О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 380
София, 12.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 4117/2017 г. по
описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. Г. Е. чрез неговите процесуални представители адв. Д. П.- Е. и адв. С. В., против въззивно решение № 140 от 30.05.2017 г. по в.гр.д. № 61/2017 г. на Окръжен съд- Добрич. В жалбата са изложени доводи за нищожност на обжалвания съдебен акт поради липса на конкретни мотиви и липса на конкретни диспозитиви, съответни на заявеното обжалване на първоинстанционното решение; за недопустимост на същото в частта, с която е потвърдено решение № 887 от 11.08.2016 г. по гр.д. № 1194/2010 г. на Районен съд- Добрич в частта, с която е отхвърлен искът за заплащане на извършените от касатора подобрения за разликата над 888.89 лв. до 2 777.67 лв. поради това, че не е съобразено заявеното от касатора намаляване на иска; за неправилност в частта, с която са отхвърлени предявените от касатора искове с правно основание чл. 12, ал.2 ЗН и чл. 30, ал.3 във вр. с чл. 93 ЗЗД. В касационната жалба са развити подробни доводи относно трите релевирани основания по чл. 281 ГПК за касиране на въззивното решение. Във връзка с доводите за неправилност касаторът поддържа, че въззивният съд не е обсъдил възраженията му, касаещи извършения от първата инстанция доклад по делото относно предмета на заявените претенции, поради което за него е неразбираемо как е определен размера на дължимата държавна такса. На следващо място сочи, че решението е необосновано и постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон в частта, с която е отхвърлена претенцията му по чл. 12, ал.2 ЗН и претенцията му по чл. 30, ал.3 във връзка с чл. 93 ЗС за заплащане на припадащите се съобразно квотата му в съсобствеността доходи от имоти №№ 000474 и 000454 за стопанските години от 2005 до 2013 г.
Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка на неговата валидност, на допустимостта му в частта, с която претенцията му за заплащане на подобрения е отхвърлена за разликата над 888.89 лв. до 2777. 67 лв., както и по следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд, съгласно чл. 189, ал.2 ГПК/ отм./, съотв. чл. 236 ГПК, да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани, вкл. като обсъди в мотивите всички защитни доводи на въззивния жалбоподател, изложени както както в първоинстанционното производство, така и във въззивната жалба в условията на пълен въззив. 2/ Задължен ли е съдът при осъществяване на решаващата дейност да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. следва ли фактическите му констатации и правните му изводи да са обосновани. 3/ Кой е подходящият друг съизмерител на стойността на увеличеното с помощта на наследника имущество на наследодателя към момента на придобиването му, при положение, че правото на ищеца по чл. 12, ал.2 ЗН е възникнало след смъртта на наследодателя и преди влизане в сила на Закона за деноминацията на лева, но е упражнено при делба между наследниците по искова молба, подадена след влизане в сила на този закон, при положение че цифровата стойност на цената на придобиване се деноминира. 4/ Не следва ли приносът, който наследник- съделител, е имал приживе на своя наследодател във връзка с подпомагане на неговата стопанска дейност като земеделски производител чрез осигурено икономическо съдействие с личен труд, техника и консумативи, да бъде признат за увеличение на наследството по смисъла на чл. 12, ал.2 ЗН поради намаляване пасива на наследственото имущество като цяло. 5/ Кой е правнорелевантният факт, подлежащ на установяване с оглед хипотезата на чл. 30, ал.3 във вр. с чл. 93 ЗС и чл. 57, ал.2 ЗЗД: упражнявано от ответника позлзване на имотите, в които са налични плододаващи насаждения, плодовете от които съставляват ползи от съсобствеността – събирането от ответника на натуралните добиви или получаването на доходи от тях, при положение, че тези имоти имат стопански характер – съставляват средство за селскостопанско производство, и че упражняващият ползването ответник активно възпрепятства другия съсобственик да упражнява правата си на ползване. 6/ Как следва да се определи дължимото на собственика от натуралните добиви, събрани, изконсумирани или продадени от ответника, вместо да бъдат предадени на собственика- на основание чл. 30, ал.3 във вр. с чл. 93 ЗС по реда на чл. 57 ЗЗД- в размер на стойността на натуралните вещи, съставляващи добив, по пазарната им цена към момента на отчуждаването, или на основание чл. 30, ал.3 във вр. с чл. 93 ЗС по реда на чл. 59 ЗЗД. Твърдението е, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, разрешавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В писмен отговор на касационната жалба ответниците Д. Г. Е. и П. Р. Й. изразяват становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване, а в частта, насочена срещу въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение по иска за заплащане на извършените от жалбоподателя подобрения в съсобственишя недвижим имот, касационната жалба е процесуално недопустима по аргумент от чл. 280, ал.2 ГПК/ преди изм. в ДВ бр. 86/2017 г./, тъй като цената на този иск е под 5 000 лв.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Обжалваното въззивно решение е постановено във фазата по извършване на съдебна делба. Предмет на касационно обжалване е въззивното решение в частта по сметките.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в следните части:
– в частта, с която е отхвърлена претенцията по чл. 12, ал.2 ЗН, заявена от съделителя Е. Г. Е. за осъждане на ответниците П. Р. Й. и Д. Г. Е. да му заплатят сумата 20 277.76 лв., с която е допринесъл за увеличаване наследството на общия наследодател Г. Е. Й., като чрез влагане на личен труд и разходи за обработка на земеделски земи е спестил средства на наследодателя, вложени от последния в придобиването на недвижим имот- овцеферма, построена в имот № 000454 в землището на [населено място];
– в частта, с която е отхвърлен предявеният от Е. Г. Е. против Д. Г. Е. иск за разликата над 888.89 лв. до 2 777.67 лв., представляваща стойността на извършените подобрения в съсобствената жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица];
– в частта, с която са отхвърлени предявените от Е. Г. Е. против Д. Г. Е. искове за заплащане на припадащата се част от доходите от имот № 000474 по плана за земеразделяне, представляващ друг промишлен терен в землището на [населено място], м. ”Край село” с площ 5 339 дка, за стопанските години 2006/2007 г. в размер на 1 864.80 лв., 2007/2008 г.- в размер на 1 864.80 лв., 2008/2009 г. в размер на 1 864.80 лв., 2009/2010 г. в размер на 1 864.80 лв., 2010/2011 г. в размер на 3 830.88 лв., 2011/2012 г. в размер на 3 830.88 лв. и 2012/ 2013 г. в размер на 3 830.88 лв., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от подаване на исковата молба;
– в частта, с която са били отхвърлени предявените от Е. Г. Е. против Д. Г. Е. обективно съединени искове за заплащане на припадащата се част от добивите от имот 000454, представляващ друг промишлен терен в землището на [населено място], м. ”Край село”, с площ 11.022 дка, за стопанските години 2005/2006 г. – до 2012/2013 г. в размер на по 1 102.50 лв. за всяка година, ведно със законната лихва върху тези суми от датата на подаване на исковата молба.
Касационната жалба е недопустима в частта, с която се атакува въззивното решение, с което съдът се е произнесъл по иска на Е. Е. против Д. Е. за заплащане на припадаща се част от разходите за подобрения. Цената на този иск преди предприетото изменение от ищеца с молбата му от 03.06.2015 г. е 2 777.67 лв., а след изменението – 887 лв., т.е. под предвидения в чл. 280, ал.2 ГПК /сега ал.3/ минимален праг за допустимост на касационното обжалване. Затова в тази част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане.
По отношение на останалата обжалвана част от въззивното решение не са налице данни за вероятна нищожност или недопустимост. Обстоятелството, че въззивното решение не съдържа отделен диспозитив по всяка една от предявените от касатора парични претенции, не може да обоснове извод за нищожност на същото поради неяснота на волята на съда по съществото на спора. Предмет на съдебен контрол във въззивното производство е било първонстанционното решение само в частта по сметките, а то съдържа отделен диспозитив по отношения на всяка една от заявените от касатора парични претенции – по чл. 12, ал.2 ЗН за присъждане на паричната равностойност на приноса на касатора за увеличаване на наследството; и по чл. 30, ал.3 ЗС за заплащане на припадаща се част от добивите от имот № 000454 и от имот № 000474. Съгласно чл. 271, ал.1 ГПК, когато намери първоинстанционното решение за валидно, допустимо и правилно, въззивният съд го потвърждава. Само когато отменя изцяло или отчасти първоинстанционното решение, и сам решава спора по същество, въззивният съд постановява диспозитив, с който се произнася по отделните искове. В случая въззивният съд е извършил проверка на първоинстанционното решение в обжалваните му части, определени с въззивната жалба, и след като приел, че релевираните от жалбоподателя оплаквания за необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон са неоснователни, е формирал воля за потвърждаването му, която е намерила съответен израз в диспозитива на постановения съдебен акт.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси.
Претенцията на касатора по чл. 12, ал.2 ЗН се основава на твърдението, че с личен труд и средства в периода от 1991 г. до смъртта на наследодателя през 1998 г. е обработвал около 100 дка земеделски земи, като с произведените зърнени храни и фуражи наследодателят е изхранвал отглежданите от него животни и със спестените разходи е погасил задължението си към лицата, с чиито купюри през 1994 г. е закупил овцефермата. Въззивният съд е приел, че за уважаване на тази претенция не е достатъчно да бъде установено само влагането на труд и средства от наследника приживе на наследодателя, а също дали това е довело увеличаване на активите или намаляване на пасивите на наследството и с колко. След преценка на събраните по делото гласни доказателства съдът е направил извод, че не се установява с колко се е увеличило наследството в резултат на вложения от касатора личен труд и средства за обработка на земеделските земи. Изводът е формиран въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели Ст. Г., Пл. М., Д. Д., Р. В. и Ив. П., които са заявили, че касаторът и неговия баща са извършвали съвместно селскостопанска дейност, от която осигурявали доходите за издръжка на семействата си и за разрастване на стопанството. Наследодателят е притежавал земеделски земи, които били обработвани от неговия син. С получените добиви от зърно и фураж били изхранвани животните, които баща му отглеждал и продавал, но свидетелите не знаят как са били разпределяни доходите от стопанската дейност, нито с чии средства са заплащали на наети работници.
За да намери за неоснователни исковете против Д. Е. с правно основание чл. 30, ал.3 ЗС за заплащане на припадащата се част от стойността на добивите имот № 000454 и от имот № 000474 въззивният съд е приел, че за стопанските години 2006/2007 г. – 2012/2013 г. добивите от двата имота са били събирани от съделителката П. Й., която на 27.12.2007 г. е прехвърлила дяловете си на своята дъщеря Д. Е.. Приел е, че от събраните по делото доказателства не се установява последната да е получила от своята майка доходи от продажба на селскостопанската продукция/ орехи, кайсии, царевица, люцерна/.
Поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси относно задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани, вкл. като обсъди в мотивите всички защитни доводи на въззивния жалбоподател, изложени както в първоинстанционното производство, така и във въззивната жалба , и при осъществяване на решаващата си дейност да спазва правилата на формалната и правната логика, имат обуславящо значение за всяко дело, тъй като чрез изпълнението на тези задължения се обезпечава правилността на съдебния акт. Излагането на кратки мотиви само по себе си не сочи на неизпълнение на тези процесуални задължения, щом от съдържанието им личи кои релевантни за спора факти са приети за установени и въз основа на кои доказателства, кои факти съдът намира за недоказани, и какви правни изводи по съществото на спора следват от това.
В случая, макар и с лаконични мотиви, въззивният съд е извършил преценка на събраните по делото гласни доказателства и е изложил съображения защо приема, че те не доказват твърдяните от касатора факти и обстоятелства относно искането му по чл. 12, ал.2 ЗС за присъждане в пари на увеличението на наследството в резултат на вложения от него личен труд, с който е спестил разходи на наследодателя, и относно претенцията му по чл. 30, ал.3 ЗС за заплащане на припадаща му се част от доходите от два от съсобствените имоти, поради което не може да се приеме, че при постановяване на своето решение въззивният съд е процедирал в нарушение на практиката на ВКС по приложението на чл. 189, ал.2 ГПК/ отм./, чл. 236 ГПК.
В съдебната практика последователно се приема, че претенцията по чл. 12, ал.2 ЗН е обусловена от доказване на факта на некаузално разместване на имуществени блага, в резултат на което се е увеличила наследствената маса, както и че увеличението трябва да се е изразило в някаква форма и да е налице към момента на откриване на наследството. Въззивното решение съдържа произнасяне по тези въпроси, доколкото в него е направен извод за недоказаност на една от предпоставките за уважаване на искането по чл. 12, ал.2 ЗН – вложените от касатора личен труд и средства за обработката на земеделските земи да са довели до увеличаване на актива на наследството.
Отхвърлянето на исковете по чл. 30, ал.3 ЗС за присъждане на припадащата се част от равностойността на получените добиви от имоти №№ 000454 и 000474 е мотивирано с обстоятелството, прието за установено от показанията на разпитаните по делото свидетели, че през исковия период с добивите от тези имоти се е разпореждала майката на касатора – П. Й., а не съделителката Д. Е., срещу която са били насочени претенциите, и няма доказателства последната да е получила суми от продажбата на реализираната продукция.
Независимо от обема, така изложените мотиви не съдържат неяснота относно това кои факти и обстоятелства, преценени от въззивния съд като релевантни за изхода на спора, са приети за доказани и въз основа на кои доказателства, и за правните изводи, които е направил от тях, поради което формално отговарят на изискването на чл. 189, ал.2 ГПК/ отм./, чл. 236 ГПК.
Останалите въпроси, формулирани в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК не са обуславящи изхода на спора, поради което не осъществяват общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Предвид изводите си, че не са налице всички елементи от фактическия състав на претенциите по сметки с правно основание чл. 12, ал.2 ЗН и чл. 30, ал.3 ЗС, въззивният съд не се е произнасял по въпроса по какви критерии и към кой момент се определя размера на приноса за увеличаване на наследството, и как следва да се остойностят натуралните добиви, които единият от съсобствениците е събрал, изконсумирал или продадал, вместо за ги предаде на съсобственика.
В обобщение, искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е неоснователно, тъй като не са налице не са налице сочените от касатора предпоставки за това по чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК.
С оглед този изход на делото касаторът следва да бъде осъден да заплати на Д. Г. Е. направените от нея разноски за възнаграждение за един адвокат за осъществяване на правна защита и съдействие в касационното производство в размер на 1 000 лв., съобразно заявеното с отговора на касационната жалба искане за присъждането им и представения към него договор за правна защита и съдействие от 14.07.2017 г.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като процесуално недопустима подадената от Е. Г. Е. касационна жалба против въззивно решение № 140 от 30.05.2017 г. по в.гр.д. № 61/2017 г. на Окръжен съд- Добрич в частта му, с която е потвърдено решение № 887 от 11.08.2016 г. по гр.д. № 1194/2010 г. на Районен съд- Добрич в частта, с която предявеният от Е. Г. Е. против Д. Г. Е. иск за заплащане стойността на на подобрения в жилищната сграда, находяща се в [населено място], [улица], е отхвърлен за разликата над 888.89 лв. до 2777.67 лв.
Това определение може да се обжалва с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му на касатора.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 140 от 30.05.2017 г. по в.гр.д. № 61/2017 г. на Окръжен съд- Добрич в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Е. Г. Е. да заплати на Д. Г. Е. разноски за касационното производство в размер на 1 000 /хиляда/ лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: