О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 380
гр. София, 03.07. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети април, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 4554/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. С. Е., [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат П. Т., срещу въззивно решение № 5419 от 21.07.2017 г. по гр. д. № 389/2017 г. по описа на Софийски градски съд.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК (ред. до изм. ДВ, бр. 86/2017 г.). Касаторът поддържа оплаквания, че въззивното решение е незаконосъобразно, необосновано и постановено в нарушение на процесуалния закон. Първият въпрос е: допустима ли е промяна на договор за дарение без участието на дарителя. Посочва се, че дарителят – майка на ищцата, е изразилa ясно и недвусмислено волята си в съдържанието на вносните бележки за плащане на цената на процесния апартамент, недопустимо е с последваща декларация, скрита от продавача, да се твърди, че дарението е направено само в полза на единия съпруг и едностранно да се подменя волята на дарителя. Вторият въпрос е: страните по договор за продажба на имот, сключен по време на брака, както и техните права, могат ли да бъдат изменяни с едностранно волеизявление, без участие на всички страни. По така поставените въпроси се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с твърдения, че отговорът им ще допринесе за уеднаквяване на съдебната практика относно тълкуването на двустранните договори, тяхното изменение и валидност. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /неправилно посочено в изложението като такова по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/ се поддържа, че въззивният съд е нарушил разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК като не е изложил задълбочени фактически и правни изводи по съществото на спора, не е обсъдил изцяло условията за закупуване на държавно жилище и се е позовал на закон, който се отнася за друг вид продажба, не е изложил мотиви за допустимостта и валидността на декларацията от 15.09.2000 г., както и не е обсъдил въпроса може ли едностранно да бъде променян двустранен договор. Сочи се противоречие с решение № 134 от 30.12.2013 г. по търг. д. № 34/2013 г., ВКС, II т. о.
Ответникът по касация – Е. Р. М., [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат А. Б., оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 13146 от 17.08.2016 г. по гр.д. № 33228/2015 г. по описа на Софийски районен съд, с което е признато за установено по отношение на С. С. Е., че имот с ид. № 68134.503.1470.2.6, представляващ апартамент № 6, находящ се в [населено място],[жк], [улица], вх. А, ет. 2, състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 62,54 кв. метра, ведно с 2,531 % идеални части от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху мястото, ведно с мазе № 7 от 2,58 кв. метра, е лична собственост на Е. Р. М. на основание чл. 23, ал. 1 СК.
Въззивният съд е приел, че страните са бивши съпрузи, сключили брак през 1993г., прекратен с влязло в сила на 25.10.2014 г. съдебно решение. През време на брака – на 08.09.2000 г. по реда на ППЗДС са са закупили процесното жилище от ведомство – Главно управление Строителни войски /ГУСВ/, в което работел ответникът, и в което семейството било настанено. С декларация с нотариално заверени подписи, съпрузите са заявили, че имотът е закупен със средства, лично дарение на ищцата Е. М. от нейната майка – С. М.. Възраженията на ответника, че съгласно ППЗДС държавни жилища се продават само на настанените в тях наематели, както и че в заповедта за продажба като купувач е посочен единствено той, от което следва, че ищцата не е имала право да участва в продажбата и чрез сделката на името на двамата съпрузи се постига правно забранен резултат, са приети за неоснователни. Придобиването правото на собственост върху процесния недвижим имот е по реда на Глава шеста от действащия към онзи момент Правилник за прилагане на Закона за държавната собственост, приет с ПМС № 235/1996 г. и отм. ДВ., бр. 78/26.09.2006 г. Собствеността се придобива със сключване на договора по чл. 87, ал. 2 ППЗДС от лицата, които са посочени като купувачи, като съдържанието на преписката е ирелевантно за настъпване на вещно – транслативния ефект. Нормите на Правилника са специални единствено спрямо чл. 18 ЗЗД, уреждащ формата на прехвърляне правото на собственост върху недвижимия имот, не и спрямо нормите на Семейния кодекс, в това число и тези, които уреждат личното имущество на съпрузите. Независимо от това на чие име е имотът, може да се установява трансформация на лично за всеки от съпрузите имущество. За да настъпи преобразуването, по време на брак в законов режим на общност, е достатъчно с имущество, лична собственост, да бъде придобита собствеността върху друго имуществено благо. Уважаването на установителния иск по чл. 23, ал. 1 СК предполага съдебно установяване и потвърждаване при условията на пълно и главно доказване твърденията на ищцата, че процесният имот е закупен през време на брака й с ответника на посочената в договора цена, че преди датата на изповядване на сделката майка й е дарила сочената сума, както и че именно с дарените й средства ищцата е заплатила продажната цена на процесния имот. Тези обстоятелства са доказани от събраните по делото доказателства – платежни нареждания, декларация с нотариално заверени подписи на страните и показания на свидетелката С. М., преценени с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК. Платежните нареждания с посочените в тях основания за плащането – „С. С. и Е. Р. Е.”, изхождат от вносителя – С. М., но не установяват извършено от нея в полза на двамата дарение. Преценени с оглед останалите доказателства, а именно декларацията с нотариална заверка на подписите на ищцата и на ответника. Тя съдържа признание от страна на ответника – С. Е., че сумата е дарена лично на ищцата – Е. М., поради което изключва твърдението за съществуване на договор за дарение по чл. 225, ал. 1 ЗЗД или договор за заем по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, сключен от съпрузите с майката на ищцата. Като признание на неизгодни за страната факти, декларацията се ползва с доказателствена стойност и заедно с вносните бележки доказва, че М. е дарила сумата единствено на дъщеря си, а последната я е приела, както и че именно с тази сума е заплатена цената на процесния апартамент в размер на 9 263 лв. Обстоятелство, че с тази сума е платена цената на жилището, се потвърждава и от свидетеля Е. Е. /брат на ответника/. От показанията му обаче не може да се направи извод, че М. е дарила на двамата съпрузи сумата или пък им я предоставила в заем.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства.
Въпросите за тълкуването на двустранните договори и възможността за тяхното едностранно изменение с оглед подмяна на действителната воля на страните, са неотносими, тъй като не са обусловили изхода на спора, както и изводите на въззивния съд за трансформация на лично имущество в придобития по време на брака имот и съответно за основателността на предявения иск. Доводите за едностранно изменение на сключения с държавното ведомството по реда на ППЗДС договор за покупко-продажба са ирелевантни към изхода на спора по чл.23,ал.1 СК, който е спор за правоотношенията между бившите съпрузи във връзка с оборване презумпцията за съвместен принос при придобиване на имота в режим на СИО. Изложените доводи във връзка с представените по делото вносни бележки и декларация с нотариално заверени подписи на страните, представляват по съществото си касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, поради нарушение правилата на чл. 20 ЗЗД и сл. ЗЗД. Те са относими към обосноваността на съдебния акт и преценката на събраните доказателства, но не могат да послужат като правни въпроси по смисъла на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, или да обусловят самостоятелно допускане до касационно обжалване на решението по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. В допълнение следва да се посочи, че за да бъде от значение за точното прилагане на закона, правният въпрос и неговото разглеждане следва да допринасят за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая не са изложени съображения как отговорите на поставените правни въпроси ще допринесат за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
По въпроса за задължението на въззивния съд да изложи свои фактически и правни мотиви по съществото на спора, също не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно установената съдебна практика, съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. С оглед оплакванията във въззивната жалба, следва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото с оглед постановяването на законосъобразен съдебен акт. В случая въззивният съд е направил всичко това при преценката си за основателността на иска по чл. 23, ал. 1 СК. Обсъдил е в съвкупност всички относими доказателства, представени по делото, касаещи произхода на вложените за закупуване на процесния имот средства като критерий за наличието на преобразувано лично имущество /свидетелски показания, писмени доказателства – платежни нареждания и нотариално заверена декларация/, и е извършил преценка на всички правнорелевантни факти, доводи и възражения на страните във връзка със спорното право. Анализирал е приложимите към момента на покупко – продажбата разпоредби на ППЗДС /приет с ППМС № 235/1996 г./, касаещи условията за закупуване на процесното държавно жилище, ценил е доказателствата във връзка едни с други и съобразно тяхната доказателствена стойност. Приел е,че ответникът не е доказал процесната сума да е предадена на съпрузите в заем, във връзка с оспореното основание за получаване на сумата от майката на ищцата. В съответствие с установената съдебна практика и посоченото от касатора решение № 134 от 30.12.2013 г. по търг. д. № 34/2013 г., ВКС, II т. о., въззивният съд е изложил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, а именно, че жилището не е съпружеска имуществена общност, тъй като е закупено със средства – лични на съпругата, получени от нея като дарение и доказващи твърдяната трансформация. При придобиване на недвижим имот през време на брака с договор за покупко – продажба на името и на двамата съпрузи /какъвто е случаят/ може да се установява пълна и частична трансформация на лично имущество, на осн. чл. 23, ал. 1 и ал. 2 СК /чл. 21, ал. 1 и ал. 2 СК отм./. Искът по чл. 23 СК е коректив на съпружеската общност, като режим на имуществени отношения по СК и на съвместния принос, като нейно основание.
Придобитото през време на брака, независимо на чие име, е с характера на вложените в придобиването средства. Съществен е приносът в придобиването, а не това на чие име е придобит имотът. В този смисъл е ТР № 5 /2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г., ОСГТК, ВКС, което е съобразено от въззивния съд.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Въпреки изхода на производството по чл. 288 ГПК, разноски на ответника по касация не следва да се присъждат, тъй като в отговора на касационната жалба няма искане и данни да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5419 от 21.07.2017 г. по гр. д. № 389/2017 г. по описа на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: