О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 38
София, 19.01.2009 година
Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на тридесети декември две хиляди и осма година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 580/2008 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на З. дружество “Е“АД – гр. С. и частна касационна жалба на П. Б. И. и Б. О. Б. и двете от гр. В. срещу решение № 74 от 21.04.2008г. по гр.д.235/08г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 18.10.2007г. по гр.д. 248/07 на В. окръжен съд, в частта, с която е осъден З. дружество “ Е. инс” АД – гр. С. да заплати на П. И. и Б. Б. разноски по делото над сумата 4620лв. до присъдения размер от 6985лв. и е оставено в сила същото решение в останалите обжалвани части, с които е осъден З. дружество “ Е. инс” АД – гр. С. да заплати на П. И. и Б. Б. сумите съответно – 20000лв. и 40000лв. – неимуществени вреди от смъртта на О. И. настъпила на 08.02.2004г. при ПТП, в частта, с която са присъдени законни лихви върху тези суми и в частта, с която са присъдени разноски до размер на 4620лв.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
По касационната жалба на “З” АД – гр. С.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и има за предмет обжалваното решение, в частите му, които третират уважаване на претенциите на ищците по спора.
В приложеното към жалбата изложение по чл.284,ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът е посочил, че Софийски апелативен съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, който бил съществен не само за конкретното дело но и за развитие на правото, формулиран като такъв относно пропорционалното разпределение на лимитираната застрахователна сума между увредените при множество бенефициенти по задължителната застраховка “ Гражданска отговорност”. Поддържано е още, че този въпрос е бил решен в противоречие с практиката на ВКС. , като страната е сочила решение № 1191/26.07.2002г. по гр.д. 2076/2001г. на ВКС. , Vг.о , с което било прието, че застрахователната сума не може да се изплати на част от пострадалите, а следва да бъде разпределена пропорционално между увредените. В тази връзка са изложени доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт, като е поддържано че съдът не се е съобразил с лимитираната отговорност на ответника и не е приложил този принцип, мотивирайки извода с. с това, че делата по останалите обезщетения били висящи и съответно били ирелевантни за разглеждания спор. Посочено е още, че съдът е определил размера на обезщетенията и в противоречие с приетото с ППВС. № 4 / 23.12.1968г., т.2 , с което било прието, че при определяне на обезщетението от значение били и редица други обстоятелства , които съдът бил длъжен да обсъди, и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Изложени са и доводи за незаконосъобразност на приетото от апелативния съд в тази връзка, тъй като съдът не съобразил наличието на образуваните срещу застрахователя 5 граждански дела. Определен като спорен е и въпроса относно това доколко отговорността на застрахователя е тъждествен по обем и съдържание с отговорността на прекия причинител. Този въпрос е свързан с довода на касатора за момента, от който се дължи лихвата за забава. Изложени са доводи за неправилност на приетото от апелативния съд, че това е момента на увреждането- т.е. датата, на която е натъпил вредоносния резултат. Така формулиран въпросът е свързан с основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като е поддържано че е налице противоречива практика на съдилищата – сочени са решение №29812.05.2006г. по гр.д. №485/05г.на ОС. – гр. Т., решение №155/27.12.2007г. по гр.д. 254/07 на Окръжен съд – гр. В. и решение №29/15.05.2008г. по гр.д.461/07г. на ОС. – гр. В..
Касаторът не обосновава приложно поле на разпоредбата на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК. Макар и формулирал съществен материалноправен въпрос относно начина на определяне на обезщетението, касаторът не установява противоречие със сочената задължителна практика на ВКС. Страната е поддържала,че съдът не е определил стойностния адекват на претърпените от ищците неимуществени вреди, произтичащи от смъртта на техния наследодател в съответствие с разрешенията дадени с П. №4/68г. на Пленум на ВС. Конкретно е посочено приетото от ВС. с т.2, която третира указания, за това какво следва да имат предвид съдилищата при определяне обезщетенията за неимуществени вреди при настъпила смърт, във връзка със задължението да бъде мотивиран присъдения размер. Страната е поддържала като противоречиви разрешенията, само в частта, определена от нея като –– “ от значение са и редица други обстоятелства, които съдът бил длъжен да обсъди”. В тази част, обаче , указанията са общи, като и касатора не обосновава в какво именно се състои противоречието. В случая въззивният съд в съответствие точно с тези разрешения е съобразил установеното по спора и е взел предвид всички обстоятелства, които обосновават извод за приложението на чл.52 ЗЗД. Освен това доводите за неправилност на неговите изводи в тази връзка съставляват общи оплаквания за незаконосъобразност на акта и следва да бъдат квалифицирани по чл.281 ГПК, но не обосноват приложно поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не са налице и предпоставките по т.2 на текста, както по поставения съществен материалноправен въпрос относно начина на определяне на обезщетението, така и с оглед другия съществен въпрос формулиран от касатора във връзка с началния момент на дължимост на лихвата върху обезщетението. По първия въпрос касаторът е посочил противоречие с решение № 1191/02 на ВКС. , V г.о., с което било прието, че застрахователната сума следвало да бъде разпределена пропорционално между увредените. Този довод е правен и пред инстанциите по същество и въззивният съд в тази насока е отчел, че този начин за разпределение на сумата по застрахователната полица по принцип следва да бъде приложен, но в конкретния случай с оглед фактите по спора не може да бъде съобразен, поради това, че претенциите на увредените от процесното ПТП лица не се разглеждат в общо производство, споровете са висящи и няма влезли в сила съдебни актове, които задължително следва да се съобразят. При тези фактически данни по спора / а и касаторът не е твърдял, че такива обезщетения са били присъдени със сила на пресъдено нещо/ не е налице и противоречие със соченото решение на ВКС. , поради това, че другите увредени не са били страна в същото производство и няма фактически данни относно присъденото им обезщетение, т.е. не е налице фактически идентитет между разрешените с приложеното решение и обжалваното въпрос. , с оглед спецификата на установената фактическа обстановка, обуславяща конкретни правни изводи свързани с нея. За да остави в сила решението на първоинстанционния съд, в частта относно определения размер на обезщетенията по исковете, въззивният съд изрично е приел, че при липса на общо производство за обезщетяване на всички пострадали лица и липса на данни за присъдени обезщетения на другите увредени лица, следва да бъде съобразен единствено принципа на чл.52 ЗЗД, с оглед на който е обосновал и обжалвания резултат. Следователно, съдът е взел предвид възражението на страната и е изложил мотиви за липса на възможност за неговата приложимост, поради това, оплакването за неправилност на тези изводи е относимо към неправилността на съдебното решение, която се квалифицира по чл.281, т.3 ГПК, но не обосновава приложно поле по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Не е налице установеност на предпоставки за допускане до касационно обжалване на обжалваното решение и с оглед поставения от касатора въпрос относно началния момент на дължимост от застрахователя на лихва върху присъдените обезщетения, тъй като, съобразно изискванията на текста,не са налице данни за наличие на противоречива практика. Страната не е ангажирала доказателства, за това, че сочените като противоречиви решения по този въпрос на окръжните съдилища са влезли в сила, при изрично отбелязване, че същите подлежат на обжалване, поради което не е налице и посочена конкретна практика на съдилищата / невлезлите в сила решения не се ползват със сила на пресъдено нещо, поради което са ирелевантни към изискванията на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК/, а решението на ВКС. №19048/00г. като определящо обща дефинитивност на вида на лихвата не обосновава противоречие с разрешенията дадени от Софийски апелативен съд.
По изложените съображения, следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което подадената жалба не следва да бъде допусната до разглеждане по същество.
По частната касационна жалба на П. Б. И. и Б. О. Б.:
Ч. касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и има за предмет постановеното решение в частта за разноските.
Р. на чл.274, ал.3 ГПК обвързва допускането до разглеждане на частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Жалбоподателите са се позовали на разпоредбата на чл.280, ал.1, т. 1 и 3 ГПК, като са поддържали, че въпросът, по който се бил произнесъл САС. и който било поискано да бъде преразгледан бил съществен процесуалноправен въпрос, с оглед това, че се отнасял до разноските по делото. Определени са два съществени процесуални въпроса формулирани като – “за разноските и за цената на иска”. Посочено е, че отговорността за разноски създавала облигационно отношение, произтичащо от процесуалния закон и е цитирано в този смисъл е решение №756/31.08.1989г. по гр.д. 479/89г. на ВКС. , ІІ г.о. Посочено е още, че САС. бил изложил единствен мотив за да намали присъдените разноски, като използвал като база размера на исковете като главница и така е определил минималното адвокатско възнаграждение. Изложени са доводи че съобразно трайната практика на ВКС. , цената на иска се определяла от общия сбор на всички искове в това число и лихвите, като е посочено решение № 15/01.02..1956г. ОСГК на ВС.
За да постанови обжалвания резулат, въззивният съд е приел, че преценявайки фактическата и правна сложност на делото уговореното адвокатско възнаграждение било прекомерно и с оглед разпоредбата на чл.64, ал.4 ГПК / отм./ го е намалил, като го е съобразил с трикратния размер на предвиденото по Наредба №1 / 2004г. минимално възнаграждение в размер на 4620лв., колкото и е счел, че следва да бъдат присъдени на ищците по спора.
Страната не е развила релевантни доводи за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1 ГПК. Не може да бъде определен като съществен поставения от касаторите въпрос относно начина на определяне на разноските с оглед размера на предявените искове, тъй като в случая САС. е мотивирал извода с. с приложение на разпоредбата на чл.64, ал.4 ГПК /отм./ като е изложил доводи за прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение, което съставлява и основния, съответно съществен въпрос относим към изводите на въззивният съд по отношение на обжалвания правен резултат. Дори, обаче, да се приеме за съществен и въпроса относно това, как следва да бъде определен размера на разноските при прилагане на нормата на чл.64, ал.4 ГПК / отм./ , то той сам по себе с. не обосновава приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като следва да бъде разрешен при една от хипотезите на т.1-3 на текста. Страната е сочила в тази връзка противоречие с ТРОСГК № 15/56г., което обаче разглежда въпроса за определяне на цената на иска във връзка с установяване на подведомствеността на спора, т.е. няма относимост към разглеждания случай, поради липса на обективен идентитет на разрешения въпрос. Не обосновава извод за наличие на тези предпоставки и общото позоваване на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. За да е налице основание по този текст, то жалбоподателят следва след формулиране на съществения въпрос за спора да е развил довод за това, че приложимата норма, обусловила решаващият извод на съда, е неясна или непълна и да се налага по тълкувателен път да се изясни нейното съдържание, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретния фактически състав под разпоредбата, която действително го урежда, като двете предпоставки са в съотносимост на кумулативност. Или развитие на правото като основание, за допускане до разглеждане на обжалвания акт ще бъде налице във всеки случай, когато произнасянето по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос е свързано с тълкуване на закона при неяснота на правната норма или когато съдилищата изоставят едно свое тълкуване на закона за да възприемат друго. В разглеждания случай,разпоредбата на чл.64, ал.4 ГПК /отм./ е достатъчно ясна, тъй като поставя изцяло в дискреция на решаващия състав преценката за приложението й, като определя критериите, от които следва да се ръководи съда, а също така и минималния размер, до който може да редуцира заплатеното възнаграждение за процесуална защита на страната. Или страната не установява наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Л. на основания по чл.280, ал.1 ГПК има за правна последица недопускане до разглеждане по същество на подадената частна жалба.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 74 от 21.04.2008г. по гр.д.235/08г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: