси за задължението на въззивния съд да изложи мотиви за изводите си, включително за основанието, на което е отнет имотът, за периода, през който е станало отнемането и за обсъждане на представените по делото доказателства и доводите на страните-в случая въззивният съд е изложил както фактическите си констатации, така и правните си изводи за последиците от установените по делото релевантни за спора факти и обстоятелства, основавайки ги включително на постановеното от Четвърто ГО на ВКС решение №413/19.04.2001г. по гр.д.№514/2000г., с което съдът се е произнесъл досежно наличието на предпоставките за възстановяване на правото на собственост по реда на ЗВСОНИ, приемайки, че имотът е отчужден с Указ №77 от 1926г., което обстоятелство е отразено и в диспозитива на решение №200/18.01.2001г. на Трето отделение на ВАС по адм.д.№7666/1999г.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпросите дали е допустимо въззивният съд да се произнася платено ли е обезщетение за отчуждаването на имота, когато няма направено възражение от ответника в този смисъл-както вече беше отбелязано, подобни възражения са направени от процесуалния представител на ответника и изводите на въззивния съд са основани на представените по делото доказателства. Още повече, че в съответствие с практиката на ВКС е прието, че ефектът на отчуждаването настъпва от момента на влизане в сила на плана.
В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е извършил косвен съдебен контрол по отношение на предпоставките за възстановяване на собствеността както и за обезщетяване по реда на ЗОСОИ, ограничавайки този контрол само до реда и начина, по който е извършено отчуждаването и на обстоятелството дали лицето, от което имотът е бил отнет е получило съответното обезщетение /в този смисъл вече посоченото решение №198/29.10.2015г. по гр.д.№2462/2015г. на Първо ГО на ВКС, в което е прието, че при осъществяване на косвен съдебен контрол съдът извършва проверка за материалноправните предпоставки за издаването на акта, в случая за обезщетяване по реда на ЗОСОИ, респ. за възстановяване правото на собственост по реда на ЗВСОНИ/.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпросите, основани на твърдението, че дружеството-ответник е правоприемник на държавата и съответно според касаторите е обвързано с постановеното при участието на държавата решение в административното производство. Подобна теза, а оттам и за наличие на основание за допускане на касационно обжалване, не може да бъде споделена по причина, че това право на дружеството е било отречено с решение на ВАС, с което подадената от дружеството молба за отмяна е оставена без уважение, като е прието, че правото на обезщетяване произтича от закона,а не от административен акт, с оглед на което и трайно установената практика на ВКС приема, че неучаствалото в административното производство лице може да оспори правата на ползващото се от решението на административния съд лице и да иска от гражданския съд да упражни косвен съдебен контрол за на