2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 378
гр. София, 24.4.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 647 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. С. Л. против решение №460/28.11.2017 г., постановено по гр.д.№ 726/2017 г. от състав на Окръжен съд – Пазарджик.
Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът е приел, че предявения иск с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.240 ЗЗД вр. чл.79, ал.1 ЗЗД е неоснователен и е отменил решението напървоинстанционния съд, като е постановил ново решение, с което е отхвърлил предявения иск.
Съдът е приел, че съгласно чл. 20а ЗЗД договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили, като съобразно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД действителната обща воля на съконтрахентите се установява чрез тълкуване на волята на страните по смисъла на чл. 20 ЗЗД. В конкретния случай съдът е приел, че съгласно уговореното в чл. 2 от договора за заем – неплащането на която и да е месечна вноска прави целия остатъчен дълг предсрочно изискуем, като настъпването на тази клауза страните не са поставили в зависимост от други условия или отправяне на волеизявление от някоя от страните по договора до другата страна. Съдът е приел, че в случая не намира приложение задължителното за съдилищата разяснение на т. 18 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК ВКС, тъй като последната е постановена по съвсем различен въпрос, касаещ хипотеза на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК и вземане, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката – кредитор, а в случая предявеният иск е с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 240 ЗЗД. Прието е, че в процесия договор е посочено, че първата месечна вноска в размер на 1066,08 евро е дължима до 31.10.2010 г., като в случая по делото са наведени доводи (от ищеца), че са правени частични плащания до 12.05.2015 г.. Прието е, че предсрочната изискуемост на целия дълг е настъпила още към 1.11.2010 г., поради неплащане на първата погасителна вноска, от който момент е започнал да тече 5-годишния давностен срок по смисъла на чл. 110 ЗЗД. Дори и този извод да не бъде споделен съдът е приел, че предвид приетото за безспорно между страните обстоятелство, че по процесния договор е заплатена сумата в размер на 6830 евро, което представляват около шест месечни вноски и половина от по 1066,08 евро всяка, както е уговорено между страните, то следва да се приеме, че са заплатени вноските дължими към месеците октомври, ноември, декември 2010 г. и към месеците януари, февруари и март 2011 г., както и частично е погасена чрез плащане вноската дължима към месец април 2011 г., поради което напълно неплатена се явява вноската с падеж 31.05.2011г., поради което съдът е приел, че от 01.06.2011 г. е настъпила предсрочната изискуемост на договора и започнал да тече 5 годишния давностен срок по смисъла на чл. 110 ЗЗД, който изтича на 01.06.2016 г. Посочено е, че съгласно разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята за предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, в конкретния случай това е 26.09.2016 г. г. (видно от отбелязването върху заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, ч.гр.д. № 3258/2016 г. по описа на Районен съд – Пазарджик), т.е. искът за вземането е предявен след изтичане на 5-годишния давностен срок. Ето защо съдът е приел за основателно възражението направено както в отговора на исковата молба, така и във въззивната жалба, е е прието, че искът следва да се отхвърли, тъй като вземането предмет на спора е погасено по давност.
В изложението на касационните основания са твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
При позоваването си на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, касаторът се е ограничил единствено да посочи, че посочените въпроси, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС са и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Позоваването на практиката на ВКС по поставените правни въпроси и твърдението за наличие на такава практика, води до неприложимост относно същите правни въпроси на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК се сочи правен въпрос, при предявен иск с правно основание чл.422 ГПК с предмет установяване на вземане от договор за паричен заем между физически лица с уговорка, че целия заем става предсрочно изискуем при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства, следва ли кредиторът да направи кредита предсрочно изискуем задължително и трябва ли да обяви това по недвусмислен начин на длъжника, т.е. настъпва ли предсрочната изискуемост автоматично.
По този въпрос се твърди, че следва да намери приложение разрешението, дадено с т.18 на ТР №4/2014 г. по т.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно т.18 на ТР №4/2014 г. по т.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, по силата на чл. 60, ал. 2 Закон за кредитните институции банката може да са поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 ГПК, когато „кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем“ поради неплащане на една или повече вноски. Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й.
Извлечението от счетоводните книги на банката по чл. 417, т. 2 ГПК установява вземането, но не представлява документ, удостоверяващ, че до длъжника е достигнало волеизявлението на банката да направи кредита предсрочно изискуем. Постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника – кредитополучател.
Предпоставките по чл. 418 ГПК за постановяване на незабавно изпълнение са налице, ако получаването на волеизявлението от длъжника предхожда по време подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение, за което сочи употребата на минало страдателно причастие „обявен“ в разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ и съответно изискването за удостоверяване на изискуемостта по чл. 418, ал. 3 ГПК.
Предмет на делото по установителния иск е вземането, основано на представения документ – извлечението от счетоводните книги на банката за вземане, произтичащо от договор за кредит, в който размерът и изискуемостта са определени от страните при сключването му. Ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание.
Видно от гореизложеното, соченото тълкувателно решение касае правоотношения между лице /физическо или юридическо/ от една страна и кредитна институция от друга, по ЗКИ. Тълкувателното решение не касае хипотеза, при която страни са физически лица по договор за заем и настъпването на предсрочна изискуемост в случаите, когато това е изрично договорено между страните. Правният въпрос не е обсъждан с тълкувателното решение, посочено от касатора, поради което липсва и соченото противоречие с практиката на ВКС, в случая задължителна такава, доколкото са касае за тълкувателно решение.
Втория правен въпрос е, как следва да се тълкува волята на страните в хипотезата на първия поставен правен въпрос, като се твърди, че при тълкуване на волята на страните по договора, съдът се е произнесъл в противоречие с цитирани решения на ВКС. Общото в отговорите на правните въпроси по цитираните решения на ВКС е, че волята на страните тогава, когато е неясна, следва да се тълкува съобразно действително постигнатите договорки между страните и да се издири действителната воля на страните по договора, съгласно разпоредбата на чл.20 ЗЗД. В конкретния случай, съдът е тълкувал договора между страните и е достигнал до извод за наличието на договорка за настъпване на предсрочната изискуемост на договор за заем, като конкретния въпрос, как следва да се тълкува договора в конкретния случай е фактически въпрос, без да е налице соченото противоречие, доколкото практиката на ВКС е в посочения по-горе смисъл, без съдът да се е отклонил от нея, а доколко тълкуването, дадено от въззивния съд в конкретния случай, е въпрос на обоснованост на съдебното решение, предвид обстоятелството, че при различните договори, тълкуването е различно, с оглед различните договорки между страните.
По изложените съображения, не е налице касационно основание относно допустимостта на касационното обжалване и същото не следва да се допуска.
С оглед изхода на спора, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените по делото разноски, за тази съдебно инстанция, в размер на 420 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляващи заплатено от страната адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №460/28.11.2017 г., постановено по гр.д.№ 726/2017 г. от състав на Окръжен съд – Пазарджик.
ОСЪЖДА П. С. Л. да заплати на Л. К. В. – Ш. сумата 420 /четиристотин и двадесет / лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.