Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 379
София, 11.07.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 30.05.2018 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 5002 /2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЕТ Н. В. К. с фирма „Н. В. – 7Н“ срещу въззивно решение № 1080 от 01.09.2017 г. по възз. гр. д. № 1098 /2017 г. на Пловдивски окръжен съд, г.о., с което като е отменено първоинстанционното решение, е постановено друго, с което е отхвърлен иск на ЕТ Н. В. – 7Н срещу [община] за приемане за установено, че ЕТ Н. В. – 7Н е собственик на 4.30% ид.ч. от площта на пътищата, съставляващи поземлен имот с посочен номер от картата за възстановената собственост на землището на [населено място], които обслужват негов поземлен имот, който се намира в стопанския двор на селото.
Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна [община] в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение, постановено по иск за собственост, за който след изменението на чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр.50 от 2015 г. не съществува ограничение за касационно обжалване.
Въззивният съд е приел следното:
Ищецът се легитимира като собственик въз основа на нотариален акт за покупко-продажба, неговата сделка е последна от поредица сделки, първата от които е от 05.11.1996 г., по нея продажбата е извършена от Министерство на земеделието и хранителната промишленост (МЗХП) на основание чл.52,ал.8 от ППЗСПЗЗ.
От значение е дали имотът е публична собственост, не е от значение дали държавна или общинска. И в двата случая действащите към момента на договора за продажба от 05.11.1996 г. (на основание чл.52,ал.8 от ППЗСПЗЗ) чл.7,ал.1 от ЗДС и чл.7,ал.2 ЗОС в редакциите им към 1996 г. са забранявали разпореждане с публична държавна или общинска собственост. Следователно е важно дали пътят е бил публична собственост. От това, че към 1996 г. е съществувала частна държавна и общинска собственост не означава, че пътят е бил такава собственост.
Въззивният съд е обсъдил решение № 19 от 21.12.1993 г. на КС на РБ по конст. дело № 11 /1993 г. и е приел, че според приетото в него разрешение дали обектите на държавна и общинска собственост са публична или частна собственост зависи от вида и предназначението им, като режимът им се определя със закон.
Въззивният съд е обсъдил разпоредбите на чл.3,ал.2,т.2 ЗОС (в редакцията към 1996 г.) и на чл.2,ал.2,т2 ЗДС (в редакцията към 1996 г.) и така е приел, че критериите за определяне на характера на собствеността са видът и предназначението му или посоченото в закона. Въз основа на приложение на посоченото реш. по конст. дело съдът е приел, че определянето на публична държавна и общинска собственост може да стане само със закон. Приел е, че освен ЗДС и ЗОС, специален закон, който е определял режима на пътищата, е бил Законът за пътищата от 1969 г. (отм. 2000 г.) в редакцията му към 24.04.1996 г., съгласно разпоредбата на чл.1 от който пътищата в България са общонародна собственост и представляват единна пътна мрежа, а съгласно разпоредбата на чл.2,ал.1 според административно-стопанското си значение те се разделят на републикански, местни и ведомствени, а терминът „общонародна„ означава за задоволяване на потребностите на целия народ, на обществото като цяло, а не на отделни субекти на правото на задоволяване на частен интерес, били те държавата или общината. Като допълнителен аргумент за предназначението на пътищата за задоволяване на обществен интерес съдът е посочил факта, че в общонародната собственост са включени всички пътища, без разграничение, които формират според закона единна пътна мрежа. Съдът е посочил, че към момента на приемането на посочените редакции все още не са били в сила ЗДС и ЗОС, и че през 1997 г. в чл.1 ЗП (отм.) думата „общонародна“ е заменена с думата „публична“, а НРБ – с РБ. Изменението е само терминологично, доколкото публичната собственост има същото предназначение като общонародната – за задоволяване на потребностите на обществото като цяло.
Така съдът е обосновал извода, че по изрична разпоредба на закона (чл.7,ал.2 ЗОС, чл.7,ал.1 ЗДС към ДВ бр.44 от 1996 г.) като обект на публична собственост процесният път не е можел да се отчуждава, поради което и уговорката в договора от 05.11.1996 г. за продажбата на 4.30 % от спорния път е нищожна поради невъзможен предмет на основание чл.26,ал.2,пр.1 ЗЗД, тъй като тези обекти на собственост са извадени от гражданския оборот и не могат да се отчуждават. Поради това и договорът от 1996 г. не е прехвърлил права и всички негови правоприемници, вкл. и ищецът не са придобили права., тъй като са сключили договори за покупко-продажба с несобственик.
Въззивният съд е приел още, че изводите за публичния характер на пътя не се променят от това, че договорът с Министерство на земеделието и хранителната промишленост е сключен на основание чл.52,ал.8 ППЗСПЗЗ. Съгласно чл.27,ал.6 ЗСПЗЗ в редакцията му към момента на сключването на договора от 17.09.1996 г. е била предвидена възможност за придобиване на собствеността върху незастроената част от земята около сградите и върху застроената (от имуществата на прекратеното ТКЗА или ЗК) при определени условия. Съгласно чл.52,ал.8 ППЗСПЗЗ това придобиване става по силата на договор с министъра на ЗХП, а съгласно чл.52,ал.9 ППЗСПЗЗ застроената земя и принадлежащите към нея площи са държавна собственост. Съдът приема, че ППЗСПЗЗ има предвид застроената и незастроената част от земята около притежаваната сграда от имуществото на ТКЗА или ЗК. А съгласно приетото заключение на СТЕ пътищата, които обслужват имота на ищеца представляват друг имот, ето защо не са прилежащи площи. т.е. обслужващите пътища не се включват в прилежащите площи, а съгласно чл.27,ал.6 ЗСПЗЗ могат да се придобият само застроената и незастроената част от сградата и нищо друго извън нея.
Крайният извод, е че пътищата са друг имот, подчинени са на отделен режим, регламентиран в ЗП (отм.), според последния закон са публична собственост и не могат да се отчуждават. Поради което искът е неоснователен.
Жалбоподателят извежда следните правни въпроси:
· Предвидената в Конституцията от 1971 г. форма на собственост – държавна (общонародна) собственост идентична ли е с понятието публична държавна собственост, или характеризира и двата вида собственост съгл. действащия след влизане в сила на ЗДС законодателен режим – публична и частна, за който твърди, че е налице основание по чл.280,ал.1, т.3 ГПК.
Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд въпросът не е обуславящ. За да установи смисъла на думата „общонародна“ въззивният съд не е тълкувал и прилагал конституцията на Р.Б. от 1971 г., а разпоредба от ЗП (отм.), в редакцията и към 1996 г. и други приложими към този момент закони (ЗДС и ЗОС) (при действието на следващата КРБ). Въззивният съдът е определил вида на собствеността въз основа на Конституцията на РБ от 1991 г. въз основа на приетото в цитираното от него конституционно дело от 1993 г., което е по приложение на тази конституция, а не на предходната.
· Изчерпателно ли е изброяването на обектите – публична държавна собственост в чл.2,ал.2 ЗДС, с оглед нормата на чл.2,ал.3 ЗДС – „Частна държавна собственост са всички други държавни имоти и вещи“? По този въпрос се твърди противоречие с решение на ВАС и се твърди че е налице основание по чл.280,ал.1, т.3 ГПК.
Въпросът не е обуславящ, защото видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, той е приел, че процесният път е публична собственост въз основа на норма от Закона за пътищата от 1969 г. (отм. 2000 г.) в редакцията му към 24.04.1996 г. А изводът, че тази норма е приложима, е основател на разрешение в т.1 от конституционно дело № 19 от 21.12.1993 г., че критериите за определяне на характера на собствеността са видът и предназначението му или посоченото в закона. (Така е приел, че освен ЗДС и ЗОС, специален закон, който е определял режима на пътищата, е бил Законът за пътищата от 1969 г. (отм. 2000 г.) в редакцията му към 24.04.1996 г.)
Към това следва да се добави, че съгласно приетото с ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС противоречията с решения на ВАС не обосновават допълнително основание за допускане на касационно обжалване.
· Кои материалноправни норми е следвало да приложи въззивният съд – редакцията на чл.2 ЗДС към момента на продажбата на недвижимия имот – ноември 1996 г., или материалноправната норма, влязла в сила през 2005 г? твърди се противоречие с решение № 179 /20.04.2011 г. по гр.д. № 363 /2010 на ВКС и определение на ВКС – че е налице основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК
Въпросът не е обуславящ, видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, той е приел, че режимът на процесния път се определя от нормите на ЗДС, ЗОС и ЗП (отм.), които са били в сила към момента на сключване на сделката – 05.11.1996 г. Въпросът не е обуславящ и поради това, че изводът, че процесният път е публична собственост, е основан на ЗП (отм.).
Поради изложеното не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Ответникът претендира разноски, но не е доказал да е направил такива, поради което и на него разноски не следва да се присъждат.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 1080 от 01.09.2017 г. по възз. гр. д. № 1098 /2017 г. на Пловдивски окръжен съд.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.