3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 377
София, 20.04.2011 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. В. гр. дело № 1305/ 2010 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 45 от 11.03.2010 г. по гр.д.№618/ 2009 г. на С. окръжен съд е отхвърлен иска, предявен от Общината[населено място] за признаване право на собственост на един магазин / западен/ с площ 17 кв.м., намиращ се на партерния етаж на триетажна жилищна сграда в[населено място], ул. „П.Х.”, № 14.
Общината[населено място] е обжалвала решението на въззивния съд с оплаквания за необоснованост и нарушение на материалния закон, като счита, че магазинът не е бил предмет на договора за замяна, сключен с ответниците през 1993 г. за първия етаж от сградата.
Като основания за допускане на касационно обжалване касаторът сочи и трите хипотези на чл.280, ал.1 ГПК, като счита, че съществените правни въпроси са за противоречие с практиката на ВКС относно приложението на чл.133, ал.1, б.”а” и „б” ГПК / отм./, противоречие между решение № 19-б от 27.03.2007 г. по гр.д.№ 1224/ 2004 г. на Казанлъшки районен съд и р.№ 45 от 11.03.2010 г. по гр.д.№ 618/ 2009 г. на С. окръжен съд, както и нарушение на материалния и процесуалния закон и необходимост от уеднаквяване на съдебната практика.
Ответниците оспорват жалбата като неоснователна, както и неподлежаща на разглеждане поради отсъствието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
Спорът по делото е за т.н.западен магазин от сградата, като по делото е установено, че тя е принадлежала първоначално на Б. К. К.. През 1948 г. по силата на ЗОЕГПНС е била одържавен част от сградата, като процесното помещение на партерния етаж и жилище на втория етаж са останали неотчуждени. Тях собственикът Б. К. предоставил на държавата с договор за замяна от 16.09.1959 г., а след това държавата ги прехвърлила на П. К., Г. К., Д. А. и Надежда А. също с договор за замяна от 26.10.1993 г. Спорен по делото е бил въпросът дали процесното помещение- магазин, е било включено при първоначалното отчуждаване на част от имота, или ако е останало неодържавено дали е предоставено на държавата по договора за замяна от 1959 г., респективно дали е било прехвърлено от общината с договора от 26.10.1993 г. на настоящите ответници. По първия въпрос съобразявайки преписката по ЗОЕГПНС съдът е приел, че помещението не е било предмет на отчуждаване и е останало на собственика Б. К.. Относно замяната от 1959 г. е установено, че тя е включвала и помещение от 55 куб.м. на партера /западен дюкян/, което е идентично с процесния магазин от 17 кв.м.- или по силата на тази замяна държавата е станала собственик на помещението. В договора за замяна с ответниците помещението не е описано отделно, но въз основа на доказателствата по делото и заключението на техническа експертиза съдът е приел, че волята на заменителя- Общината[населено място] е била да се прехвърли собствеността върху всички обекти, които са останали извън обхвата на одържавяването, респективно на настъпилата по силата на ЗВСОНИ реституция за тези обекти. За да достигне до този извод съдът се е позовал и на показанията на св. Б. С., който е бил кмет на общината през 1993 г. и е подписал договора за замяна.
Във връзка с показанията на този свидетел е формулиран и първия процесуално правен въпрос, поставен от касатора, а именно за противоречие с практиката на ВКС по приложение на чл.133, ал.1, б.”а” и „б” ГПК / отм./, тъй като касаторите считат, че не е допустимо със свидетелски показания да се доказва правна сделка, за действителността на която законът изисква писмен акт- договорът за замяна, както и за опровергаване съдържанието на официален документ. Представят съдебни решения по различни казуси, в които е отразена тази практика на ВКС, с което обосновават основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
С оглед на данните по делото следва да се приеме, се поставя въпрос, който не е определящ за крайния извод на съда, тъй като относно обема на одържавената и свободната част от имота изводите на съда са обусловени не само от свидетелските показания, но и от другите данни по делото, вкл. заключението на техническа експертиза и направената съпоставка при описанието на имота по време на одържавяването, първата замяна от 1959 г., извършена от собственика и замяната през 1993 г. от Общината. Независимо от това следва да се посочи, че изразеното от съда разбиране относно забраната на свидетелските показания в хипотезата на чл.133, ал.1, б.”а” и „б” ГПК не е в противоречие, а съответства на практиката на ВС и ВКС, тъй като съдът е приел, че чрез разпита на свидетелите не се заобикаля забраната на закона, а се установява каква е била действителната воля на страните по договора чрез тълкуване на неговите клаузи, описанието на имота и съпоставката с други данни по делото относно предмета на извършената замяна- обстоятелства, за които свидетелските показания са били допустими.
Второто основание за допустимост на жалбата се свързва с факта, че са постановени две противоречиви решения- това на първоинстанционния съд, с което искът на Общината е уважен, като е прието, че спорният обект е останал извън обхвата на замяната от 1993 г. и решението на въззивния съд, приемащ че замяната включва цялата неодържавена част, в която се включва и процесният магазин. Изложените съображения в горния смисъл обаче не покриват хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като законът има предвид противоречие по даден правен въпрос между обжалваното решение и влезли в сила решения, постановени от съдилищата или от състави на ВКС по други дела, а не в едно и също производство, макар и на различни етапи от неговото развитие.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като твърдението, че едно решение е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон е относимо към оплакванията за неправилност на решението по чл.281 ГПК, докато по чл.280, ал.1, т.3 ГПК трябва да се изложат съображения, свързани с това как разглеждането на жалбата ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, според разясненията за същността на тези предпоставки, дадени в т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. В случая въпросът е решен изключително на базата на тълкуване волята на страните и изясняване на действителната им воля относно предмета на замяната, като по този въпрос не е установено наличието на противоречива съдебна практика или необходимост от промяна в съществуващата практика, така както е посочено в ТР № 1/ 2009 г.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по жалбата на Общината[населено място] против решение № 45 от 11.03.2010 г. по гр.д.№618/ 2009 г. на С. окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: