О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.376
гр. София, 02.07.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на деветнадесети май, две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№3411 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. П. И. срещу решение №1569 от 23.07.2014 г. по гр.д. №4102/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 27.10.2010 г. по гр.д.№3839/2008 г. на СГС, ГО, I-15 с-в за отхвърляне на предявения от И. П. И. срещу [фирма] иск по чл.19 от ЗАПСП за заплащане на сумата от 44 000 лв., представляваща неизплатено авторско възнаграждение за съставяне на инвестиционни проекти.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Поддържа се, че въззивният съд, в нарушение на законоустановения принцип за мотивираност на съдебните актове, не е обсъдил всички релевантни доказателства и наведени аргументи, като е направил необосновани фактически изводи, а и правни такива, несъответстващи на установените по делото факти. Навеждат се доводи, че решението е постановено в нарушение на разпоредбите на чл.19 и чл.41 от ЗАПСП, поради което се иска отмяната му и уважаване на предявения иск.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Необсъждането на аргументи /относно приложението на чл.41 от ЗАПСП/ от страна на въззивния съд, съществено процесуално нарушение ли е. 2. Съществено процесуално нарушение ли е неразглеждането на всички доказателства и тяхното превратно тълкуване. 3. Липсата на самостоятелно изложени мотиви във въззивното решение в противоречие ли е със законоустановения принцип за мотивираност на съдебните актове. 4. Съществуват ли отделни искове по чл.19 и по чл.41 от ЗАПСП. 5. Как се съотнасят нормите на чл.19 и чл.41 от ЗАПСП – като общ /чл.19/ към специален /чл.41/ и/или в условията на алтернативност. 6. Може ли да се говори за приложение на чл.41 от ЗАПСП без да има някоя от хипотезите на изработването или използването на авторското право. 7. Следва ли да има специален договор за авторско право между работодател и служител, ако по длъжностна характеристика служителят не следва да изработва проекти. 8. Какъв е статутът на авторски права, изработени при наличие на трудов договор, но извън обхвата на длъжностната характеристика – дали те стават собственост на работодателя или са собственост на автора и в тази връзка за използваните авторски права работодателят дължи ли допълнително възнаграждение в хипотезата на чл.41 от ЗАПСП. 9. Дали следва да се изследва въпросът за реализираните приходи от проектите /в аспекта на чл.41, ал.3 от ЗАПСП/ или единствено поради самото използване на проекта и разликата, която съществува между работната заплата на служителя и минималното възнаграждение по Наредбата на КПИИ /което би получил външен изпълнител в най-добрият за БТК случай/, може да се прецени, че се дължи разликата между заплата и минимално възнаграждение. 10. Може ли липсата на връчена длъжностна характеристика да води до възлагане на работа, която не произтича от съдържанието на трудовия договор и от наименованието на длъжността /в процесния случай „Старши специалист реализация на проекти”/ и това да води до утежняване положението на по-слабата страна в трудовото правоотношение, вкл. чрез незаплащането на несвойствения за длъжността труд. 11. Следва ли работата извън посоченото по длъжностна характеристика да се обособява с отделна заповед или с нова длъжностна характеристика.
По отношение на първите три от формулираните въпроси се твърди, че са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №241 от 17.10.2012 г. по гр.д. №850/2011 г. на ВКС, ГК, определение №162 от 17.04.2013 г. по гр.д. №1619/2013 г. на ВКС, ГК, решение №554 от 08.02.2012 г. по гр.д. №1163/2010 г. на ВКС, ГК, решение №217 от 09.06.2011 г. по гр.д. №761/2010 г. на ВКС, ГК, решение №151 от 13.07.2011 г. по гр.д. №409/2010 г. на ВКС, ГК, решение №470 от 16.01.2012 г. по гр.д. №1318/2010 г. на ВКС, ГК, решение №27 от 13.02.2012 г. по гр.д. №368/2011 г. на ВКС, ГК, решение №715 от 05.11.2010 г. по гр.д. №139/2010 г. на ВКС, ГК и решение №324 от 22.04.2010 г. по гр.д. №1413/2009 г. на ВКС, ГК. Спрямо останалите въпроси се поддържа селективното основание на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, поради значението им за точното прилагане на закона и за развитие на правото, предвид липсата на отговор на въпросите в съдебната практика и необходимостта от създаване на предвидимост относно изхода на евентуални съдебни спорове, което ще спести много ресурс както на потенциалните ищци, така и на съдебната система.
Ответникът по касация [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страни в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с оглед поддържаната от ищеца И. П. И., в исковата молба и в хода на самото производство, дължимост на възнаграждение за изготвянето, алтернативно за използването на проектите и липсата на каквито и да е въведени факти, които да обосноват искане за определяне на по-голямо възнаграждение по реда на чл.41, ал.3 от ЗАПСП /което е поставено в зависимост не от обема на работата, а от приходите от използването на самото произведение, каквито факти не са твърдяни от ищеца/, то не следва да се произнася по направеното едва във въззивната жалба искане в тази насока. Счел е, че предвид установените от приетите по делото доказателства, факти, изготвените проекти са обект на авторско право на ищеца, тъй като са създадени в резултат на неговата творческа дейност, но това е станало в рамките на трудовото му правоотношение с ответника, поради наличието на връзка между заеманата длъжност и изготвения продукт – по твърдение на самия ищец длъжността „старши специалист реализация на проекти” е включвала проектиране и надзор на инвестиционни проекти. В този смисъл и на основание чл.41, ал.2 от ЗАПСП, въззивният съд е достигнал до извод, че ответникът работодател може да използва произведенията, обект на авторското право на ищеца, в рамките на обичайната си дейност, в които рамки е и използването в случая.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Първите три от формулираните от касатора въпроси, по същество се свеждат до въпроса – за задължението на въззивния съд да мотивира решението си и при въведени във въззивната жалба оплаквания за необоснованост на първоинстанционното решение, да обсъди и прецени всички относими към спора доказателства и да се произнесе по всички релевирани от страните доводи, който обаче не е решен в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. Съгласно последната, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. С визираното разрешение, което се възприема от настоящият състав, въззивният съд се е съобразил изцяло, респективно не се установява наличие на наведеното селективно основание – в решението са изложени мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, възражения на ответника. Доколко изложените съображения и направените въз основа на тях изводи са обосновани е въпрос, отнасящ се до правилността на решението, която обаче не е основание за допускането му до касационно обжалване.
От друга страна с оглед изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да се допусне и по четвърти, пети, шести, осми и девети въпрос, тъй като същите не са обусловили решаващата воля на съда. Както бе посочено, в обжалваното решение е прието, че ищецът не е навел каквито и да е факти, които да обосноват искане за определяне на по-голямо възнаграждение по реда на чл.41, ал.3 от ЗАПСП, поради което въззивният съд не е изследвал съотношението между нормите на чл.19 и чл.41 от ЗАПСП и видовете искове, предмет на законодателна уредба, а така също и въпросите, свързани с предпоставките и начина на определяне на допълнително възнаграждение, за създадено в рамките на трудово правоотношение произведение, авторското право върху което принадлежи на автора.
Останалите поставени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпроси /седми, десети и единадесети/, по същество се свеждат до един правен въпрос – относно съдържанието на понятието „в рамките на трудовото правоотношение” по смисъла на чл.41, ал.1 от ЗАПСП и може ли да се приеме, че произведението е създадено в рамките на трудовото правоотношение, ако в длъжностната характеристика на автора не е посочено задължение да изработва такова произведение и това задължение не следва от съдържанието на трудовия договор, а договор за възлагане създаване на произведение не е сключен. В. въпрос е обусловил решаващата воля на съда, с оглед приетата в решението връзка между заеманата от ищеца длъжност и създадения от него продукт, респективно приетото, че произведението е създадено в рамките на трудовото правоотношение, но в случая не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, посоченото основание е налице, когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена. Аргументът обаче, че липсва практика по даден въпрос не е достатъчен, за да се приеме, че правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, формиращи общото основание за допускане на касационно обжалване – само по себе си обстоятелството, че липсва съдебна практика не предпоставя необходимост от тълкуване на приложимата норма, а и в процесния случай такава необходимост не се установява, предвид факта, че нормата на чл.41, ал.1 от ЗАПСП, с която се свързва поддържаното основание за допустимост на касационното обжалване, не е неясна, непълна или противоречива.
Предвид липсата на доказателства за направени от ответника по касация разноски, такива не му се следват.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №1569 от 23.07.2014 г. по гр.д. №4102/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.