1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 380
[населено място], 26.05.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №3051 /2014 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място] срещу решение № 4873/3.07.2014г., постановено по гр.дело № 7671/2012г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ В въззивен състав.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а като основания за допускане на касационното обжалване – чл.280, ал.1, т.2 и чл. 281, т.2 ГПК.
Ответникът по жалбата [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез юрисконсулт Н. К., заявява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол. Претендира за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
С обжалваното решение е потвърдено решение № II-74-43 от 15.03.2012г. на СРС, 74-и състав, постановено по гр.д. №45115/2009г., с което са уважени предявените от ищеца „3 С С.” АД срещу ответника [фирма] искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 258 ЗЗД за сумата от 37 068.88 лева, представляваща дължимо възнаграждение по договорите за физическа охрана на обекти, както следва: 18 249.91 лева по договор № 706 от 01.02.2007г. и 18 818.97 лв. по договор № 720 от 13.04.2007г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 06.08.2009г. до окончателното им плащане и за сумата от 10 051.53 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно задължение. Въззивният съд е приел за установена облигационна връзка между страните по два договора за охрана: договор № 706 от 01.02.2007г. и договор № 704 от 13.04.2007г., анекси към същите и споразумение от 15.01.2009г. В договорите са определени обектите на охрана, времето през което ще бъдат охранявани, начина на формиране на възнаграждението и сроковете в които трябва да бъде платено. След обсъждане на доказателствата по делото, съдът е направил извод, че ищецът е изпълнил задълженията си по двата договора точно и съгласно уговореното. Въведените едва с въззивната жалба възражения и оспорвания за точното изпълнение на задълженията от изпълнителя съдът е приел за преклудирани на основание чл. 133, вр. чл. 131 ГПК. Извънсъдебно признание на ответника, за останало задължение за заплащането на суми по горните два договора, съгласно фактури, издадени през периода от 01.09.2008г. до 05.01.2009г., включително и задължение по данъчна фактура, издадена на 03.04.2008г., е ценено от СГС като признание за приемане на работата, извършена от ищеца, като изпълнена точно съгласно уговореното в подписано между страните споразумение от 15.01.2009г. На основание на чл. 175 ГПК, СГС е ценил извънсъдебното признание на задължението от ответника във връзка с останалите събрани по делото и неоспорени от страните писмени доказателства – договорите за физическа охрана, фактурите, издадени във връзка с престираното изпълнение по договорите, нотариалната покана, както и от протоколите за прекратяване на същите договори от 30.01.2009г. Точното изпълнение на договорните задължение е основание ищецът да претендира заплащане на уговореното възнаграждение.
Съдът е уважил предявените искове по чл.92 ЗЗД за претендираната договорна неустойка. В двата договора за охрана страните са постигнали съгласие, че при неплащане на дължимите възнаграждения в сроковете по чл. 5 от договора /от 5-то до 10-то число на текущия месец/, възложителят – ответник дължи на изпълнителя – ищеца неустойка в размер на 0.1% върху дължимата стойност за всеки просрочен ден. В споразумението от 15.01.2009г. ищецът не е заявил отказ от права, в т.ч. не се е отказал от правото си да се ползва от обезщетението, уговорено в чл. 17 на двата договора. Със споразумението, счита СГС, страните единствено са удължили срока за плащане на сумите, съгласно уговореното в последното, при това разсрочването е при условие, че бъде платена първата вноска в размер на 12 424.14 лева, което по делото не се установява – напротив ответникът изрично се позовава на липсата на плащане на първата вноска, съгласно споразумението. При така установените факти СГС е счел, че ответникът трябва да понесе последиците от забавата си, като заплати на ответника уговорената в чл. 17 от договорите неустойка за процесния период на забавата.
Въззивният съд е констатирал с определението си от 23.10.2013г. допуснатото от районния съд нарушение във връзка със задължението му да изготви доклад, но приема, че то не се е отразило на правилността на обжалваното съдебно решение, доколкото ответникът е пропуснал да представи отговор на исковата молба, в който да заяви правоизключващи и правопогасяващи възражения срещу предявяните обективно съединени искове, от една страна и от друга въззивният съд е отчел допуснатите процесуални нарушения от първоинстанционния съд и на основание чл.266, ал. 3 ГПК е разгледал заявените с въззивната жалба искания на въззивника – ответник за събиране на доказателства.
Като релевантен за изхода на спора, касаторът поставя процесуалноправен въпрос за недопустимост на въззивното решение, поради неизготвянето на доклад по делото. По така формулирания въпрос следва да се имат предвид постановките на т.2 на ТР № 1/9.12.2013г. на ОСГТК на ВКС. Регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладването на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респ. извършването на непълен или неточен доклад, се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила. Това нарушение обаче не обуславя нищожност или недопустимост на първоинстанционното решение тъй като докладването на делото по реда на чл.146 ГПК не е насочено към обезпечаване на неговата валидност, нито е свързано с наличието на процесуални предпоставки относно съществуването или надлежното упражняване на правото на иск. Следователно, след като първоинстанционното решение не е недопустимо, липсата на доклад не се е отразява върху допустимостта на въззивното решение. Следва да се отбележи, че въззивният съд се е произнесъл по наведените във въззивната жалба оплаквания за процесулни нарушения във връзка с изготвяне на доклада от първоинстанционния съд като основателни и се е произнесъл по искането на страната за допускане на доказателства. В този смисъл съдът е изпълнил дадените в цитираното ТР указания, че когато във въззивната жалба страната се позовава на допуснати от първата инстанция нарушения при изготвяне на доклада и ги прецени като основателни, въззивната инстанция не изготвя доклад по смисъла и съдържанието, уредено в чл.146 , ал.1 ГПК, а дава възможност на страната да представи доказателствата си.
Съгласно разясненията в т.1 на ТР №1 /2010г. на ОСГТК на ВКС жалбоподателят следва да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да касае конкретния правен спор, да е бил предмет на разглеждане в обжалваното въззивно решение и неговото разрешаване да е обусловило изхода на делото. В правомощие на съда е само да уточни и конкретизира този въпрос, но не и да го извежда, доколкото това би било в противоречие с диспозитивното начало в процеса / т.1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС/. В изложението раздел ІІ към касационната жалба такъв въпрос не е формулиран. Твърдението за различно тълкуване на доказателствената стойност на едни и същи по вид писмени доказателства /фактури/ , в различни съдебни актове, е общо поставен и не е съобразен с конкретно установените по делото факти и доказателствени средства, които ги установяват. Дори да се приеме, че въпросът изпълнява общата предпоставка да е от значение за изхода по конкретното дело, касаторът не обосновава допълнителен критерий по т.1, т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Представените съдебни актове не формират съдебна практика, според даденото в т.3 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС разяснение, след като няма отбелязване да са влезли в сила.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на обжалваното решение на СГС.
С оглед на изхода от касационното обжалване на ответника ще следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 500лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4873/3.07.2014г., постановено по в.гр.дело № 7671/2012 г. Софийски градски съд, ГО, ІІ В състав.
ОСЪЖДА [фирма] , със седалище и адрес на управление в [населено място] да заплати на „3 С С.” АД, със седалище и адрес на управление в [населено място] юрисконсултско възнаграждение 500лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: