О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 379
София, 30.10. 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети септември, две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 3606/2015г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Т. Д. и В. И. С., и двете от [населено място], чрез пълномощника им адвокат А. А., срещу въззивно решение №59/06.03.2015г. по гр.д.№9/2015г. Добричкия окръжен съд. Поддържа се, че са обжалваното решение е недопустимо, тъй като нито първоинстанционният, нито въззивният съд са разгледали предявените искове по чл.26 ЗЗД за обявяване нищожност на нотариални актове №23/1997г. и №132/2011г. Предявени са обективно съединени искове като основателността на иска по чл.108 ЗС е обусловена от основателността на иска по чл.26 ЗЗД, който въобще не е разгледан. Обжалваното решение не съдържа мотиви по въпроса защо Н. С. не е станала член-кооператор на ЖСК. Налице са основанията на чл.280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. То противоречи на решение №327/22.07.2005г. по гр.д.№238/1996г. на Добричкия окръжен съд, а освен това решените с него въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответниците по касация В. Ж. Р., Р. И. С. – непълнолетна, действаща със съгласието на майка си В. Р., Н. К. С. и М. И. С., оспорват касационната жалба и считат, че не следва да се допуска касационно обжалване в писмено становище по чл.287, ал.1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, депозирана е в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, състав на ІІ г.о., констатира следното :
С обжалваното решение е потвърдено решение от № 94/06.11.2014г. по гр.д.№ 1299/2014г. Добричкия районен съд, с което са отхвърлен предявените от М. Т. Д. и В. И. С. срещу Н. К. С., М. И. С., В. Ж. Р. и Р. И. С. искове за предаване владението върху подробно описани недвижими имоти – апартамент и гараж, находящи се в [населено място]. Въззивният съд е приел, че предявеният от ищците иск е за установяване правото на собственост и предаване владението върху процесните имоти, предявен от М. Д. и В. С. срещу Н. С., М. С., В. Р. и Р. С.. Ищците са твърдяли, че с нотариален акт № 132/2011г. ответниците Н. и М. С. прехвърлили на ответниците В. и Р. С. имотите, които обаче не били тяхна собственост.Те били обекти в ЖСК, разпределени на И. С. – бивш съпруг на ищцата М. Д.. Той прехвърлил членствените си отношения в ЖСК на майка си – ответницата Н. С., която се снабдила с нотариален акт за собственост №.23/1997г. С влязло в сила решение на Добричкия районен съд по гр.д.№238/1996г. по иск с правно основание чл.135 ЗЗД е обявено за недействително по отношение на М. Д. волеизявлението на И. С. за прекратяване членственото му правоотношение в ЖСК. Ищците считат, че М. Д. е собственик на ? ид.ч. от имотите на основание прекратена СИО, а В. С. е собственик на ? ид.ч. от тях по наследство от баща си И. С., поч.2005г. Останалата ? ид.ч. е собственост на другата наследница по закон – Р. С.. Въззивният съд е установил посочените от ищците факти. От правна страна е приел, че съгласно чл.35,ал.2 ЗЖСК правото на собственост върху обект в ЖСК се придобива с издаването на нотариален акт, който се съставя след представяне на влязло в сила решение ОС на ЖСК по чл.35,ал.1 ЗЖСК. След прехвърляне на членственото правоотношение ответницата Н. С. се е снабдила с нотариален акт за собственост по реда на чл.35,ал.2 ЗЖСК. Ищцата не е предявила иск по чл.15 ЗЖСК за продължаване на членствените правоотношения в едномесечния срок от влизане в сила на бракоразводното решение. Тя не е предявила и иск по чл.29 СК /отм./ за получаване част от стойността на имотите в срок от изтичане на една година от прекратяването на брака или на имуществената общност.Само успешно проведеният иск по чл.135 ЗЗД не легитимира ищците като собственици на процесниите имоти.
Не са налице предпоставките на чл.280,ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Повдигнатият въпрос за неговата недопустимост не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Това е така, защото въззивният съд се е произнесъл в рамките на така очертания с въззивната жалба пред него спор. Първоинстанционният съд е разгледал иск с правно основание чл.108 ЗС, в каквато насока е дадената правна квалификация още в доклада по чл.146 ГПК и въз основа на молбата – уточнение от 26.05.2014г. и срещу който няма възражения от ищцовата страна. Самият касатор не твърди, че съдът е разгледал непредявен иск, в която хипотеза ще е налице недопустимост на решението, а твърди, че съдът не се е произнесъл по един от кумулативно предявените искове – този с правно основание чл.26 ЗЗД. Тази хипотеза не би могла да обуслови недопустимост на решението. Доколкото може да бъде конкретизиран правен въпрос за задължението на въззивния съд да изложи мотиви като обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, следва да се приеме, че решението е в съотвествие с установената съдебна практика. Според нея въззивният съд трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е направил всичко това. Отделил е спорните от безспорните факти и е преценявал събраните по делото доказателства с оглед спорните факти. Останалите доводи, касаещи изводите на въззивния съд по съществото на спора са относими към обосноваността на съдебния акт. При въведеното с ГПК/2007г./ само факултативно касационно обжалване на въззивните решения е необходимо да бъдат изпълнени и допълнителните изисквания за подбора на жалбите, които ще бъдат допуснати до разглеждането им по същество. В случая сочените от касатора процесуални нарушения и необоснованост биха могли единствено да послужат евентуално като основания за касиране на допуснато вече до касационно обжалване въззивно решение поради неправилност, но не и като основания за допускане на касационното обжалване, което е предварителен въпрос за селекция на жалбите. В тази насока са и дадените разяснения в ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, ВКС.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Въпреки изхода на производството по чл.288 ГПК на ответниците по кассация не следва да се присъждат разноски, тъй като няма искане и данни такива да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №59/06.03.2015г. по гр.д.№9/2015г. Добричкия окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: