5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 376
София, 03. 07. 2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2323/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от И. Н. К. срещу въззивното решение от 28.12.2012 г. по гр. д. № 10304/2011 г. на Софийския градски съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответниците по касация Н. П. П. и Д. П. Й. не са подали писмени отговори.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното въззивно решение в сила е оставено решението 25.08.2008 г. по гр. д. № 9906/2000 г. на Софийския районен съд в частта, с която е допусната делба на апартамент № 21, находящ се в [населено място], ж. к. „М.-ІV”, [улица], секция А, ет. 4, правото за строеж на който е придобито с н. а. № 30 от 01.04.1999 г. на името на жалбоподателката по време на брака й с П. И. К., починал на 07.08.1999 г. и оставил за наследници по закон съпруга /жалбоподателката – ответница по иска за делба/ и две деца /ищци по делото/.
Жалбоподателката е твърдяла, че спорният апартамент е нейна лична собственост, закупен след продажба на друг личен имот, като е представила н. а. № 79/1980 г., предхождащ сключването на брака й през 1982 г., за дарение от родителите й на нея и на нейната сестра; н. а. № 131/1993 г., с който [фирма] продало на жалбоподателката и на нейните майка и сестра правото за строеж на апартамент № 20 в м. „К. село-Център”; н. а. № 126/1999 г., с който визираният апартамент № 20 е продаден за сумата 18 000 000 стари лева от жалбоподателката и съпруга й П. К., както и от сестра й.
Въззивният съд приел, че не е налице трансформация за съпругата, тъй като няма нито едно категорично доказателство по твърденията й имотът да е закупен изцяло с нейни лични средства. Посочил, че не може само въз основа на показанията на свидетелите да заключи, че придобитият по време на брака апартамент в[жк]е закупен без никакво участие на съпруга, а и с включването на съпруга в нотариалния акт по продажбата на същия апартамент, съпругата на практика сама е признала правата му на съсобственик в имота. Но дори да се приеме, че жалбоподателката действително е вложила средствата, получени от тази продажба, за покупката на спорния апартамент, то те очевидно се явяват недостатъчни, доколкото нейният дял – 9 000 000 стари лева, от общо получената /с другата съсобственица/ сума в размер на 18 000 000 стари лева е значително по-малък от заплатената по н. а. № 30/1999 г. /за учредяване право на строеж за спорния обект/ сума от 13 432 000 стари лева. За разликата няма никакви доказателства, че е заплатена с изцяло лични средства на жалбоподателката. В тази насока съдът е отчел и факта, че съпругът е разполагал с парични средства извън пенсията си, както се установява от удостоверение от [фирма].
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е поставила следните въпроси:
1. оборена ли е презумпцията по чл. 19, ал. 3 СК /отм./, след като по делото има представени писмени и гласни доказателства, с които се удостоверява, че средствата за придобиване на спорен имот, с оглед изключването му от масата на делбата, са на единия съпруг;
2. допустимо ли е в мотивите на въззивното решение да не се обсъдят всички допуснати по спора писмени доказателства с оглед произнасяне на решението;
3. след като в нотариалния акт за придобито право на собственост като купувач е отбелязан само единият съпруг, следва ли този имот да се включва в масата на делба между наследниците след смъртта на другия съпруг.
Жалбоподателката счита, че по така постановените въпроси въззивното решение противоречи на задължителна съдебна практика, изразена в представени от нея решения на ВКС по чл. 290 ГПК.
Решение № 364 от 29.04.2010 г. по гр. д. № 909/2009 г. на І-во г. о. е неотносимо към спора, защото разглежда хипотеза на придобиване с трудови възнаграждения за работа в чужбина и полагащите се обезщетения, свързани с трудово правоотношение и обезщетения за имуществени и неимуществени вреди.
Решение № 94 от 10.05.2010 г. по гр. д. № 1258/2009 г. на І-во г. о. е постановено при обстоятелства, различни от тези по настоящото дело: спорът е за това дали средствата за закупуване на жилището са предоставени от родителите на съпругата и дали са били дарени лично на нея или на двамата съпрузи. В решението е посочено, че въпросът дали приведените доказателства са достатъчни да установят извънсемейния произход на средствата и да оборят презумпцията на чл. 19, ал. 3 СК/ отм./ за съвместен принос на съпрузите в придобиване на имуществото, е винаги конкретен, тъй като зависи от установените по всяко дело факти.
Решение № 581 от 02.08.2010 г. по гр. д. № 1329/2009 г. на І-во г. о. се позовава на съдебна практика, според която до доказване на противното получените суми от продажбата на лично имущество, придобито по дарение, и вложени при закупуването на недвижим имот по време на брака, представлява трансформация на лични средства. В разглеждания случай въззивният съд е приел за недоказано спорният апартамент да е закупен с лични средства на съпругата, т. е. приел е недоказано влагането на такива средства в покупката, а дори да се приеме обратното, то получените при продажбата средства се явяват недостатъчни. И в този съдебен акт е посочено, че преценката е конкретна въз основа на фактите по делото.
В решение № 445 от 25.06.2010 г. по гр. д. № 479/2009 г. на ІІІ-то г. о., е посочено, че законът изисква пълно /създаващо сигурно убеждение на съда/ и пряко /с документи за притежаването и отчуждаването на личното имущество и влагането на получените средства в процесния имот/ доказване на всички фактически твърдения, от които зависи изводът за спорното право; че ищецът носи доказателствената тежест да установи твърденията си за придобиване на процесния апартамент с изцяло лични средства и доказването е и главно. От същите обстоятелства, релевантни за спора по чл. 21 СК /отм./, а именно извънбрачен произход на средствата и влагането на средства с такъв произход в придобиването на имота, от същия вид доказване и при същото разпределение на доказателствената тежест е изхождал и въззивният съд в разглеждания случай.
Ето защо не се установява противоречие с практиката на ВКС като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Следва да се посочи и това, че първият поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос е пряко свързан с правилността на обжалваното решение. Дали презумпцията по чл. 19, ал. 3 СК /отм./ е оборена изисква преценка на събраните по делото доказателства, която не е част от предмета на производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Вторият въпрос, който е свързан с приложението на чл. 188 ГПК /отм./, сега чл. 235 ГПК /от 2007 г./, е намерил отговор в съдебната практика, включително и при споровете по чл. 21 СК /отм./. Така, с решение № 347 от 15.10.2012 г. по гр. д. № 1071/2011 г. на ВКС, ІV-то г. о., в производство по чл. 290 ГПК е прието, че при преценката за придобиване на имот в режим на съпружеска имуществена общност или като лично имущество следва винаги да се обсъдят всички обстоятелства по делото; изводът за наличие или липса на преобразуване на лично имущество може да бъде направен само след пълно изследване произхода на вложените парични средства. По същия начин е процедирал и въззивният съд в разглеждания случай, така че не се разкрива противоречие със задължителната съдебна практика.
От друга страна въпросът съдържа оплакване за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствени правила, което е основание по чл. 281, т. 3 ГПК за касационно обжалване. Той би могъл да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, ако жалбоподателката беше посочила конкретно кое/кои доказателства не са обсъдени и какво е тяхното значение за изхода на спора. Това тя не е сторила. В мотивите към изложението е посочено, че е представен нотариален акт, с който се удостоверява, че средствата за покупката на спорния апартамент са получени от жалбоподателката в резултат на покупко-продажба на неин имот, както и че в н. а. № 30/1999 г. като купувач е отбелязана единствено жалбоподателката. Тези обстоятелства са обсъдени от въззивния съд. В мотивите към решението е посочена и визираната в касационната жалба фактура от 05.04.1999 г., но видно от същата жалбоподателката е превела на [фирма] – учредител на правото на строеж за спорната вещ, сумата 4 166 667 стари лева – аванс по договор за довършителни работи.
По третия поставен въпрос е налице съдебна практика – посоченото решение № 347 от 15.10.2012 г. по гр. д. № 1071/2011 г. на ВКС, ІV-то г. о. Според него когато се придобива имот на името на единия съпруг, може да възникне или съпружеска имуществена общност, или трансформация за придобиващия съпруг. Посочено е, че с какво намерение друг е платил цената, е без значение за правото на собственост – ако платилият цената е имал намерението да надари придобиващия съпруг – придобиващият съпруг става собственик по дарение, а ако платилият цената е имал намерение да го кредитира – придобиващият съпруг дължи връщане на заема. В разглеждания случай, след преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните, съдът е приел, че е налице съпружеска имуществена общност, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
На последно място следва да се посочи, че записването в мотивите към друго влязло в сила решение между същите страни, че единственото имущество, с което се изчерпва масата на наследството, останало от съпруга, е друг имот, не разрешава въпроса за собствеността на спорния сега имот. Затова по този въпрос не е формирана сила на пресъдено нещо, както счита жалбоподателката.
В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество, водим от което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 28.12.2012 г. по гр. д. № 10304/2011 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: