О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 380
гр. София, 15.06.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№238 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК, вр. §74 от ПЗР на ЗИД на ГПК, ДВ бр.86/2017 г.
Образувано е по касационна жалба на ЗК [фирма] срещу решение №1322 от 12.06.2017 г. по гр.д.№540/2017 г. на САС. С решението в обжалваната част, след частична отмяна на решение от 01.11.2016 г. по гр.д.№12777/2015 г. на СГС, ЗК [фирма] е осъдено да заплати на М. Б. Г. на основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ още 19 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от ПТП от 06.08.2015 г., ведно със законната лихва от 06.08.2015 г. до окончателното изплащане.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, приложното поле на касационното обжалване е обосновано със следните въпроси, третият от които уточнен от настоящата инстанция съобразно т.1 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1. Относно приложението на презумпцията за вина по чл.45 от ЗЗД в случаите на транспортен инцидент, при които пълно и главно е установено непредотвратимост на събитието /при установено спазване на правилата за движени епо пътищата от страна на водача/, и в тази връзка – следва ли се приложението на посочената презумпция само с оглед определянето на това дали определен субект е видим от разстояние, по-голямо от разстоянието, определящо непредотвратимост на събитието. 2. Относно момента, в който пешеходецът следва да се счита за опасност за движението. 3. За предпоставките за приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД и определянето на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./. По отношение на първия от така формулираните въпроси се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а спрямо останалите – че е налице селективното основание по чл.280 ал.1, т.1 от ГПК, поради решаването им в противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът по касация М. Б. Г. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
М. Т. П. – трето лице помагач на страната на ЗК [фирма] заявява становище за основателност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че механизмът на процесното произшествие е установен от неоспореното заключение на автотехническата експертиза, изготвено и въз основа на анализ на снимковия материал и видеозаписа от пътната камера. Посочил е, че на 06.08.2015 г., управляваният от третото лице помагач /чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответното застрахователно дружество/ лек автомобил, е навлязъл в населено място – [населено място] по ул.Г.Д.. В същото време ищцата приближила до платното за движение и спряла върху бордюра в дясно спрямо посоката на движение на автомобила, като в района на №42 е имало пешеходна пътека с изтрита маркировка, но на около 50 метра е имало пътен знак, указващ на водачите на МПС за наличието на пешеходна пътека. Ищцата е предприела пресичане в посока от дясно на ляво спрямо движението на автомобила, като от момента, в който автомобилът се е намирал на около 20 м. от мястото на злополуката, ищцата е предприела пресичане и изминавайки около 3-4 крачки, е била ударена от средната предна част на лекия автомобил – предна броня и преден капак, като ударът е настъпил в лявата й страна в долните крайници, а предната част на автомобила е била върху пешеходната пътека. Скоростта на движение на ищцата е била 5,51 км/ч, скоростта на лекия автомобил преди удара – 40,07 км/ч, опасната му зона за спиране е била 23 м., като отстоянието на лекия автомобил преди удара е било 20,37 м. или ударът е бил непредотвратим за водача. Последният обаче е имал възможност да възприеме пешеходеца от разстояние 80 – 100 м., към момента, в който пострадалата е била на тротоара и още не е започнала пресичането на пътното платно. При посочените данни въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция по отношение на наличието на вина на водача на лекия автомобил за произшествието: независимо от обстоятелството, че непосредствено преди злополуката лекият автомобил се е движел с разрешена за населеното място скорост, то тази скорост не е била съобразена с конкретната пътна обстановка – наличие на пътен знак за „пешеходна пътека“ на около 50 м. преди удара, възможност за възприемане на пешеходката, намираща се на тротоара, на далечно разстояние от 80-100 м., при скорост на движение на автомобила преди удара 40.07 км/ч., като ударът не би настъпил, ако поведението на водача е било съобразено с императивните изисквания на чл.20, ал.1 ЗДвП. Изложил е съображения, че същевременно предприетото от ищцата пресичане не е било съобразено с изискването на чл.113, ал.1, т.1 ЗДвП – преди да навлезе на платното за движение, да се съобрази с приближаващите се пътни превозни средства, поради което е налице съпричиняване, което е определено в размер на 20% /за разлика от възприетия от първоинстанционния съд размер от 40%/, поради липса на основания за по-висок процент. Съобразявайки приетите по делото доказателства, включително заключението на медицинската експертиза, изготвено от акушер-гинеколог, възрастта на ищцата, видът и броя на претърпените увреждания, включително протекъл аборт и загиване на плода в причинна връзка със злополуката, интензитетът и продължителността на общия лечебен и възстановителен период, въззивният съд е споделил възприетия от първата инстанция справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от 95 000 лв., който е редуцирал с приетото процентно съотношение на съпричиняване от 20%.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изложените в обжалвания акт мотиви, първият от поставените въпроси не е формирал правната воля на въззивния съд. С този въпрос се предпоставя възприето от съда становище за установено по делото спазване на правилата на движение от страна на делинквента, а както бе посочено, в решението изрично е посочено, че скоростта на движение на лекия автомобил не е била съобразена с конкретната пътна обстановка – наличие на пътен знак за „пешеходна пътека“ на около 50 м. преди удара и възможност за възприемане на пешеходката, намираща се на тротоара, на далечно разстояние от 80-100 м., респективно, че ударът не би настъпил, ако водачът е съобразил поведението си с императивните изисквания на чл.20, ал.1 ЗДвП. Доколко този извод е обоснован е извън обхвата на производството по селекция на касационните жалби /правилността на решението е предмет на проверка едва при допуснато касационно обжалване/, поради което касационно обжалване по първи въпрос не може да бъде допуснато.
Втори и трети от формулираните в изложението въпроси са обусловили решаващата воля на съда, но по отношение на тези въпроси не е осъществено поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Изводът на въззивния съд, че поведението на водача следва да се преценява и с оглед наличието на пътен знак, указващ находяща се на пътното платно пешеходна пътека и с оглед възможността пешеходката, намираща се непосредствено на тротоара пред пешеходната пътека, да бъде възприета на разстояние от около 100 м., е изцяло в съответствие с трайната практика на ВКС, израз на която е и решение №577 от 29.11.2010 г. по гр.д.№1741/2009 г., на ВКС, ГК, Трето отделение. Съгласно даденото в посоченото решение разрешение, споделяно и от настоящия състав, на водача на МПС е вменено задължение да избере такава скорост на движение, която да му позволи реакция на възникнала, но все още невъзприета от него опасност. Както скоростта на автомобила, така и преценката за опасност, подлежат на съобразяване от водача предварително с оглед пътната обстановка и чл.20, ал.2 от ЗДвП изисква тази предвидимост. В този смисъл преценката от страна на съда за виновно и противоправно поведение на участниците в ПТП не следва да се изгражда единствено на възможността или невъзможността за обективно предотвратяване на произшествието към момента, в който опасността е станала видима за водача, т.е. предвид изследваните от вещите лица технически показатели като време за реакция, спирачен път на автомобила при определена скорост и пр., но и предвид възникването на опасна ситуация, дори и в невидимата за водача зона, когато тя е следвало да се предположи като налична.
Изцяло в съответствие с константната практика на ВКС и с разясненията, дадени в ТР №1/2014 г. на ОСТК на ВКС, е и становището на въззивния съд относно предпоставките за приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД и начина на определяне на степента на съпричиняване на вредоносния резултат. Съгласно визираното разрешение съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения – обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. В този случай трябва да бъде направено разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото пътно – транспортно произшествие, като правно значим факт, който обуславя прилагането на чл.51, ал.2 от ЗЗД и приноса му за настъпване на вредата спрямо самия него, който факт също води до приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Дали поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос – определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното проявление на визираните действия в конкретния причинен процес.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №1322 от 12.06.2017 г. по гр.д.№540/2017 г. на САС в частта му, с която след частична отмяна на решение от 01.11.2016 г. по гр.д.№12777/2015 г. на СГС, ЗК [фирма] е осъдено да заплати на М. Б. Г. на основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ още 19 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от ПТП от 06.08.2015 г., ведно със законната лихва от 06.08.2015 г. до окончателното изплащане.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.