О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 381
София, 11.07.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 14 май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 101 /2019 година
Производство по чл. 274, ал.3 ГПК и по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от З. В. Ж. против решение № 5734 от 30.08.2018 г. по гр.д.№ 553/2018 г. на СГС, с което е оставена без уважение жалбата му против решение с характер на определение № ІІ-60-66401 от 19.03.2017 г., с което е оставена без разглеждане подадената от него молба за допълване на решение № ІІ-60-36 от 12.04.2010 г., постановено по гр.д.№ 666/2000 г. на Софийски районен съд като се присъди и законната лихва върху вземанията по сметки с правно основание чл. 31, ал.2 ЗС. Със същото решение е оставено в сила същото решение на РС, с което е оставено без уважение евентуално заявеното искане за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в решението като му се присъди законната лихва.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради неправилно прилагане на процесуалните правила относно допълване на решението. Основният довод е, че съдът неправилно е отчел момента, от който започва да тече едномесечният срок за допълване на молбата. Излага се довод, че докато е висящо производството за вземането, висящо е и производството за законната лихва върху него.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК, респективно чл. 274, ал.3 ГПК е формулиран въпроса: допустимо ли е разпоредбата на чл. 250 ГПК да се прилага по спорове и решения, постановени по отменения ГПК, ако молбата за допълване е подадена след влизане в сила на действащия ГПК / 01.03.2008 г. предвид разпоредбата на пар.2, т.14 ГПК. Твърди се и противоречие с Р № 180/21.05.2013 г. по гр.д.№ 486/2012 г. на ВКС, ІV гр.о., по което е прието, че запазването на висящността на делото по главният иск, запазва висящността и по евентуалния иск за законната лихва.
Ответникът по касация К. Н. К. оспорва допускането до касация на обжалваното решение с характер на определение поради това, че съдът не се е произнасял по първия въпрос и защото представеното решение по втория въпрос е неотносимо към спора.
Ответниците А. А. К., П. К. П. и С. В. З. оспорват допускането до касация по подадената касационна жалба, тъй като обжалваният съдебен акт е съобразен със съдебната практика.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което в първата част е с характер на определение, което подлежи на обжалване по реда на чл. 274, ал.3 ГПК. Представено е изложение на основанията за допускане, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
Данните по делото са следните: На 12.11.2003 г., в срок е заявена претенция по чл. 286 ГПК /отм/ от жалбоподателя З. Ж. против другите съделители А. К. и К. Г.-К., П. К. П. и С. В. З. за заплащане на суми за обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС за периода 23.09.1999 г. – 25.07.2003 г. В молбата изрично е претендирана и законната лихва върху сумите за обезщетение. В мотивите към решение № ІІ-60-36 от 12.04.2010 г. по гр.д.№ 666/2000 г. на СРС е приел, че претенцията е основателна до размер 28025 лв. против А. и К. К. и в същия размер – против П. П. и С. З., но е пропуснал да се произнесе в диспозитива за тази претенция по сметки. С решение от 30.06.2010 г. в открито съдебно заседание съдът е допълнил решението, като е осъдил ответниците да платят на З. Ж. посочените суми като главница. Не е присъдена с това решение законната лихва. С решение от 13.11.2012 г. по гр.д.№ 2079/2011г. на СГС е отменено решението от 30.06.2010 г. в частта по претенциите по чл. 31, ал.2 ЗС, като е намалено дължимото обезщетение на по 14012,50 лв. от всеки от двете групи съделители и претенцията е отхвърлена за разликата до 28025 лв. Това решене е поправено с решение от 27.03.2013 г. по същото дело на СГС досежно настъпилото правоприемство в хода на процеса на основание чл. 120 ГПК /отм/, като вместо починалата К. В. Г.-К. са посочени имената на правоприемниците й : съделителя А. К., К. Н. К. и В. Н. К.. Не е присъдена законната лихва върху присъдените суми като главници нито с основното, нито с поправеното решене. С определение № 319 от 11.06.2013 г. по гр.д.№ 2984/2013 г. на ВКС, І гр.о. не е допуснато касационно обжалване на основното въззивно решение от 13.11.2012 г. и поправеното решение от 27.03.2013 г. С молба от 11.07.2013 г., З. Ж. е поискал допълване на решението чрез присъждане на законната лихва.
Компетентният РС е приел, че молбата е просрочена, тъй като едномесечния срок по чл. 193 ГПК /отм/ е започнал да тече от постановяване на решението от 30.06.2010 г. и тъй като нито в молбата за допълване на решението, по която е постановено решението от 30.06.2010 г., нито във въззивната жалба и в молбата за поправка не е заявено искане за допълване с присъждане на законната лихва, искането е оставено без разглеждане. Евентуалното искане за поправка на очевидна фактическа грешка е оставено без уважение, тъй като не е налице противоречие между мотиви и диспозитив или неизразена в диспозитив мисловна дейност на съда, намерила отражение в мотивите.
Въззивният съд е възприел тези мотиви. Посочил е, че ако се уважи искането за допълване на решението с присъждане на законната лихва ще се наруши забраната за влошаване положението на жалбоподателите.
Тъй като обжалваното решение е с характер на определение, съдът разглежда касационната жалба като частна касационна жалба по чл. 274, ал.3 ГПК.
По първият поставен въпрос относно приложението на пар.2, т.14 ГПК, съдът е процедирал съобразно разясненията, дадени в Р №124 от 19.06.2012 г. по гр.д.№ 497/2011 г. на ВКС, ІV гр.с., според което дори молбата за допълване да е подадена при действието на новия ГПК, тя се разглежда по отменения ГПК ако решението е постановено при приложението на неговите разпоредби, тъй като производството по постановяване на допълнителното решение не може да се разглежда по друг процесуален ред в случай, че е необходимо събиране на доказателства. В случая въззивната инстанция е квалифицирала искането като такова по чл. 193 ГПК /отм/, а двете инстанции са разгледали спора в открито съдебно заседание. Предвид изложеното, по първия поставен въпрос не е налице основанието за допускане до касация.
Вторият въпрос е относим към спора и касае мотивите на съда относно началният момент, от който тече срокът по искането за допълване на решението. По него следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК във вр- с чл. 274, ал.3 ГПК.
С т. 15 на ТР № 1/2001 г. ОСГК е прието, че запазването на висящността на делото по главния иск запазва възможността за произнасяне по евентуалния иск, без да е необходимо това да се изразява с нарочен диспозитив, щом като искането за акцесорното вземане е заявено в исковата молба и е станало част от предмета на спора. Вземането за лихва е акцесорно и зависи от това, дали ще се уважи иска за основното вземане и в какъв размер. Докато съдът не се е произнесъл за главното задължение, той не може да се произнесе и за лихвата. Така докато е висящо делото за присъждане на основното вземане, е висящо и производството за присъждане на законната лихва щом тя е претендирана с исковата молба, респективно с молбата за предявяване претенция за уреждане на сметки в делбеното производство / чл. 286 ГПК /отм/, чл. 346 ГПК. Присъждането й е последица от уважаване на иска за предявеното вземането, поради което производството за нея остава висящо до влизане в сила на решението за основното вземане. В този смисъл е решение № 180/21.05.2013 г. по гр.д.№ 486/2012 г. на ВКС, ІV гр.о., и мотивите към Р № 125 от 27.06.2017 г. по т.д.№ 2542/2016 г. на ВКС, ІІ т.о. Вярно е, че допълване на решението може да се иска и преди влизането му в сила – в едномесечен срок от обявяването му в съдебно заседание, или от съобщаването му, но предвид акцесорния характер на вземането на законната лихва, тя не може да се присъди преди да е присъдена главницата, т.е по искането за допълване, когато се отнася за законна лихва, съдът може да се произнесе едва след разрешаване на въпроса за дължимостта на вземането и размеря му.
Присъждането на законната лихва в този случай не нарушава забраната на чл. 271, ал.1 изр. второ ГПК, тъй като ако законната лихва е заявена, но не е присъдена, закона допуска тя да се присъди по молба за допълване и когато решението не е обжалвано, резспективно когато е влязло в сила т.е. основателността на молбата за допълване не зависи от това дали решението е обжалвано и забраната за влошаване положението на жалбоподателя не намира приложение в този случай.
Предвид изложеното, обжалваното решение с характер на определение, с което е потвърдено решението с характер на определение на РС, с които молбата за допълване е оставена без разглеждане е неправилно и следва да бъде отменено. Молбата за допълване на решението като се присъди и законната лихва върху вземанията, присъдени на основание чл. 31, ал.2 ЗС е подадена на 11.07.2013 г. Решението по извършване на делбата в частта за сметките по чл. 31, ал.2 ЗС е влязло в сила на 11.06.2013 г., съгласно чл. 296 т.3 ГПК, когато е постановено определението по чл. 288, с което не е допуснато касационно обжалване. Следователно молбата за допълване е подадена в едномесечния срок и по нея РС дължи произнасяне по същество.
Тъй като искането за поправка на очевидна фактическа грешка е заявено като евентуално, съдът отменя обжалвания акт изцяло, както и потвърденото с него решение на РС, с което е оставена без уважение молбата за поправка на очевидна фактическа грешка, като не се произнася по допускане до касация на решението, в частта, с което е разгледана заявената при условията на евентуалност молба за поправка на очевидна фактическа грешка.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5734 от 30.08.2018 г. по гр.д.№ 553/2018 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение жалбата на З. В. Ж. против решение с характер на определение № ІІ-60-66401 от 19.03.2017 г. на Софийски районен съд, с което е оставена без разглеждане подадената от него молба от 11.07.2013 г. за допълване на решение № ІІ-60-36 от 12.04.2010 г., постановено по гр.д.№ 666/2000 г. на Софийски районен съд като се присъди и законната лихва върху вземанията по сметки с правно основание чл. 31, ал.2 ЗС.
ОТМЕНЯ изцяло решение № 5734 от 30.08.2018 г. по гр.д.№ 553/2018 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение жалбата на З. В. Ж. против решение с характер на определение № ІІ-60-66401 от 19.03.2017 г. на Софийски районен съд и потвърденото с него решение № ІІ-60-66401 от 19.03.2017 г. по гр.д.№ 666/2000 г. на Софийски районен съд
ВРЪЩА делото на Софийски РС за произнасяне по молбата, подадена от З. В. Ж. на 11.07.2013 г за допълване на решението.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: