1
8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 38
София, 11 януари 2016 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември, две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 5312/2015 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. В. Д. и В. С. Д., лично и като представител на малолетната си дъщеря И. В. Д., тримата със съдебен адрес – [населено място], подадена от пълномощниците им адвокат Х. Т. и адвокат В. В., срещу решение №1074 от 25.05.2015 г. по гр. дело №730/2014 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение №7444 от 06.11.2014 г. по гр. дело №14044/2012 г. на Софийския градски съд. С първоинстанционното решение е обявен за недействителен по отношение на [фирма], по предявен иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД, сключеният между В. С. Д. от една страна и С. В. Д. и И. В. Д. от друга страна, договор за дарение на недвижим имот от 01.12.2009 г., обективиран в нотариален акт № 96, том ІІІ, дело № 474/2009 г. на нотариус А. Ч. с № 310 на Нотариалната камара. С договора В. С. Д. е дарил на малолетните си деца С. В. Д. и И. В. Д. собствения си недвижим имот- апартамент № 29 в [населено място],[жк], бл. №16, на 9-ти етаж, състоящ се от две стаи, хол, столова с бокс и сервизни помещения, със застроена площ 99,97 кв. м., при съседи: от югоизток- М. Х., от северозапад- асансьор и външна стена, от североизток- външна стена, от югозапад- коридор, заедно с принадлежащото му мазе № 29 с площ от 7,14 кв. м, при съседи: от североизток- С. М., от югозапад – В. Н., от северозапад- външна стена и от югоизток- коридор, заедно с припадащите му се 2,381% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавно място, съставляващо поземлени имоти с планоснимачни номера 9, 24, 25 и 26 и части от имоти с планоснимачни номера 6, 7, 8, 27 и 28 от квартал 175 по плана на София, м. „С.” Въззивният съд е приел, че на 18.06.2008 г. [фирма] е сключила с [фирма] договор № 968 за банкова кредитна линия и банкови гаранции/акредитиви, по силата на който ищецът е предоставил на [фирма] кредит под формата на кредитна линия за оборотни средства и издаване на банкови гаранции/акредитиви в максимално допустим размер 365 000 евро. В чл.5.2 от договора, страните са постигнали съгласие, че крайният срок на погасяване на револвиращата кредитна линия е 21.06.2013г. Според чл.10 от договора, за обезпечаване на задълженията на кредитополучателя по договора за кредит се учредява първа по ред договорна ипотека върху описани недвижими имоти. В договора е предвидено също така, че за обезпечаване на отпуснатия кредит, кредитополучателят издава в полза на банката и запис на заповед, без протест и платим при предявяване, който се авалира от физически лица, в това число и от ответника В. С. Д.. По делото е установено, че на 24.10.2011 г., на 16.11.2011 г. и на 17.02.2012 г. ищецът се е снабдил с три заповеди за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК срещу лицата авалирали записа на заповед от 18.06.2008г., както и срещу ответника В. С. Д. за заплащане общо на сумата 150 000 евро – главница, ведно със законната лихва от датата на всяко от заявленията за издаване на заповедите до окончателното плащане. В полза на банката са издадени и три изпълнителни листа срещу лицата авалирали записа на заповед, в това число и срещу В. С. Д.. С нотариален акт за дарение на недвижим имот № 96, том ІІІ, дело № 474/01.12.2009 г. на нотариус А. Ч., с рег. № 310 на Нотариалната камара, В. С. Д. е дарил на малолетните си деца С. В. Д. и И. В. Д. собствения си недвижим имот- апартамент №29, находящ се в [населено място]. По делото са представени доказателства, че ищецът е предприел действия срещу [фирма]-кредитополучател по договора от 18.06.2008г. да се удовлетвори от предоставените му като обезпечение имоти, собственост на ответника В. С. Д. и съпругата му. Приетата по делото техническа експертиза установява, че пазарната стойност към 01.12.2009 г. на имотите, собственост на семейство Д., ипотекирани с договорна ипотека в полза на ищеца и служещи като обезпечение по договора за кредитна линия от 18.06.2008 г. е общо 392 000 евро. За да бъде уважен искът по чл.135, ал.1 ЗЗД следва да са осъществени кумулативно следните елементи на сложния фактически състав: 1/ да са налице вземания на ищеца срещу единия ответник, от които ищецът извежда качеството си на кредитор; 2/ да е налице увреждащо кредитора действие, с което обективно да се намалява имуществото на длъжника или да се затруднява удовлетворяването на кредитора; 3/ длъжникът и неговият съдоговорител да са знаели за увреждането, произтичащо от сделката, ако е възмездна. Според задължителната практика на ВКС, обективирана в съдебни актове, постановени по реда на чл.290 ГПК, качеството кредитор е налице, ако ищецът по иска твърди и съществуването на вземането му произтича от твърдените факти в исковата молба, като за действителността на вземането не е необходимо същото да е ликвидно и изискуемо или установено с влязло в сила съдебно решение. Без значение е и от каква облигационна връзка произтича вземането на кредитора спрямо длъжника, достатъчно е да е налице вземане и нужда от неговото обезпечаване, обусловено от поведението на длъжника – неизпълнение на задължението и отчуждаване на имущество, чрез разпоредителна сделка, което имущество по принцип служи за обезпечаване на всяко вземане, в случай на неизпълнение. Извод за несъществуване на вземането може да се направи, само ако твърдяното вземане е отречено със сила на пресъдено нещо. В случая по силата на авалирането на записа на заповед от 18.06.2008 г., банката-ищец се явява кредитор по отношение на ответника по иска В. С. Д.. Възражението за частично погасяване по давност на вземането на банката по записа на заповед е неоснователно. Правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор, не са предмет на разглеждане от съда, доколкото ищецът не е съединил иска по чл.135 ЗЗД с иск за съществуване на вземането си. Увреждащата сделка се счита несъществуваща единствено по отношение на увредения кредитор и ако това негово качество впоследствие отпадне, поради това, че вземането му е погасено по давност, непротивопоставимостта губи смисъла си. Към момента на сключване на процесния договор за дарение от 01.12.2009 г. вземането на ищеца вече е било възникнало, с оглед на което не следва да се обсъжда наличието на предпоставките на чл.135, ал.3 ЗЗД. С извършеното отчуждаване на имот от патримониума на длъжника, имуществото служещо за обезпечение на кредитора е намалено, поради което разпоредителното действие го уврежда, без значение дали вземането му е обезпечено с друго имущество. Съгласно установената практика на Върховния касационен съд, всяко отчуждаване на имущество на длъжника намалява възможностите за удовлетворение на кредитора. Отменителният иск по чл. 135 ЗЗД е основателен, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или извършва други правни действия, с които се създават трудности за удовлетворение на кредитора. За обезпечение вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество /чл. 133 ЗЗД/. Право на кредитора е да избере начина, по който да се удовлетвори от длъжниковото имущество-дали с обезпеченото в негова полза имущество на длъжника или с друго налично такова. Длъжникът не разполага с възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудителното изпълнение. В случай, че длъжникът е добросъвестен, то притежаваното друго имущество би му послужило за доброволно изпълнение на дълга и в този случай обявената на основание чл. 135 ЗЗД относителна недействителност на разпоредителната сделка би изгубила правно значение. При недобросъвестност на длъжника обаче кредиторът би разполагал с възможност да се удовлетвори по своя преценка и с оглед интересите си чрез насочване на принудителното изпълнение върху всяко от притежаваните от длъжника имущества, за която именно цел на кредитора е предоставена възможността за провеждане на отменителния иск по чл. 135 ЗЗД. Доколкото първият ответник има качеството на авалист по запис на заповед от 18.06.2008 г. и лично е бил страна по договора за дарение, съдът приема, че към момента на сключването на този договор – 01.12.2009 г. същият е знаел, не само че ищецът се явява негов кредитор по вземането по ценната книга, но и че с действията си ще го увреди. Предвид безвъзмездността на договора за дарение, знание на надарените лице не се изисква.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място], оспорва жалбата.
Жалбоподателите са изложили доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните правни въпроси: трябва ли ищецът, предявил иска по чл.135 ЗЗД, при условията на пълно и главно доказване да докаже качеството си на кредитор; отразява ли се по някакъв начин на основателността на иска по чл.135 ЗЗД това, че има ипотекиран имот на стойност, надхвърляща вземането; каква е правната стойност и целта на уговорените обезпечения по договора за кредит. Считат, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, защото въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС от последните няколко години, но противоречи на практиката на ВКС от преди това и на правната теория.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №1074 от 25.05.2015 г. по гр. дело №730/2014 г. на Софийския апелативен съд. Повдигнатите въпроси обуславят крайното решение, но както и самите жалбоподатели отбелязват, те са решени съобразно задължителната съдебна практика. Според ТР №1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело №1/2009 г. ОСГТК на ВКС „точното прилагане на закона“ според най-широкото определение на понятието се изразява в разкриване точния смисъл на правната разпоредба чрез тълкуването и. Точното прилагане на закона е изясняване на установеното в закона правило и съответно неточното му прилагане е създаването на правило, различно от установеното в закона. Правният ефект от неточното прилагане е пълно неприлагане на нормата в истинския и смисъл. Тази последица при правораздаването се различава от хипотезата на нарушение на закона по чл.281, т.3 ГПК в двете му разновидности – нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Отстраняването на такива нарушения, допуснати при постановяване на обжалваното въззивно решение, засяга съдебното производство по конкретна касационна жалба при разглеждането и по същество, докато точното прилагане на закона по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК се отнася до изменение на задължителна практика и практика по отделни казуси, с оглед преодоляването на възприети правни разрешения по прилагане на правната уредба. Създадената поради неточно тълкуване съдебна практика води до нарушаване на прокламирания в чл.5 ГПК принцип за законност. Възприетите с нея правни разрешения по действието на нормативен акт непосредствено след влизането му в сила предизвикват неточното му прилагане. Преодоляването на погрешните виждания относно прилагането на закона налага формирането на нова съдебна практика по конкретните разпоредби по реда на чл.290 ГПК и чл.124 ЗСВ. Този процес в тълкувателната дейност на ВКС, който има за резултат разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, има приносен характер за правото, осигуряващ по-нататъшното му развитие. Господстващите възгледи в официалната и по конкретни дела съдебна практика не могат да бъдат неизменни. Тяхната преходност е следствие от непрекъснато настъпващите изменения в регулираната от конкретния закон материя, обусловени от динамиката на развитието на обществените условия и законодателство. В изпълнение на регламентираната в чл.124 от Конституцията функция за осъществяване на върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от съдилищата, ВКС е задължен да следи за съответствието на отразеното в съдебната практика тълкуване на правната уредба с обществените промени. Изоставянето на съдебната практика, съдържаща трайно, съвпадащо тълкуване на едни и същи разпоредби, формирана по еднородни правни спорове, както и на имащата задължителен характер за съдилищата съдебна практика, създадена от решения на ВКС по чл.290 ГПК, тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС, тълкувателни решения и постановления на Пленума на ВС се налага при промяна на обществените условия и законодателство. Естеството на настъпилите промени изисква търсенето и намирането на нови правни разрешения по прилагането на закона, което поражда необходимостта от осъвременително тълкуване и създаване на нова съдебна практика след влизането в сила на нормативния акт, макар и законовата уредба, чиято промяна е закъсняла във времето, текстуално да не се е променила, за да съответстват правните възгледи на установилите се в обществото нови убеждения, ценности и цели. Изменението на съдебната практика, с което предхождащото я тълкуване се променя, за да се дадат нови правни разрешения по прилагането на закона, предизвикани от новонастъпили обществени условия и законодателни промени е принос в правото, осигуряващ неговото развитие. В най-широк смисъл понятието „развитие на правото“ се очертава с различни форми на проявление – усъвършенстване на законодателството чрез кодификация на нормативните актове, отстраняване на непълнота или противоречие в правната уредба със законодателните й изменения и др., както и развитие на съдебната практика, с оглед изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми. Развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК е относимо към един от тези аспекти, а именно тълкувателната дейност на съда по конкретни дела и по изпълнение на функциите по чл.124 от Конституцията на Република България, обуславяща юриспруденциалното развитие на действащото право. Като източник на общо и абстрактно регулиране на обществените отношения, нормативният акт не винаги съдържа пълна, ясна и непротиворечива уредба на обществените отношения, които регулира. При създаването на нормативния акт не могат да се предвидят и изчерпат всички хипотези, които възникват при реализиране на обществените отношения, чието развитие е непрекъснат процес. В практиката по конкретни дела, както и в задължителната практика по чл.290 ГПК и по чл.124 ЗСВ, съществуващите в правната уредба непълнота, неяснота или противоречия се преодоляват чрез тълкувателната дейност, с която се установява точния смисъл на закона. В процеса на правоприлагане съдът извлича от неясната разпоредба ясна норма, от противоречивите разпоредби безпротиворечива норма, а при липса на разпоредба – отстранява непълнотата в нормативния акт чрез аналогия на закона или на правото. Чрез тълкуването по аналогия действащото право се доразвива, като при аналогия на закона се разширява приложното поле на съответната правна норма, а при аналогия на правото се установява липсващата преди това правна норма. Когато не е формирана практика на ВКС по тълкуването на непълната, неясна или противоречива правна уредба, преодоляването на недостатъците и се реализира в процеса на правораздаване по конкретен спор от състав на ВКС. Когато формираната по приложението на непълната, неясна или противоречива правна уредба практика на ВКС трябва да бъде осъвременена, поради настъпили промени в обществените условия или изменения на законодателството, преодоляването на погрешните виждания относно прилагането на закона налага създаването на нова съдебна практика по конкретните разпоредби по реда на чл.290 ГПК и чл.124 ЗСВ. Във всички случаи допускането на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК трябва да допринася за разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, съобразно произтичащия от чл.5 ГПК принцип. Тази обща характеристика на хипотезите по разпоредбата определя обособяването им в общо основание за допускане на касационно обжалване.
Оттук следва, че основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не се изчерпва само с твърдения, че задължителната практика на ВКС противоречи на предишна практика на ВКС и на правната теория, а предполага аргументирано посочване кои точно са погрешните виждания относно прилагането на закона в точния му смисъл. Касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се допуска само тогава, когато са изложени убедителни доводи за това, че действащата задължителна съдебна практика не съответства на обществените отношения, което налага търсене на нови правни разрешения и съответно създаване на нова задължителна съдебна практика с оглед развитието на правото.
Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба трябва да се присъдят 1500 лв. деловодни разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1074 от 25.05.2015 г. по гр. дело №730/2014 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА С. В. Д. и В. С. Д., лично и като представител на малолетната си дъщеря И. В. Д., тримата със съдебен адрес – [населено място], да заплатят на [фирма], [населено място], 1500 лв. деловодни разноски.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.