7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 379
С., 13.03. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести февруари, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 7634 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място], чрез процесуалния си представител юриск. М. Н., против въззивно решение № 173 от 25.09.2013 г., постановено по в.гр.д. № 376 по описа за 2013 г. на Видинския окръжен съд, ГК, с което като е потвърдено решение № 116 от 23.05.2013 г. по гр.д. № 354/2012 г. на Видинския районен съд, е уважен предявеният иск от И. Д. Д. от [населено място] срещу [фирма], с правно основание чл. 215 КТ, за сумата в размер на 2 973,21 евро, представляваща командировъчни пари, за периода 27.04.2011 г. до 05.12.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 16.11.2011 г. до окончателното изплащане.
К. поддържа, че въззивното решение, с което е уважен предявеният срещу него иск за заплащане на обезщетение за командироване, е неправилно, поради необоснованост и нарушение на процесуалния и материалния закон. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи като основания за допускане на касационното обжалване хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като твърди, че решението на въззивният съд по поставените правни въпроси е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика и решаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Във връзка с наведените основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, са изведени процесуалноправните въпроси, от значение за изхода на спора, а именно – представлява ли съществено процесуално нарушение непредставянето от ищеца в цялост на Заповед № 77 от 13.10.2009 г., издадена от ответното дружество и липсата на указания на съда за представянето й в цялост, както и когато в съдържанието по доклада на чл. 146 ГПК липсват указания по кои факти и обстоятелства страните не сочат доказателства, то тези последици трябва ли да бъдат отстранени от въззивния съд по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК, както и задължен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото, в т.ч. и изслушаните три съдебно-счетоводни експертизи, свързан с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, за които твърди, че са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, както и материалноправният въпрос, свързан с приложението на чл. 31, ал. 5 и чл. 37, ал. 1 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, а именно дължат ли се командировъчни пари на персонала на кораб, плаващ по р. Д., когато се намира на територията на РБългария, или само трудово възнаграждение като се има предвид, че местоработата на щурмана е самия кораб, за който твърди, че разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. В подкрепа на твърденията си представя съдебна практика, както следва: определение № 400 от 20.04.2010 г. по гр.д. № 1632/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено в производство по чл. 288 ГПК, решение № 700 от 06.12.2010 г. по гр.д. № 304/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК и ППВС № 1 от 10.11.1985 г. по някои въпроси за правомощията на втората инстанция по граждански дела. Представеното определение на ВКС по чл. 288 ГПК не съставлява съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид приетото разрешение в т. 1 на Тълкувателно решение № 2 от 18.09.2011 г. по тълк.д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба И. Д. Д. от [населено място], чрез пълномощника си адв. К. Д. от АК-Р. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна, като изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането й до касационен контрол.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд по паричен иск, с цена над 5 000 лв. и е депозирана в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявеният иск с правно основание чл. 215 КТ, въззивният съд е приел, че страните са се намирали в трудово правоотношение и ищецът е заемал длъжността „щурман” при ответното дружество като за процесния период ищецът е извършил три плавания с кораб по река Д.. От данните по делото е приел за установено, в т.ч. и от заключенията на изслушаните три съдебно-счетоводни експертизи, че за този период на ищеца е била изплатена сумата общо от 7 889, 90 лв., като не е индивидуализирано коя сума на какво основание е изплатена, а общо е записано – за аванс, командировка и работна заплата, поради което е приел, че дължимите възнаграждения за работна заплата са в размер на 1 383,37 лв., след приспадането на която сума от общо платената, на ищеца са изплатени командировъчни пари в размер на 6 506,53 лв. или 3 326,79 евро. Приел е, че съгласно чл. 31, ал. 5 НСКСЧ членовете на екипажа на водните транспортни средства, плаващи по река Д., получават командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международните рейсове, съгласно индивидуални ставки, които в случая са определени в заповед № 77 от 13.10.2009 г. на работодателя и на ищеца като „щурман” е определен размер на командировъчните пари на ден по 50 евро. С оглед на това е приел, че в случая платената от работодателя сума като командировъчни пари възлиза на 3 326,79 евро, а общо дължимата сума е в размер на 6 300 евро, т.е. остава дължима сумата от 2 973,21 евро, която е присъдил. Съдът е приел също така, че при престой в България се дължи заплащането на командировъчни пари, тъй като корабът и екипажът извършват рейсове по река Д., които имат определена продължителност. В тези рейсове са включени дни на движение по реката, дни на престой, било в чужбина, било в страната, но това са дни, през които се е извършвал съответния рейс и за всички тях се дължи заплащането на командировъчни пари, съгласно чл. 31, ал. 5 НСКСЧ, тъй като през това време корабът и екипажът изпълняват определения рейс.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение в настоящия си състав намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените от касатора правни въпроси от процесуално и материално естество.
Това е така, тъй като разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В разглеждания случай в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставените от касатора правни въпроси не са обусловили изхода на делото по предявения иск с правно основание чл. 215 КТ. Така въпросите относно това -представлява ли съществено процесуално нарушение непредставянето от ищеца в цялост на Заповед № 77 от 13.10.2009 г., издадена от ответното дружество и липсата на указания на съда за представянето й в цялост, както и когато в съдържанието по доклада на чл. 146 ГПК липсват указания по кои факти и обстоятелства страните не сочат доказателства, то тези последици трябва ли да бъдат отстранени от въззивния съд по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК, както и задължен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото, в т.ч. и изслушаните три съдебно-счетоводни експертизи, свързан с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, по съществото си представляват твърдения за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд по приложението на чл. 266 ГПК и на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, но дори да са налице такива процесуални нарушения, те не са от значение за решаващата воля на съда, а се отнасят до правилността на съдебното решение – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което не съставляват общото основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Независимо от това обаче следва да се отбележи, че в конкретния случай процесуалните действия на въззивния съд в синхрон с приетото в задължителната съдебна практика и не са в противоречие с приетото в представената такава от касатора, съгласно която поставените процесуални въпроси са се явили обуславящи спора. Това е така, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК законът предоставя възможност на страните да попълнят делото с относимите към спорното право доказателства във въззивното производство, когато са съществували обективни пречки тези доказателствата да бъдат посочени и представени в срок при разглеждане на делото от първата инстанция, както и когато доказателства не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. Такива са не само доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда в нарушение на съдопроизводствените правила, но и доказателствата, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл. 146 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. В този случай въззивният съд е длъжен да допусне доказателствата на основание чл. 266, ал.3 ГПК, когато с въззивната жалба, съответно с отговора или насрещната въззивна жалба, страната е поискала събирането им – чл. 260, т. 6 ГПК. В тази насока е задължителната практика на ВКС, установена с решение № 306 от 09.10.2013 г. по гр.д. № 1851/2013 г. на ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. В конкретния случай, както с отговора на исковата молба, така и с въззивната си жалба ответното дружество не е направило възражение, съответно искане, че процесната заповед № 77 от 13.10.2009 г, не е представена в цялост от ищеца, още повече, че тази заповед изхожда от него като работодател и той е могъл своевременно да я представи в цялост с отговора си на исковата молба, поради което не е налице процесуално нарушение на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл. 146 ГПК, респ. на въззивния съд по чл. 266, ал. 3 ГПК, пред който с въззивната жалба не са въведени оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения по изготвянето на доклада по чл. 146 ГПК. Поставените в изложението процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и свеждащи се до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото, в т.ч. и изслушаните експертизи и доводите на страните по вътрешно убеждение. Тези процесуалноправни въпроси също не са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о. е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел от данните по делото, в т.ч. и от заключенията на изслушаните съдебно-счетоводни експертизи, че предявеният иск с правно основание чл. 215 КТ е основателен в присъдения размер. В тази връзка поставеният правен въпрос в изложението от процесуално естество е по съществото на спора, а проверката за законосъобразност на обжалваното решение, включително и преценката на поставения от касатора въпрос, свързан с обсъждане на събраните по делото доказателства и доводите на страните, съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, не може да се извърши в рамките по селекция на касационните жалби. Поставеният материалноправен въпрос – дължат ли се командировъчни пари на персонала на кораб, плаващ по р. Д., когато се намира на територията на РБългария, или само трудово възнаграждение като се има предвид, че местоработата на щурмана е самия кораб, не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Това е така, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Предвид разясненията, дадени с т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание за допускане на касационен контрол е налице, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед настъпило изменение в законодателството или обществените условия. В случая жалбоподателят е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон, какъвто не е настоящият случай, тъй като въззивният съд е приел с оглед разпоредбата на чл. 31, ал. 5 НСКСЧ, че персоналът на водните транспортни средства, плаващи по река Д., получава командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове съгласно индивидуалните ставки, като този рейс включва както плаването по реката, така и престоите в чужбина и в България. В тази връзка следва да се отбележи, че твърдения, които касаят евентуална неправилност на въззивното решение, изразяващи се в необоснованост, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, е основание за касирането му на основание чл. 281, т. 3 ГПК, но не може да аргументира приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Въз основа на изложеното следва, че по поставените правни въпроси не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените по делото разноски за настоящото производство в размер на 1 000 лева адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 173 от 25.09.2013 г., постановено по в.гр.д. № 376 по описа за 2013 г. на Видинския окръжен съд, ГК, по касационна жалба с вх. № 3127 от 01.11.2013 г. на [фирма] [населено място].
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на И. Д. Д. от [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 1 000/хиляда/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: