О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 380
гр.София, 18.03.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
единадесети март две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 823/ 2015 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на К. Д. К. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски окръжен съд № VІ-135 от 10.11.2014 г. по гр.д.№ 1793/ 2014 г., с което е потвърдено решение на Бургаски районен съд по гр.д.№ 611/ 2014 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателя против А. „М.” искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 4260/ 29.11.2013 г., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „старши митнически специалист” и за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение в размер 4 572 лв.
Жалбоподателят моли обжалването да бъде допуснато по материалноправните въпроси (уточнени при условията на Тълкувателно решение №1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№1/ 2009 г на ОСГТК, ВКС) за правното значение на грешното посочването на мястото на работа в заповед за уволнение относно неговата законност; за задължението на работодателя да изложи в същата заповед мотиви относно наличие на предпоставките на уволнителното основание по чл.325 ал.1 т.12 КТ извън формулировката на самата разпоредба; и за правомощието на работодателя да прекрати трудово правоотношение (на посоченото основание) на възстановен на работа след предходно незаконно уволнение служител, преди да извърши преназначаването му като държавен служител. Счита, че тези въпроси имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като по първият от тях няма практика, а за другите се налага промяна на неправилно установената от Върховния касационен съд такава. Освен това релевира процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да изложи мотиви по доводите на страната, насочени към опровергаване на неправилно установена от Върховен касационен съд практика, който също счита, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна – А. „М.” – оспорва жалбата и поддържа, че не са налице основания за допускане на обжалването, тъй като по формулираните от касатора въпроси има трайно установена практика, посочена от самия него в изложението му. Счита, че няма основания за промяна на тази практика и че поставените въпроси са без значение за точното прилагане на закона и развитието на правото
Съдът намира жалбата за допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване на решението е неоснователно.
За да отхвърли предявените искове, въззивният съд е приел (чрез излагане на собствени мотиви и препращане към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК), че ищецът е заемал длъжността „старши митнически специалист” в „М. Б.”, бил е уволнен поради съкращаване на щата, но уволнението е отменено от съда и работникът е възстановен на заеманата преди това длъжност. Ищецът се е явил на работа в законоустановения срок и започнал да изпълнява задълженията си на длъжността, но междувременно, по силата на нормативна промяна, същата била предвидена за заемане от държавен служител. Работодателят уведомил ищеца, че може да подаде заявление за заемане на длъжността по служебно правоотношение и приел подаденото от ищеца заявление и съпътстващите го документи. Преди да се произнесе по искането за преназначаване, той издал оспорената в настоящето производство заповед за прекратяване на трудовото правоотношение поради това, че длъжността на работника е предвидена за заемане от държавен служител. Съдът отхвърлил доводите на ищеца, че грешното посочване на мястото на работа на ищеца в тази заповед прави уволнението незаконно, защото се касае за техническа грешка, без значение за законността на волеизявлението. Счел е, че заповедта е мотивирана, защото волеизявлението е обосновано с предвиждането в нормативен акт длъжността да бъде заета от държавен служител и други мотиви не е нужно да се излагат. По възраженията, че работодателят е бил длъжен да извърши процедурата по преназначаване преди уволнението и че в производството по иск за отмяната му трябва да се провери дали работникът е отговарял на изискванията за преназначаване, въззивният съд посочил, че има установена задължителна съдебна практика, с която трябва да се съобрази. Цитирал е решенията, обективиращи тази практика в мотивите си и е посочил съображенията, изложени при установяването й. Като краен резултат уволнението е счетено за законно и предявените искове са отхвърлени като неоснователни.
При тези мотиви на въззивния съд поставените от касатора въпроси обуславят въззивното решение, но нямат претендираното от него значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно цитираното Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, такова значение би могъл да има въпрос, по който няма установена практика или установената се нуждае от осъвременяване или промяна, както и при липса на практика или при необходимост от осъвременяване и промяна на такава в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони. Тези предпоставки в случая не са налице, тъй като законът е ясен, а практиката по прилагането му – установена от ВКС по реда на чл.291 ГПК. Грешното посочване на мястото на работа в заповед за уволнение е обстоятелство, ирелевантно при преценката на законността на обективираното в заповедта уволнително волеизявление. Съществено е от съдържанието на заповедта да следва несъмнения извод за същността на фактическото основание (срв. решение № 314/ 30.10.2014 г. по гр.д.№ 840/ 2014 г., ІV г.о., решение № 161/ 14.05.2014 г. по гр.д.№ 6117/ 2013 г., ІV г.о., решение № 258/ 23.09.2013 г. по гр.д. № 1231/ 2012 г., ІV г.о., решение № 751 от 15.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1195/2010 г., IV г.о. и др.). Когато работодателят издава заповедта за уволнение, той посочва в нея фактите и обстоятелствата, от които произтича правото му и съответния текст на закона, който го урежда. Не е изключено работодателят да направи грешка, но това не опорочава уволнителното волеизявление. Техническа грешка (такава, която е допусната при оформянето на документа), която не е попречила на работника да защити правата си, не дава формално основание за отмяна на уволнението като незаконно.
По въпроса за задължението на работодателя да изложи в заповедта мотиви относно наличие на предпоставките на уволнителното основание, извън формулировката на самата законна разпоредба, практиката също е установена (срв. решение № 93/ 08.04.2011 г. ВКС по гр.д.№ 1141/ 2010 г., I. г. о., решение № 46/ 04.07.2011 г. по гр.д.№ 16/ 2010 г., IV г. о., решение № 314/ 30.10.2014 г. по гр.д.№ 840/ 2014 г., ІV г.о. и др.). В тези актове се приема, че законът не сочи конкретното съдържание на писменото волеизявление за прекратяване, но по аналогия с указанията за минималното задължително съдържание на трудовия договор по чл.66 ал.1 КТ, следва да се приеме, че в него следва да се съдържат данни за страните, заеманата от работника длъжност, основанието и момента на прекратяване на трудовия договор. Мотивите на заповедта за уволнение могат да се изчерпят с възпроизвеждане на текста на съответния, визиран в правната норма, фактически състав, когато това е достатъчно за индивидуализиране на фактическите основания, дали основание за волеизявлението. Няма нужда от излагане на допълнителни данни, формирали волята на работодателя. Ако съдържанието на заповедта позволява на работника да разбере кои са фактите в обективната действителност, поради които трудовото правоотношение се прекратява, а съдът може да извърши проверка дали те са се осъществили, актът се явява надлежно мотивиран.
Що се касае до материалноправния въпрос за правомощието на работодателя да прекрати трудово правоотношение по чл.325 ал.1 т.12 КТ на възстановен на работа след предходно незаконно уволнение служител преди да извърши преназначаването му като държавен служител, установената практика по неговото прилагане е посочена от самия касатор в изложението му (срв. решение № 405/ 28.06.2010 г. по гр.д.№ 773/ 2009 г., I. г.о., решение № 530/ 29.06.2010 г. по гр.д.№ 1654/ 2009 г., I. г. о., решение № 268/ 21.11.2011 г. по гр.д.№ 1414/ 2010 г., I. г.о., решение № 232/ 22.03.2009 г. по гр. д. № 392/ 2009 г., ІІІ г.о. и др.). Прието е, че резултатът от влязлото в сила съдебно решение по трудов спор е възстановяване на заеманата работа, а не основание за сключване на нов договор за заемане на длъжността или допълнително споразумение. Възстановеното правоотношение не се трансформира в служебно, защото законът е въвел други предпоставки за това. Спорът за наличието им не е трудов, той е административен, няма отношение към предмета на трудовия спор по чл.325 ал.1 т.12 КТ и гражданският съд не може да се произнася по него. Единственият факт, който обуславя наличието на уволнителното основание по чл.325 ал.1 т.12 КТ, е предвиждане съответната длъжност да бъде заета по служебно правотоношение. Жалбоподателят счита тази практика за неправилна, но съдебният състав не намира основания тя да бъде променяна или осъвремянавана, тъй като нито са се променили обстоятелствата, при които е формирана, нито има изменение в законодателството, което да обуславя различно правно разрешение.
Процесуалноправният въпрос също няма значението по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Според установената практика, въззивният съд е длъжен да изложи мотиви по всички доводи на страните (в този смисъл приложените от самия касатор решения на ВКС № 198/ 08.01.2014 г. по гр.д.№ 1619/ 2013 г., ІІ г.о., решение № 202/ 21.12.2013 г. по т.д.№ 866/ 2012 г., І т.о. и др.). Няма основание да се приеме нещо различно тогава, когато тези доводи са насочени към опровергаване на установена от Върховния касационен съд съдебна практика. В обжалваното решение обаче въззивният съд нито е постановил, че не е длъжен да обсъжда доводите в тази насока, нито фактически се е отклонил от изпълнението на това задължение. Доводите са обсъдени, а обстоятелството, че касаторът не е удовлетворен от резултата от обсъждането, няма отношение към наличието на основания за допускане на обжалването.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски окръжен съд № VІ-135 от 10.11.2014 г. по гр.д.№ 1793/ 2014 г.
ОСЪЖДА К. Д. К., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на А. „М.”, [населено място], [улица], 550,04 лв (петстотин и петдесет лева, четири стотинки) юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: