О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 380
София, 05.07.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 1800/2013 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от П. А. А. чрез неговия пълномощник адв. Р. М., против решение № 1446 от 14.12.2012 г. по гр.д. № 1237/2012 г. на Пловдивския апелативен съд. С него е обезсилено решение № 310 от 28.06.2012 г. по гр.д. № 588/2009 г. на Пазарджишкия окръжен съд и делото е върнато на същия съд за произнасяне по предявените от П. А. А. искове по чл. 72, ал.1 ЗС и чл. 74, ал.1 ЗС, както са конкретизирани в уточняващата молба.
В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост.
За да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване, жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и 2 ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос, който е разрешил в противоречие с практиката на ВКС и който е разрешаван противоречиво от съдилищата.
Ответникът по касация [фирма] със седалище [населено място] в писмен отговор изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателя предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че с исковата молба ищецът [фирма] е предявил при условията на евентуалност два обективно съединени иска. Единият, заявен като главен, е за заплащане на сумата 58 990 лв., представляваща увеличената стойност на недвижим имот вследствие извършени от ищеца действия по неговото разделяне, обособяване в два отделни имота и промяна на тяхното предназначение от земеделски земи в УП с предназначение” Търговия и услуги”. Вторият, заявен като евентуален – в случай, че съдът приеме, че ищецът няма качеството на добросъвестен владелец, за присъждане на сумата 58 990 лв., представляваща стойността на фактически направените разноски по договор за промяна на предназначението на имота, за изработване на проект за ПУП, за издаване на удостоверения и становище от “Електроразпространение”. Квалифицирал е главният иск като такъв по чл. 72, ал.1 ЗС, а евентуалният – по чл. 74, ал.1 ЗС. Приел е, че първоинстанционният съд не се произнесъл по тези искове, а вместо това е разгледал иск с правно основание чл. 72, ал.2 ЗС, какъвто не е бил предявен. По тези съображения е обезсилил първоинстанционното решение и е върнал делото на първоинстанционния съд за разглеждане на действително предявените искове в поредността, посочена от ищеца.
Правният въпрос, по който се иска въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване, е дали съставлява произнасяне по непредявен иск неправилната квалификация на спорното право и подлежи ли на обезсилване в такъв случай първоинстанционното съдебно решение. Въпросът е обусляващ изхода на делото, но даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие с практиката на ВКС, нито противоречи на представените с касационната жалба влезли в сила решения на други съдилища, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1,т.1 или 2 ГПК.
В решение № 317 от 27.06.2012 г. по гр.д. № 117/2012 г. на ВКС, ІV г.о. е прието, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на съда и се извършва въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и заявеното в петитума искане за защита. Неправилната правна квалификация е нарушение на материалния закон, поради което не води до обезсилване на постановеното решение, а до отмяна на същото като неправилно и разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск. Разгледана е хипотеза, в която е бил предявен иск за връщане на получено без основание, квалифициран като иск по чл. 59 ЗЗД вместо по чл. 55 ЗЗД и е направен извод, че се касае за неправилна правна квалификация, а не за произнасяне по непредявен иск, тъй като произнасянето е в рамките на изложените твърдения/ ищцата е посочила какво е дала на ответника и е заявила, че даденото е без основание/ и петитума на исковата молба.
В случая ищецът е твърдял, че е придобил на правно основание правото на собственост върху недвижимия имот, след което е предприел редица действия, насочени към увеличаване на неговата стойност- разделил е имота на два самостоятелни имота, възложил е и е финансирал изработване на ПУП за двата имота, след като е получил становище от главния архитект, открита е процедура по промяна на предназначението на двата имота от земеделска земя в такива за промишлено строителство и дейности, свързани с търговия и услуги. При тези твърдения е формулирал петитум да му бъде присъдена увеличената в резултат на тези дейности стойност на имота, евентуално – по – малката стойност между увеличената стойност и направените разноски.
С решението си първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 72, ал.2 ЗС и е отхвърлил същия по съображения, че направените от ищеца разходи за промяна на предназначението на имота не представляват необходими разноски, тъй като и без тяхното извършване имотът не би погинал и състоянието му не би се влошило. Ищецът обаче не е твърдял, че направените от него разходи са били необходими за запазване на вещта. Напротив, твърдял е, че те са били насочени към увеличаване стойността на имота. Вземанията за подобрения и за необходими разноски произтичат от различни фактически състави. Подобренията са такива изменения на имота, които макар и да не са били необходими, увеличават неговата стойност.
Изложеното налага извод, че с решението си първоинстанционния съд се е произнесъл извън изложените в исковата молба обстоятелства и фактически твърдения. Следователно, не е налице хипотеза, сходна с разгледаната по- горе по гр.д. № 117/ 2012 г. на ВКС, ІV г.о., тъй като произнасянето не е в рамките на заявените от ищеца твърдения, в какъвто случай би била налице неправилна правна квалификация, а до произнасяне по различен от очертания от ищеца предмет на делото, за който са релевантни други обстоятелства. Затова като е обезсилил първоинстанционното решение и е върнал делото на първоинстанционния съд за разглеждане на действително предявените искове, въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1446 от 14.12.2012 г. по гр.д. № 1237/2012 г. на Пловдивския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: