О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 376
гр. София, 09.07.2019 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 670 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 341 от 16.10.2018 год. по гр. д. № 527/2018 год. Пазарджишкият окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 13.04.2018 год. по гр. д. № 188/2017 год. на районен съд, гр. Панагюрище за уважаване на предявения от В. К. С., Е. Р. М. и Н. Р. С. иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР за признаване за установено по отношение на И. В. С., П. И. З., С. И. С. и В. И. С., че в кадастралната карта на [населено място] е налице грешка, като част от имота на ищците с идентификатор *** с площ 42 кв. м, отразена в скицата на вещото лице, неправилно е заснета като част от имота на ответниците с идентификатор ***.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ответницата П. И. З., чрез пълномощника й адвокат Д. К., с оплаквания за неправилността му поради допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост, с молба за отмяната му и делото се върне за ново разглеждане от въззивния съд в друг състав. Касаторката претендира и направените разноски за всички инстанции.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК същата поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Формулирани са два процесуалноправни въпроси, свързани с правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, когато такъв не е извършен от първоинстанционния съд, респ. когато същият е непълен или неточен, както и представлява ли нарушение на процесуалните правила липсата на мотиви в първоинстанционното решение, като касаторът счита, че произнасянето на въззивния съд противоречи на цитираните решения на ВКС, както и на разясненията в ТР № 1 от 4.01.2001 год. по гр. д. № 1/2000 год. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС.
Ответниците по касационната жалба, ищци в производството- В. К. С., Е. Р. М. и Н. Р. С., чрез пълномощника им адв. Ст. Д., в писмен отговор поддържат становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, респ. оспорват жалбата като неоснователна. Претендират присъждане на разноските по делото.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
Искът е с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР, в редакцията на закона с изменението с ДВ бр. 49/2014 год., при действието на който е подадена исковата молба, като спорът е възникнал по повод твърдяната от ищците допусната грешка в кадастралната карта на [населено място] от 2012 год., изразяваща се в неправилно заснемане на границата между собствения им имот с идентификатор *** и този на ответниците, заснет с идентификатор ***, като реална част от техния имот с площ от около 65 кв. м., заключена между старата им къща и границата с имота на ответниците неправилно е включена като част от техния имот.
Страните по делото се легитимират като собственици на двата съседни имота с нотариални актове – № 27/1971 год., издаден на наследодателя на ищците на основание давностно владение, наследство и делба, а ответниците с нотариални актове № № 115 и 116, двата от 1985 год., както и № 149/2016 год., с който И. С. се е разпоредил със собствените си идеални части от имота и сградите в него в полза на дъщерите си. Спорът по делото е съсредоточен върху границата между имотите им с оглед поддържаното от ищците твърдение, че нанасянето в кадастралната карта на имота им не е според границите на правото им на собственост по плановете от 1957 год. и 1980 год., а ответниците се позовават на изменението на кадастралния и регулационния план със заповед на кмета № 623 от 16.09.2004 год. въз основа на акт за непълноти и грешки. За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът е уважен, въззивният съд се е позовал на т. 1 от ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС относно правомощията на въззивната инстанция при проверка на правилността на първоинстанционното решение при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба, съгласно което в тази хипотеза е отречен служебния контрол предвид разпоредбата на чл. 269, ал. 2 ГПК. Не са налице предвидените в тълкувателния акт изключения от забраната за служебна проверка на правилността на съдебния акт, касаещи задължението на съда да осигури точното прилагане на материалния закон при допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, каквато хипотеза не е налице, нито е налице задължение да се съблюдават интересите на някоя от страните в производството, поради което и при липса на каквито и да било конкретни оплаквания във въззивната жалба приел, че не дължи служебна проверка на правилността на първоинстанционното решение. Намерил извода на първоинстанционният съд за основателност на предявения иск по чл. 54 ЗКИР за правилен и потвърдил решението му.
Следователно, решаващото съображение за потвърждаване на решението е липсата на конкретни оплаквания във въззивната жалба, респ. какви са правомощията на въззивния съд в тази хипотеза. Обсъждането на този въпрос е предмет на мотивите на т. 1 на ТР № 1/2013 год. ОСГТК на ВКС, на които въззивният съд се е позовал, приемайки, че в хипотеза на липса на изложени от жалбоподателя оплаквания във въззивната жалба съдът не дължи служебна проверка на правилността на обжалваното решение извън предвидените в горния тълкувателен акт изключения от тази забрана, които не са налице. Макар и тълкувателното решение да съдържа разяснения и по въпроса за същността на въззивното производство като продължение на първоинстанционното, в което въззивният съд прави свои фактически и правни изводи, то с оглед съображенията на въззивния съд за правилност на направения от първоинстанционния съд извод следва да се приеме, че изводите по релевантните за спора факти са същите. Доколкото касаторът не се позовава на правен въпрос в тази връзка, а касационният съд не може служебно да поставя такъв, съгласно постановеното в мотивите на т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, като допусне касационно обжалване по въпрос, който не е релевиран от касаторът с оглед диспозитивното начало в процеса. Поставените в изложението процесуалноправни въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като същите не са обуславящи за извода на съда за наличието на грешка в кадастралната карта за частта от имота на ищците с площ 42 кв. м., съгласно заключението на приетата техническа експертиза и събраните писмени и гласни доказателства. Въпросите относно допуснато нарушение на чл. 146 ГПК от първоинстанционния съд, както и липса на мотиви на първоинстанционното решение, освен че не съответстват на данните по делото, са и неотносими като основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – тези процесуални нарушения на първоинстанционният съд не са предмет на обсъждане във въззивното решение. По своята същност те представляват оплаквания за неправилност поради нарушения на процесуалните правила, допуснати от първоинстанционният съд, които е следвало да се релевират като такива във въззивната жалба. Пропускът да се направи това не може да се поправи на настоящият етап от производството по делото.
Липсата на правен въпрос от значение за изхода на делото като общо основание е достатъчно да обоснове извод за недопускане на касационното обжалване на въззивното решение, без да се обсъжда наличието на поддържаното противоречие с представената от касаторката съдебна практика /която се явява и неотносима/ и значението на въпросите за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /което е изключено при поддържано противоречие със съдебна практика/, като основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
При този изход касаторката следва да заплати на ответната страна направените в настоящето производство разноски в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение от 600 лв., съобразно представения договор за правна защита и съдействие и списък по чл. 80 ГПК.
По тези съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 341 от 16.10.2018 год. по гр. д. № 527/2018 год. на Пазарджишкия окръжен съд по подадената от П. И. З., чрез пълномощника й адвокат Д. К., касационна жалба.
Осъжда П. И. З., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] да заплати на В. К. С., Е. Р. М. и Н. Р. С., всички от [населено място], направените в настоящето производство разноски в размер на 600 лв. /шестотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: