О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 379
[населено място] , 03,05,2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на петнадесети февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2088/15г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Д.“Е. против решение №17/12.02.2015г. по в.гр.д.№ 323/14г. на Бургаски апелативен съд в частта,с която е отменено решение №241/15.07.14г. по гр.д.№1651/13г. на Бургаски окръжен съд в частта,досежно размера на главницата над 13 879,05 лв. от остатъка след приспадане размера на обезсилената част от общо присъдените с първоинстанционното решение,както и досежно размера на договорната лихва за периода 01.10.11г.-07.02.13г. над 4009,62 лв.,след приспадане на обезсилената част от общо присъдените с първоинстанционното решение,а така също и досежно размера на наказателната лихва над 3067,26 лв.,ведно със законната лихва върху отменената част от главницата,считано от 08.02.13г. до окончателното й изплащане и досежно присъдените съдебни разноски в производството по ч.гр.д.№932/13г. на Бургаски районен съд за размера над 1517 лв. и съдебните разноски и държавна такса пред БОС и вместо него е постановил друго ,с което в тази част искът на [фирма] е отхвърлен.
В касационната жалба се твърди,че съдът не е приложил относимите към релевантните факти разпоредби на закона,като без да разгледа обективно събраните по делото доказателства , е направил погрешни правни изводи. Във връзка с това си твърдение касаторът оспорва основния извод на съда за неравноправност на клаузите на т.8.1 и т.9.3 от Общите условия на банката.Твърди,че не са налице предпоставките на чл.143 от ЗЗП,позволяващи да се приеме неравноправност на клауза в конкретния договор за банков кредит,тъй като е изпълнено изискването за предвидено в него основание – в т.7 от договора,а механизмът за изменение е уреден именно в т.9.3 от ОУ.Счита,че правото на банката да изменя БЛП при конкретни пазарни промени не накърнява принципа за добросъвестност и не води до значително неравновесие в правата и задълженията на страните по договора,тъй като условията по него са съобразени с разпоредбите както на националното законодателство – Закона за кредитните институции,Закона за потребителския кредит,така и на общностното право – Директива 2008/18/ЕО относно договорите за потребителски кредити и Директива 2014/17/ЕС относно договорите за кредити за жилищни недвижими имоти за потребители.Във връзка с извода на съда,че с клаузата на т.9.3 от ОУ е предвидено и изпълнено правило за изменение на БЛП единствено в полза на банката,но не и в полза на потребителя /по посока увеличение, а не и намаление на БЛП/, касаторът противопоставя възражения,че с посочената точка от ОУ е въведена възможност,но не и задължение на банката да извърши това изменение. Счита,че неправилно въззивният съд е приел неприложимост на въведеното с чл.144 ал.3 от ЗЗП изключение от правилото на чл.143 т.10 от ЗЗП,като твърди,че не е съобразил изискването на чл.145 ЗЗП във връзка с §13 т.12 б.“б“ от ДР на ЗЗП и не е обсъдил вида на предоставяната от банката услуга.
Ответницата по касация Т. Я. Я. е оспорила касационната жалба по съображения за недопустимост на касационното обжалване и неоснователност на наведените в жалбата доводи. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника й по реда на чл.38 ал.2 от ЗА.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
За да постанови решението си, съдът е приел,че предявеният от [фирма] иск по чл.422 от ГПК в размери 27 640,43 лв. – главница, 5686,30 лв.- редовна лихва и 3076,98 лв. санкционна лихва,е частично недопустим,доколкото във възражението си по чл.414 от ГПК ответницата е признала вземания в размер на 13 390,68 лв. главница и 1474,48 лв. редовна лихва.Поради това до размера на тези суми съдът е обезсилил решението на първоинстанционния съд и е прекратил производството като недопустимо,приемайки липса на спор. Като е кредитирал заключението на вещото лице по допуснатата пред първата инстанция счетоводна експертиза,БАС е приел,че начислените от банката като останали неплатени задължения по кредита възлизат в размера,в който са посочени в заявлението за издаване на заповед за изпълнение /съответстващ на размерите по исковата молба/.Възприел е направеното от ответната страна с отговора й на исковата молба възражение за нищожност на клаузите на т.8.1 и т.9.3 от Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление на банката,даващи право на последната да променя едностранно общия размер на базовия лихвен процент и таксите. Обосновал е този си извод със съображения,че тези клаузи,които не са уговорени индивидуално /чл.146 ал.1 от ЗЗП/, осъществяват състава на чл.143 т.10 от ЗЗП,представлявайки неравноправни клаузи,тъй като в тях се предвижда увеличение стойностите на БЛП,без ясен механизъм,по който да става това и без да се посочва всеки от изчерпателно посочените обективни фактори по какъв начин би повлиял при формирането на БЛП при начални параметри и съответни стойностни пресмятания. Приел е,че клаузите са уговорени във вреда на потребителя,доколкото не предвиждат реципрочно изменение на БЛП в посока намаляване на неговите стойности.Въз основа на това съдът е направил извод за неприложимост на изключенията на чл.144 ал.2 и ал.3 от ЗЗП,които предпоставят уведомяване на потребителя за промяната в лихвания процент и възможност за последния да прекрати договора,респ. – обстоятелства, налагащи изменението на лихвения процент, стоящи изцяло извън контрола на банката.Възприемайки заключението на допуснатата във въззивното производство допълнителна счетоводна експертиза,която е установила,че въз основа на оспорените клаузи банката на два пъти е увеличавала едностранно БЛП,БАС е направил извод,че начислените от банката във връзка с това увеличение суми са недължими.Приел е предложения от вещото лице вариант на задължения /след приспадане на недължимите суми/ в общ размер – 27 269,73 лв. главница, 5484,10 лв. редовна лихва и 3067,26 лв. санкционна лихва. Приспадайки признатите в направеното от ответницата възражение по чл.414 от ГПК суми, а именно: 13 390,68 лв. главница и 1474,48 лв. редовна лихва,съдът е потвърдил решението на БОС в частта , относно признатите от него суми до размери 13 879,05 лв. главница,4009,62 лв. редовна лихва и 3067,26 лв. санкционна лихва и е намерил за неоснователен иска в размерите за разликите до тези по исковата молба,като е отхвърлил частично предявения от касатора иск по чл.422 от ГПК,а именно за сумите : 371,70 лв. главница, 201,82 лв. редовна лихва и 9,72 лв. санкционна лихва.Решението именно в тази му част е предмет на касационно обжалване.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 280 ал. 1 ГПК във връзка с наведените от него доводи в касационната жалба касаторът е формулирал два материално-правни въпроса: 1. Попадат ли договорите за банков кредит сред изключенията , посочени в чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП? и 2. Неравноправни ли са по смисъла на чл.143 от ЗЗП клаузи от договор за банков кредит,с които се уговаря право на кредитора едностранно да променя лихвен процент при уговорена променлива лихва и наличие на изчерпателно изброени и договорени обективни предпоставки и ред за изменението?
По отношение и на двата въпроса е налице общия критерий на чл.280 ал.1 от ГПК,доколкото доводи във връзка с приложението на изключението на чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП и за неравноправността на уговорките за лихвата по договора за кредит са били въведени от страните в предмета на спора и са разрешени от въззивната инстанция с атакуваното решение / т.1 от ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС/. Наличието на частта от втория въпрос „и наличие на изчерпателно изброени и договорени обективни предпоставки и ред за изменението“ прави въпроса формулиран некоректно,предвид това,че във въззивното решение не е направен извод за неравноправност на клаузите на т.8.1 и т.9.3 от ОУ при наличие на такива предпоставки.Поради това въпросът следва да се приеме за правен и относим в останалата му част без посоченото допълнение.
Като допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на наличие на противоречива съдебна практика / чл.280 ал.1 т.2 от ГПК/. Сочи като такава,в която посочените въпроси са разрешени по противоположен начин с влезли в сила решения, решение от 08.07.2014г. по гр.д.№12585/13г. на СГС АО 3г с-в, решение №693/06.02.2012г. по гр.д.№9180/11г. на СГС 4в въззивен състав, решение №4904/ 17.06.2013г. по гр.д.№13254/2012г. на СГС, решение №649/18.12.2014г. по гр.д.№969/14г. на ПлОС. С посочените съдебни решения се обосновава сочения от касатора допълнителен селективен критерий на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.Със същите най-общо е възприето,че договорът за банков кредит попада в изключението на чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП,доколкото изменението на лихвените проценти зависи от обективни фактори на финансовия пазар – пазарни условия,лихвена политика, междуевропейска величина /EURIBOR/.
Настоящият състав на ВКС служебно констатира,че към момента на постановяване на определението тази противоречива съдебна практика на съдилищата е преодоляна с постановяването на решения на ВКС по чл.290 от ГПК,представляваща задължителна за първоинстанционните и въззивните съдилища практика – решение №77/22.04.2015г. по гр.д.№4452/2014г. на трето г.о. на ВКС, решение №424/02.12.2015г. по гр.д.№1899/2015г. на четвърто г.о. на ВКС и решение №51/04.04.2016г. по т.д.№504/2015г. на второ т.о. на ВКС. С посочената практика се приема,че по отношение на договорите за банков кредит би било приложимо изключението, визирано в чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП дотолкова,доколкото изменението на цената на услугата /каквато представлява договорната лихва за предоставения кредит/ се дължи на външни обективни причини,които не зависят от волята и действията на доставчика на финансови услуги,а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор; само в последния случай доставчикът на финансови услуги не би могъл да се счита за недобросъвестен; за приложимостта на това изключение следва клаузите /които при това следва да бъдат сключени индивидуално,а не при общи условия/,свързани с изменението на цената /лихвата/ да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин,като потребителят следва предварително да е наясно как цената би могла да бъде едностранно променена от доставчика; съдът не следва да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока,но при съмнение има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин във връзка с всички останали клаузи на договора и като вземе предвид вида на стоката/услугата.При липсата на основания за приложимост на изключението при посочените условия уговорката в договора за кредит за възможност на банката едностранно да измени договорените лихви и такси е неравноправна по смисъла на общата дефиниция на чл.143 от ЗЗП.
Наличието на вече задължителна съдебна практика по посочените от касатора въпроси води до неприложимост на сочения от него допълнителен критерий за допустимост на касационно обжалване, предвиден в чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.
В изложението същите въпроси се свързват и с основанието на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК – като се твърди да са от значение за точното прилагане на закона,както и за развитието на правото. Предвид това,че е налице формирана задължителна съдебна практика по тях,не следва да се приемат за установени предпоставките за приложимост и на това допълнително основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол,още повече,че с изложението към касационната жалба наличието на този критерий не е обоснован,съобразно постановките, приети в т.4 от ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС.
Тъй като изводите на въззивното решение на БАС в частта му,в която се атакува от [фирма], за неравноправност на клаузите за лихва са обосновани именно с липсата на ясни механизъм и параметри за промяна на цената на финансовата услуга,въпреки посочените обективни критерии,водеща по същество до изключване на обективния характер на предпоставките за изменение и включване на субективен елемент при формирането на изменението,е съобразено с така установената задължителна съдебна практика, следва да бъде постановено определение,с което достъпът до касационен контрол на същото да бъде отказан.
С оглед изхода на делото и на основание чл.38 ал.2 изр.2 от ЗА вр. чл.9 ал.3 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения касаторът следва да бъде осъден да заплати в полза на адв.Н. Б. – А. възнаграждение в размер на 500 лв.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №17/12.02.2015г. по в.гр.д.№ 323/14г. на Бургаски апелативен съд в атакуваната му от [фирма] част.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] , със седалище и адрес на управление [населено място] [улица] да заплати на адвокат Н. Б.- А. [населено място] [улица] ет.5 сумата 500 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.