О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 378
гр. София,14.06.2017 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на единадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като разгледа докладваното от съдията Мариана Костова т.д. №436/2017 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано по касационна жалба на К. „О. кооперативен съюз” със седалище в [населено място] срещу решение №224 от 11.10.2016 г., постановено по в.т.д. № 459/2016 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 22 от 7.04.2016 г. на Окръжен съд -Търговище по т.д. № 107/2015 г. в обжалваната част.
С касационната жалба се иска обезсилване на първоинстанционното решение, евентуалното искане е решението в обжалваната уважителна част да бъде отменено като неправилно и отхвърлен искът по чл.422 ГПК, ведно с присъждане на разноските. Твърди, че има разминаване между акта по чл. 417 ГПК и иска по чл. 422 ГПК, поради което постановеното от съда решение е недопустимо. Това разминаване е следвало да бъде констатирано от съда и ищецът, чрез съответните правни способи да предяви правата си, така както са установени в посочените документи по ч.гр.д. №830/2015г. на Районен съд-Търговище. Поддържа, че искът по чл.422 ГПК недопустим, тогава когато има разминаване по основание и размер между заявеното с исковата молба и заявеното в заповедното производство. Счита, че ищецът е трябвало да се защити с осъдителен иск за исковете си по чл.92 ЗЗД, след като заповедният съд не се е произнесъл по вземане за неустойка. Поддържа, че исковете са неоснователни и е неправилен изводът на Варненския апелативен съд, че е спазено условието на чл. 3а от ЗКИ и ищецът е имал правото да осъществява дейност по кредитиране. Що се касае до писмо изх. № БНБ-24831/10.03.2016г., прието като доказателство по делото, съдът е допуснал нарушение, тъй като правото на ищеца за представяне на доказателства е било преклудирано. Оспорва се изводът на въззивния съд за действителност на клаузата за неустойка по изложени в жалбата съображения.
В Изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК касаторът се позовава на вероятна недопустимост на съдебното решение като основание за допускане на въззивното решение до касационнен контрол. Счита, че решаващият състав се е произнесъл по съществен процесуално правен въпрос за възможността съдът да променя характера на претендираните права в производството по чл. 422 ГПК, в противоречие със задължителна за съдилищата съдебна практика, като се позовава на решение №125/14.10.2011г. по т.дело № 577/2010г. на ВКС, ТК, Іт.о.
Твърди, че Варненският апелативен съд е приел, че няма разлика в исковете за неустойка и лихви за забава, поради което по този начин се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика: „за нееднаквата природа на двете обезщетения и възможността им едновременно да се претендират” и „ за недопустимо кумулиране на неустойка за забава за неизпълнение на парично задължение с обезщетение по чл.86, ал.1ЗЗД” Прилага решение № 125/14.10.2011 г. по т.д. № 577/2010 г. на І т.о. на ВКС, решение № 68/9.07.2012 г. по д. № 450/2011 г. на І т.о. на ВКС и решение № 120/8.08.2016 г. по д. № 1399/2015 г. на ІІ т.о. на ВКС.
Препис от касационната жалба и нейните приложения е връчен на ответника по касация – [фирма] –гр.Шумен. В писмен отговор са изложени аргументи за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол. Не е направено искане за присъждане на разноски.
Върховния касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.
С решение №227.04.2016г., постановено по т.д. № 107/2015г. Добричкият окръжен съд е признал за установено, по предявен от [фирма] срещу К. „О. кооперативен съюз” установителен иск, че има вземане за сумата от 286 950 лв. по договори за заем с нот.заверка на подписите, както следва: 106 950лв.- по договор от 15.01.2014г., 60 000лв. – по договор за заем от 10.06.2014г. и 120 000лв. по договор за заем от 29.09.2014г./; за сумата 3600 лева – възнаградителна лихва по договор за заем от 29.09.2014г. за периода 29.09.-10.11.2014г., и за сумата от 168 467 лв. – неустойка по чл.12 от договорите за заем /84 267.00лв.- по договор от 15.01.2014г. за периода 15.03.2014г.-10.06.2015г., 9200.00лв.- по договор от 12.03.2014г. за периода 12.05.2014г.- 01.10.2014г., 33 000лв.- по договор от 10.06.2014г. за периода 10.07.2014г.- 10.06.2015г. и 42 000лв.- по договор от 29.09.2014г. за периода 10.11.2014г. 10.06.2015г./, ведно със законната лихва върху главницата от 286 950.00лв., считано от 10.06.2015г. до окончателното изплащане на задължението, за което вземане е издадена заповед № 471/12.06.2014г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.3 ГПК по ч.гр.д.№830/2015г. по описа на РС – Търговище. Установителният иск по чл.422 ГПК е отхвърлен до пълния предявен размер за разликата над 286 950лв. до 355 000лв. главница и за сумата над 168 467.00 лв. до 184 550.00лв.- неустойка поради извършено погасяване на главница / договор за заем от 12.03.2014г./ и неустойки, съгласно заключение на ССЕ. В отхвърлителната част решението на окръжния съд е влязло в сила.
Варненският апелативен съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд в уважената част на иска по чл.422 ГПК. Съдът е приел, че окръжният съд се е произнесъл по допустим иск, тъй като няма предявени и уважени претенции по предявения установителен иск по чл.422 ГПК, различни от тези, претендирани със заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. Изложено е, че със заявлението заявителят [фирма] е разграничил лихвите по всеки от четирите договора за заем по периоди, а от обясненията му в заявлението и от приложените счетоводни справки става ясно, че претендира договорените с договорите за заем възнаградителни лихви /3% месечно/ по всеки договор за периода на ползването му до падежа на задължението за връщане на заема и наказателни лихви /неустойка от 5% месечно/ от датата на падежа до датата на заявлението, които включват лихви за ползване на заема след датата на падежа /3% месечно/ и наказателна надбавка за забавата /2% месечно – разликата между 5 % и 3%/. С исковата молба ищецът е разграничил претенциите си по всеки от договорите за заем, така както ги е претендирал със заявлението, и общо за главница /355 000 лв./, договорни лихви /3600 лв./ и неустойки /наказателни лихви/ /184 550 лв./ след приспадане и на извършените от ответника до момента плащания. Счетено е, че както исковата молба, така и обжалваното решение не са недопустими, тъй като съответстват и са в рамките на първоначално заявените със заявлението претенции, които само са присъдени общо /без разграничение/ от заповедния съд, което е допустимо предвид характера им в крайна сметка на договорни лихви, включващи след настъпването на падежа на задължението и наказателна надбавка за забава. Произнесеното с решението от окръжния съд не представлява недопустимо произнасяне по нещо различно от поисканото със заявлението и разпореденото общо от заповедния съд със заповедта за изпълнение макар без разграничение относно лихвите, доколкото договорените неустойки по чл.12 от договорите за заем представляват по същество наказателни лихви и включват в себе си размера на договорните лихви, но за период след падежа, както и наказателна надбавка за забава с оглед изпадането на длъжника в просрочие. Така че няма произнасяне на съда по недопустима искова молба, предявена в отклонение на заявлението и на акта на заповедния съд по чл.417 – ГПК, респективно обжалваното решение е допустимо и няма основание за обезсилването му и за прекратяване на производството по иска. След преценка на доказателства на л.166 и л.128 решаващият съд е установил, че ищецът е вписан в регистъра на БНБ като финансова институция на основание Заповед № РД 22-1673/10.09.2009 г. на подуправителя на БНБ, ръководещ управление „Банков надзор”, с регистрация №BGR00015, и е редовно пререгистриран със Заповед № БНБ-105820/20.11.2015 г. на същия подуправител на БНБ. Удостоверение за регистрация № BGR00015 е представено с допълнителната искова молба с оглед възраженията на ответника в отговора на исковата молба, т.е. своевременно и се съдържа на л.60 от делото. Двете заповеди на БНБ са представени в хода на процеса след направено оспорване от ответника и в подкрепа на завереното фотокопие на удостоверението на л.60. Изводът е, че условието на чл.3а от ЗКИ е изпълнено и ищецът е имал право да предоставя по занятие собствени заемни средства към датите на процесните договори за заем, сключени през 2014 г., което обосновава тяхната действителност. За неоснователно е преценено оплакването във въззивната жалбата за нищожност на клаузата за неустойка в чл.12 от договорите за заем, поради противоречие с добрите нрави. Изразено е, че доколкото част от неустойката – 5% месечно, представлява договорната лихва за ползване на заема по чл.4 от тях и след падежа на задължението – 3% месечно, само разликата от 2 % месечно представлява реално договорената санкция /наказателната надбавка/ за просрочието на ответника. Според съда при положение, че ответникът е санкциониран за забавата само с наказателната надбавка /2% месечно/, докато договорната лихва /3% месечно/ се дължи за продължаващото ползване на заема през периода на забавата, и тази санкция не превишава по размер три пъти по размер законната лихва върху оставащото задължение, клаузата на чл.12 от договора за заем не е нищожна поради противоречие с добрите нрави, в какъвто смисъл е съдебната практика.
По доводите за недопустимост:
Изложените от касатора доводи не дават основание да се приеме вероятна недопустимост на обжалваното решение. Има пълно съвпадение в предмета на спора по предявения установителен иск като основание и размер на отделните претенции, с тези по заявлението в заповедното производство. В заявлението за издаване на заповед за изпълнение заявителят е разграничил лихвите по всеки един от договорите за заем / четири на брой/ по периоди, което съответства на представените със заявлението справки за начислени лихви и неустойки/ наказателна лихва/ като процент, период за който се дължат и размера на лихвата и неустойката за съответния период съгласно клаузите на договорите за заем, без да има припокриване на периодите за договорна лихва и наказателна лихва/ неустойка/. Изложените в исковата молба обстоятелства, конкретизиращи спорното право, съответстват на поясненията в т.9, т.12 и т.14 на заявлението, относно претендираното парично вземане – като основание, размер и периода, за който се претендира, както и на представените със заявлението документи / четири договори за заем, извлечение – счетоводни справки, справки за дължимите лихви и неустойки като процент и падеж, съответстващи на клаузите на договорите за заем, с които са уговорени. Обстоятелството, че в заявлението договорената неустойка е посочена като „лихва” не променя функцията й да обезщети кредитора за вредите от неизпълнение на главното парично задължение, в посочения във всеки от договорите срок на изпълнение.
По поставения процесуален въпрос, който е относим към допустимостта на решението, настоящият състав на ВКС не констатира наличие на противоречие с решение № 125/14.10.2011г. по т.дело № 577/2010г. на Іт.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК. В последното съставът на ВКС е обезсилил въззивното решение, като постановено по недопустим иск, доколкото съдът се е произнесъл с решението си по различен, незаявен с исковата молба петитум, като не е индивидуализирал и спорното право, не става ясно размерът на уважените и отхвърлените искове как са били определени в различни валути, като не е ясно как следва да се определи тяхната равностойност, за да бъдат съпоставими.
По основанията по чл.280, ал.1 ГПК:
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен за спора материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно приетото в т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с обжалвания съдебен акт.
Въпросите „за нееднаквата природа на двете обезщетения / неустойка и лихва за забава/ и възможността им едновременно да се претендират” и „ за недопустимо кумулиране на неустойка за забава за неизпълнение на парично задължение с обезщетение по чл.86, ал.1ЗЗД” не осъществяват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК. първият въпрос не е съобразен с мотивите на съда, че претенцията на ищеца е за уговорена възнаградителна лихва, дължима съгласно договора, и за уговорена от страните във всеки от договорите наказателна лихва/ неустойка/ . В случая няма предявени претенции за лихви и неустойки / наказателна лихва/ за един и същи период от време, както и неустойка и обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД за едно и също неизпълнение, тъй като съдът не е сезиран и не се е произнасял по иск по чл.86, ал.1 ЗЗД. Договорната лихва от 3% е претендирана от кредитора за периода от датата на отпускане на заема до уговорената дата, на която заемът трябва да се върне. Неустойката от 5% се дължи от датата, на която е трябвало да бъде върнат заема и със заявлението е претендирана до датата на подаване на заявлението. Не е налице твърдяното противоречие с решение №68/9.07.2012г. по т.д. №450/2011г. на ВКС, ТК, Іт.о. тъй като по настоящото дело не е налице кумулиране на договорна неустойка с обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД за едно и също неизпълнение. Не е налице твърдяното противоречие с решение №120 по т.д. №1399/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. по въпроса допустимо ли е кумулирането на неустойка за забава с обезщетение по чл.86 , ал.1 ЗЗД за едно и също неизпълнение доколкото с обжалваното решение съдът не се е произнасял по иск по чл.86, ал.1 ЗЗД. Следва да се отбележи, че съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС разяснения, касационният съд не е длъжен да изведе релевантния правен въпрос от твърденията на касатора и сочените от него в касационната жалба факти и обстоятелства, или да ги извлече от представената съдебна практика, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Според същото ТР, ВКС има задължението да следи служебно за валидността и допустимостта на обжалваното пред него въззивно решение.
С оглед на изложеното настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 224 от 11.10.2016 г., постановено по в.т.д. № 459 по описа за 2016 г. на Варненския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.