О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№376
София, 28.10.2016 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети септември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 2486 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма] /в ликвидация/, [населено място] против решение № 108 от 28.03.2016 г., постановено по гр.д. № 611/2015 г. на Окръжен съд-Перник, с което е потвърдено решение № 571/4.06.2015 г. по гр.д. № 3252/2013 г. на Районен съд-Перник за отхвърляне на предявения от [фирма] /в ликвидация/, [населено място] против Д. Ц. Д., Б. Ц. Д., Л. Ц. М. и П. Р. Т. установителен иск за собственост на дворно място, находящо се в землището на [населено място], [община] и означено по скица като имот УПИ X.-2273 кв.26 по плана на [населено място], [община] с площ 914 кв.м., придобита чрез трансформиране на държавна собственост с отчуждаването на имота със Заповед № 1200/7.03.1956 г. на Министерство на комуналното стопанство и благоустройството, предоставен през 1956 г. за оперативно управление на С. „Г. Д.“ и с последващото включване на имота в активите на ищеца като правоприемник на държавното предприятие с регистрирането му с решение № 4273/29.12.1991 г. по ф.д. № 3751/1991 г. на Окръжен съд-Перник.
Д. Ц. Д., Б. Ц. Д., Л. Ц. М. и П. Р. Т. не са подали отговор на касационната жалба по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
В. съд, при обсъждане на представените доказателства, е приел за установено: че за процесния имот е предприета процедура по отчуждаването му по реда на З., завзет е в периода 19.07.1956 г. – 8.07.1957 г., предоставен е за стопанисване на Д. „Г.Д.“, чийто правоприемник е ищцовото акционерно дружество; за него има съставен акт за държавна собственост от 1975 г.; същият имот до 1958 г. се е владеел от наследодателя на първите трима ответници, внесен е в ТКЗС и правото на собственост е възстановено с решение № 2693 от 8.12.1993 г. на ПК-Д.. При тези факти съдът е приел, че макар имотът да е бил отреден за парк и съгласно първоначалната редакция на З. отчуждаването да настъпва по силата на самия план, то завземането на имота е станало след изменението на чл.39, ал.1 З. /ДВ бр.54/1956 г./, а новата редакция свързва настъпването на отчуждителния ефект с изплащане на обезщетение, включително и при заварените регулации /освен ако до влизане в сила на изменението имотът е завзет по законния ред или обезщетението е изцяло или отчасти изплатено/. В случая липсват доказателства да е платено обезщетение или имотът да е завзет преди 9.07.1956 г., поради което имотът не е бил отчужден за предвиденото в плана мероприятие и не е станал държавна собственост.
Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните въпроси: 1) следва ли съдът да обсъди в мотивите на своето решение всички представени и относими към предмета на спора доказателства и 2) налице ли е пълно доказване чрез косвено такова относно факт, който обуславя спорното право и когато е установена такава система от доказателствени факти, която да създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил.
Първият поставен въпрос е свързан с твърдението в касационната жалба, че съдът не е обсъдил довода, че не настъпва реституция, когато имотът не съществува реално до размерите, в които е отчужден, а такъв е и случая когато е реализирано мероприятието парк. В. решение не противоречи но сочената практика на ВКС, тъй като според посочената практика задължение на въззивния съд е да обсъди всички относими доказателства, доводи и възражения на страните. Изискването имотът да съществува реално до размерите, в които е отчужден е въведено в ЗВСОНИ като предпоставка за реституцията, която настъпва по силата на закона. В случая е приложим реда на ЗСПЗЗ, по който в предвиденото нарочно административно производство се преценяват предпоставките за възстановяване правото на собственост, а следователно позоваването на изискванията за реституция по друг закон е неотносимо към спора.
Липсва противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС и по втория поставен въпрос. Тезата на касатора, че е установено плащане на обезщетение се основава не на установени по делото косвени факти /каквито няма доказани/, а на тълкуване изискванията на закона /имотът да се завземе след изплащане на обезщетение/ и на липсата на предполагаемо поведение на праводателя на ответниците /не е оспорил законосъобразността на завземането и не се е възползвал от правото да поиска да му бъде изплатено дължимото обезщетение, нито е ревандикирал имота/, т.е. касае се до доводи, свързани с предположения, а не с установени по делото факти, които да имат доказателствено значение към спора платено ли е обезщетение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 108 от 28.03.2016 г., постановено по гр.д. № 611/2015 г. на Окръжен съд-Перник.
Определението е окончателно
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: