О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 38
гр. София, 29.01.2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 6730 по описа на Върховния касационен съд за 2014 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение от 16.07.2014 год. по гр. д. № 225/2014 год. Варненският апелативен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 29.01.2014 год. по гр. д. № 1337/2013 год. на Варненския окръжен съд. С него е признато за установено по отношение на Р. П. Р. и Ж. Ж. Р., че ищецът [фирма], [населено място] е собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 10135.1506.523.2, находяща се в [населено място], [улица], с предназначение офис № 5, с идентификатор № 10135.1506.523.2.1, с площ 32.08 кв. м., ведно с 0.0196 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, на самостоятелен обект в същата сграда с предназначение офис № 6, с идентификатор № 10135.1506.523.2.2, с площ 22.20 кв. м., ведно с 0.0135 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, и на 6.85 кв. м. ид. ч. от поземления имот с идентификатор № 10135.1506.523, целият с площ 449 кв. м. по скица, а по предходен акт и данъчна оценка с площ 475 кв. м., при посочените в решението граници.
Въззивното решение е обжалвано в срок от ответниците с отделни касационни жалби, подадени в срока по чл. 283 ГПК. Поддържат се оплаквания за недопустимост на въззивното решение, респ. неправилността му поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с искане за обезсилването му и прекратяване на производството по иска.
В приложените към жалбите изложения се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Поставен е процесуалноправния въпрос за недопустимост на постановеното решение, обусловена от ненадлежно предявяване на иска поради липса на активна процесуална легитимация на ищцовото дружество с твърдения за настъпила преди подаване на исковата молба промяна в собствеността, управлението и представителството на дружеството на основание продажба на дружествените дялове. Въззивният съд не е констатирал липсата на тази абсолютна процесуална предпоставка в противоречие на цитираната от касаторите съдебна практика, приемаща наличие на служебно задължение на съда да следи за нея – определение № 196 от 11.02.2011 год. по ч. т. д. № 842/2009 год. ІІ т. о. и определение № 482 от 28.07.11 год. по ч. гр. д. № 342/11 год. ІV г. о. на ВКС, постановени по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Вторият поставен от касаторите въпрос касае приложимостта на разпоредбата на чл. 40 ЗЗД при органното представителство по ТЗ, в частност при Е., с позоваване на противоречие с ТР № 3/13 год. ОСГТК на ВКС.
По същите правни въпроси касаторите поддържат наличие и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ищцовото дружество „БГ Х.”, чрез пълномощника му адв. П. П., оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално счита жалбата за неоснователна. Претендира присъждане на напарвените разноски.
За да се произнесе, ВКС в настоящият си състав на ІІ г. о. приема следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен иска за собственост, предявен от търговското дружество против касаторите Р., въззивният съд приел, че към момента на сключване на сделката по нот. акт № 200/11 год. управител на дружеството, продавач е била З. Д. и по закон е негов представител. Според съда разпоредбата на чл. 40 ЗЗД не прави разграничение между формата на представителство – доброволно или по закон и намира приложение и при органното представителство на юридическите лица, като отговорността на управителя по чл. 145 ТЗ не е основание за обратен извод. Представителят е длъжен да упражнява представителната си власт по най-добрия за представлявания начин, независимо дали произтича по волята на упълномощителя или по силата на закона. Въззивният съд приел, че сделката е сключена във вреда на дружеството поради уговорената цена в размер седем пъти по-ниска от данъчната оценка на имота и шест пъти по-ниска от пазарната цена, съгласно заключението на вещото лице. Установено е също, че сделката не е отчетена в счетоводството на дружеството, цената не е постъпила по негова сметка, което обосновава извода за действията на управителя във вреда на дружеството.
Въззивният съд приел да е налице и втората предпоставка от състава на чл. 40 ЗЗД – намерението на страните по сделката за увреждане на дружеството, с оглед съвкупната преценка на събраните по делото доказателства относно начина на сключване на сделката – имотът е предложен само на ответниците, купувачи поради близките им отношения с посредниците, липсата на посреднически договор и заплащане на съответно възнаграждение, обстоятелството, че купувачите не са правили опити да влязат във владение на имота, като в тази връзка съдът се е позовал на решение № 841 по гр. д. № 3530/2008 год. на ІІ г. о. като задължителна съдебна практика.
Поради това приел, че договорът за покупко-продажба е сключен между страните във вреда на представляваното дружество, поради което и не е породил действие по отношение на него, на основание чл. 40 ЗЗД, като уважил предявения иск за собственост на дружеството.
Формулираният материалноправен въпрос за приложението на чл. 40 ЗЗД при органното представителство по ТЗ е релевантен за изхода на спора за собствеността на процесния имот, тъй като произнасянето по него е обусловило извода на въззивния съд за липсата на действие на договора по отношение на представляваното дружество, респ. за основателност на предявения от последното иск за собственост. Този въпрос обаче не е предмет на произнасяне в ТР № 3/13 год. на ОСГТК на ВКС – в т. 1 е прието, че решение на ОС на О. по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ не е необходимо условие за действителност на разпоредителна сделка с недвижим имот, собственост на дружеството или вещно право върху него, сключена от представляващия дружеството орган /управител/управители/. Точка 2 от тълкувателното решение има за предмет неприложимостта на забраната на чл. 38, ал. 1 ЗЗД към органното представителство на търговските дружества при сключване на търговска сделка от едно и също лице, като органен представител по силата на закона на двете търговски дружества, но не и неприложимостта на чл. 40 ЗЗД към органното представителство, който е релевантният въпрос в случая. Поради това и не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос.
По поставения в изложенията процесуалноправен въпрос относно недопустимост на постановеното решение, обусловена от ненадлежно предявяване на иска поради липса на активна процесуална легитимация на ищцовото дружество, по който според касаторите е налице противоречие с представената съдебна практика, настоящият състав намира следното: Съгласно разясненията в мотивите на т. 1 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС при съществуваща вероятност за недопустимост на въззивното решение касационната инстанция има задължението да допусне касационния контрол, с оглед служебното задължение да следи за спазване на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото. Тази хипотеза в случая не е налице, с оглед данните по делото за представителството на търговското дружество, ищец към датата на подаване на исковата молба – 22.04.2013 год. от К. В., упълномощил адв. П. да предявява искове от името на дружеството /приложено към т. д. № 758/2013 год. ВОС пълномощно/. Промените в обстоятелствата в търговския регистър относно прехвърляне на дружествени дялове и управителя на дружеството са вписани след предявяването на исковата молба, като е налице упълномощаване на процесуалния представител на дружеството, ищец и от управителя И. В. /пълномощно, приложено във въззивното производство/. Поради това както при предявяването на исковете от търговското дружество, така и в хода на производството, е налице надлежно процесуално представителство на страната – търговското дружество [фирма], което изключва недопустимост на въззивното решение на основание поддържания от касаторите довод за това. Този въпрос не е бил и предмет на обсъждане от въззивния съд, тъй като се поставя в касационното производство. Представената в подкрепа на този довод съдебна практика касае констатирана от съдилищата липса на процесуална правоспособност на страна в производството, като абсолютна положителна процесуална предпоставка, поради което и е неотносима към въпроса за представителството на юридическите лица по закон и влизане в сила на вписани промени в обстоятелства в търговския регистър /в случая чл. 141, ал. 2, изр. 1, във вр. с чл. 140, ал. 4 ТЗ/.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените въпроси, поддържано от касаторите въпреки позоваване на противоречие с представената задължителна съдебна практика по тях, което изключва съображения за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и тези за развитието на правото, съгласно разясненията в т. 4 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Впрочем такива и не са развити в изложенията към касационните жалби.
Поради тези съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, като с оглед на този изход касаторите следва да заплатят на ответника по касация направените в настоящето производство разноски в размер на 4 000 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 119 от 16.07.2014 год. по гр. д. № 225/2014 год. на Варненския апелативен съд по подадените от Р. П. Р. и Ж. Ж. Р. касационни жалби.
ОСЪЖДА Р. П. Р. и Ж. Ж. Р., двамата от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплатят общо на „БГ Х.”, Е. със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] направените в настоящето производство разноски в размер на 4 000 лв. /четири хиляди лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: