РЕШЕНИЕ
№ 379/13 г.
София, 06. януари 2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 171 по описа за 2012 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Допуснато е касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд от 27.10.2011 г. по гр.д. № 405/2011, с което е потвърдено решението на Софийския градски съд от 03.11.2010 г. по гр.д. № 11287/2009, с което са отхвърлени предявените искове по чл. 240 и чл. 86 ЗЗД. Обжалването е допуснато поради противоречивото разрешаване на материалноправния въпрос за правното значение на предаването на паричната сума като елемент от фактическия състав на договора за заем.
По повдигнатия въпрос Върховният касационен съд намира, че договорът за заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент – съгласието за връщане. Ако първият елемент липсва, налице е обещание за заем, а ако липсва вторият, няма договор и даденото е без основание. Фактическият състав на договора за заем е статичен, т.е. без значение е кой от елементите ще се осъществи пръв и след колко време ще се осъществи другият елемент. Предаването може да не е било в собственост и може да предхожда по време съгласието за връщане. Нещо може да бъде получено на какво да е основание (напр. парична сума – като аванс по договор за изработка, вещ или услуга – като вноска по договор за дружество, ценни книжа по договор за влог или доверително управление) или дори без основание и след това страните да се съгласят същата сума или равностойността на вещта или услугата в пари да се счита предадена в собственост, а получателят да се съгласи да върне съответната парична сума. Чрез такава спогодба (установителен или друг ненаименован договор) страните може да преуредят отношенията си с обратна сила и дължимото ще е по договор за заем, като дадените обезпечения за изпълнение на предходното задължение се запазват и страните могат да учредят наред със запазените и нови обезпечения. Такъв договор е валиден, тъй като заемателят реално е получил нещо и се задължава да го върне – същото или равностойността му в пари. Реалният елемент – получаването се удостоверява от заемателя с поемането на задължението да „върне”, а не да „даде” нещо (задължава се да върне този, който е получил, освен ако се задължи да върне, след като получи). Затова в тежест на оспорващия реалното предаване на благото е да установи отрицателния факт на неполучаването (напр. ако заемателят оспорва задължението си, като твърди, че с договора за заем се преуреждат отношения по предходен заем и част от изтеклите лихви по предходния заем са включени като главница по последващия (т.е. в противоречие на закона е капитализирана лихва), в негова тежест е да докаже, че е получил по-малко или е върнал повече, т.е. посочената главница по последващия заем надхвърля непогасения остатък от главницата по предходния заем. Страните могат също да подновят (новират) едно задължение, ако намерението им е да се погаси старото задължение заедно с всички обезпечения и на негово място да възникне ново задължение с нови или без обезпечения. Страните могат да променят основанието на всяко вземане както чрез подновяване (новация), така и чрез спогодба, установителен или друг ненаименован договор. Разликата между двете групи правни способи е в това, че в първия случай отношенията се преуреждат занапред, а във втория – с обратна сила. Реалният характер на договора за заем не се нарушава, дори заемателят да не е получил нищо, ако той е поел или отговарял за друго свое или чуждо задължение (напр. дължал е обезщетение за вреди от деликт или гестия, или е поел или поръчителствал за чужд дълг). В този случай заемателят е „получил реално” премахването на един пасив от своя патримониум.
Страните обаче могат да преуредят отношенията си и не така радикално. Те могат да отсрочат или разсрочат едно задължение, както и да се съгласят то да бъде погасено или погасявано чрез даването на нещо друго, но във всички тези случаи те не променят основанието и идентичността на вземането.
Валидно задължение за връщане на паричен заем може да възникне и когато заемателят е получил реално нещо на друго или дори без основание и се задължи да върне полученото или равностойността му в пари. Реалният характер на договора за заем не се нарушава и когато заемателят е получил нещо от другиго (не от заемателя), както и ако не е получил нищо, но е поел или отговарял за друго свое или чуждо задължение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна поради следните съображения:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че нито в представената разписка, нито от други доказателства по делото е установено ищецът да е предал на ответника сума пари в заем. Задължаването на ответника да върне определена сума на ищеца може да е свързано с други отношения между страните, които са извън предмет на делото.
Правилно въззивният съд е приел, че предмет на делото са отношенията между страните във връзка с представения документ от 20.09.2008 г. г., в който ищецът и ответникът пред двама свидетели се споразумяват ответникът да върне на ищеца до 20.10.2008 г. сумата 35.000 паунда (британски лири), след като вече е върнал 4.500 паунда (британски лири) и като запази за себе си стоката, намираща си в [населено място], с месечна лихва за забава 250 на всеки 10.000 паунда (британски лири), равняващи се на 2,5 % месечно. Също правилно съдът е квалифицирал отношенията между страните като по договор за заем. В нарушение на материалния закон обаче съдът е приел, че при липсата на доказателства, че при сключването на споразумението ищецът е дал и ответникът е получил сума пари, договор за заем не съществува и са без правно значение описаните в споразумението други отношения между страните.
Видно от изложеното обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а делото – решено от касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК.
По делото е установено, че на 20.09.2008 г. в Б., Англия ищецът и ответникът се споразумяват ответникът да върне на ищеца до 20.10.2008 г. сумата 35.000 паунда (британски лири), след като вече е върнал 4.500 паунда (британски лири) и като запази за себе си стоката, намираща се в [населено място], с месечна лихва за забава 250 на всеки 10.000 паунда (британски лири), равняващи се на 2,5 % месечно. Целият текст на споразумението е написан собственоръчно от ответника и саморъчните подписи на страните са удостоверени от двама свидетели, разпитани по делото, които установяват мястото на сключване на споразумението, както и изявленията на страните, че описаните в него предходни отношения между тях действително съществуват. В документа за дълга са направени отбелязвания, че на 12.10.2008 г. ответникът е върнал на ищеца сумата 2.000 паунда (британски лири) и на 17.11.2008 г. – 1.000 паунда (британски лири). По делото не е искано и не са събрани доказателства, че посочените в споразумението отношения не са съществували. Обратното, ответникът изрично признава, че такива отношения са съществували, но счита, че те излизат извън предмета на делото и не са конкретно, ясно и точно описани в споразумението.
Видно от изложеното страните са обвързани от споразумение, с което преуреждат отношенията си във връзка с придобиването от ответника на собствеността върху стока, която е индивидуализирана чрез местонахождението й към определен момент (това е достатъчно в отношенията между страните), като ответникът се е задължил да върне на ищеца паричната равностойност на придобитото 35.000 паунда (британски лири). Ответникът е върнал на ищеца сумата 3.000 паунда (британски лири) и ищецът е приел плащането срещу главницата. До приключването на съдебното дирене пред въззивната инстанция ответникът не твърди и не са представени доказателства ответникът да е извършил други плащания срещу задължението си, поради което той следва да бъде осъден да заплати исковата сума със законната лихва от предявяването на иска, както се претендира, също и всички разноски по делото в размер на 7.942,61 лева.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението на Софийския апелативен съд от 27.10.2011 г. по гр.д. № 405/2011.
ОСЪЖДА А. П. А. от София да заплати на А. С. С. от П. сумата 32.000,00 британски лири на основание чл. 240 ЗЗД със законната лихва от 18.11.2009 г. на основание чл. 86 ЗЗД, както и сумата 7.942,61 лева разноски по делото за всички инстанции.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.