7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№381
гр.София, 16.05.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 4075 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на МБАЛ „Д-р Братан Шукеров” АД – гр. Смолян, представлявано от адв. А. В., срещу въззивно решение № 319/06.08.2018 г., постановено по възз.гр.д. № 212/2018 г. на Окръжен съд – Смолян. С обжалваното решение след частична отмяна на решение № 176/30.04.2018 г., постановено по гр.д. № 1416/2017 г. на Районен съд – Смолян, дружеството е осъдено на основание чл.49, вр. с чл.45 ЗЗД заплати на ищцата С. А. Г. сумите: 10000 лева обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на злополука, станала на 13.06.2017 г. на територията на болницата – счупване на дясната глезенна става; 780 лв. – обезщетение за имуществени вреди, произтекли от закупуване на метална плака с винтове; 58 лв. – заплатена такса болничен престой; и 1 854.47 лв. – обезщетение за имуществени вреди, представляващи разликата между трудовото възнаграждение, което ищцата би получила, ако работеше и изплатеното й обезщетение за временна нетрудоспособност за периода 13.06.2017 г. – 25.09.2017 г., както и обезщетение за забава върху тази сума в размер на 49.77 лв. Въззивното решение в частта, с която исковете за обезщетение са отхвърлени за разликата до предявените с исковата молба размери, не е обжалвано и е влязло в сила.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, а алтернативно се поддържа, че е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила – касационни основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че са налице основанията по чл.280, ал.2, предл.2- ро, предл.3-то и по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и касационното обжалване следва да се допусне по въпросите: 1/ за процесуалната допустимост на съдебното решение, когато съдът е разгледал непредявен иск; 2/ нарушава ли се правото на защита на ответника, когато съдът е възприел друга правна квалификация на иска и не е дал възможност на страната за представяне на отговор и ангажиране на доказателства; 3/ може ли въззивният съд да разгледа и уважи иска на въведени от ищеца с въззивната жалба, в нарушение на чл.266, ал.1 ГПК, нови фактически твърдения; 4/ приложима ли е нормата на чл.53 ЗЗД при безвиновната гаранционно-обезпечителна отговорност на възложителя на работата, или разпоредбата е приложима само за преките съпричинители на вредата; 5/ солидарна или разделна е отговорността на етажните собственици за вреди, произтекли от неизпълнение на задължението да се поддържат в изправно състояние общите части в етажната собственост.
По първия въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.2, предл.2-ро ГПК, по втория – основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК, а по останалите три въпроса се сочи, че е налице противоречие на въззивното решение с цитираните в изложението решения на състави на ВКС. Ответната страна по жалбата С. А. Г., представлявана от адв. Б. П., в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол, както и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:
Касационната жалба е процесуално недопустима в частта, имаща за предмет въззивното решение, произнесено по исковете за имуществени вреди, чийто общ размер възлиза на сумата 4 269.38 лв. – главница и лихви. Съгласно чл. 280, ал.3, т.1, предл.1-во ГПК, не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв., освен в посочените изключения, сред които настоящият спор не попада. Поради това, в тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане и производството по делото да се прекрати.
В останалата част, имаща за предмет въззивното решение по иска за неимуществени вреди, касационната жалба е допустима, но не са налице поддържаните от жалбоподателя предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд е приел, че на 13.06.2017 г., отивайки на свиждане на своя ученичка в МБАЛ „Д-р Братан Шукеров” АД – гр. Смолян, ищцата е претърпяла злополука – кракът й попаднал на строшена плоча от подовата настилка във фоайе в болничното заведение, при което Г. получила счупване на дясната глезенна става. Приета е веднага за болнично лечение, направена й е операция, при която е поставена плака за глезенна фрактура с винтове. От 13.06.2017 г. до 27.06.2017 г. е лекувана стационарно, а след това до 25.09.2017 г. е била в отпуск по болест. Претърпяла е силни болки, дискомфорт, ограничения в движението, 45 дни се придвижвала с патерици, след това с бастун, като и към момента оздравителният процес не е завършен – съдебномедицинската експертиза е констатирала оток в областта на двата глезена, ограничен обем и болезнени движения в дясната глезенна става. Посочено е, че за отстраняването на металната шина ще е необходима втора операция, както и че за пълно оздравяване може да се говори тогава, когато движенията на крака се възстановят в пълен обем, което към момента не се констатира. Механизмът на настъпване на този вид травми е описаният от ищцата – стъпване в дупка, при което се получава усукване в областта на глезена, като падането може да е подпомогнато и от известно подхлъзване.
Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, като е кредитирал заключението на съдебно-техническата експертиза, въззивният съд е приел, че мястото на настъпване на инцидента е във фоайето на партерния етаж на сградата, пред асансьорите на блок Д от сградата на бившата ОРБ – гр. Смолян и представлява мраморна плоча с нарушена цялост, намираща се пред двукрила врата, водеща към блок Г. След злополуката счупената част на плочата е запълнена с теракол. Съдът е посочил, че процесното фоайе по предназначението си е обща част на партерния етаж /чл.38, ал.1 ЗС/ и на цялата сграда, в която освен ответника, съсобственици на обособени части /етажи и части от етажи / са и други лица. Прието е, че ответникът като съсобственик на тази обща част /както и останалите съсобственици/ не е изпълнил задължението си да поддържа вещта в нормално и безопасно експлоатационно състояние – с изправна подова настилка, която да не създава условия за причиняване на травми на посетителите на сградата, предвид обстоятелството, че процесното фоайе се намира в сграда на лечебни заведения и през него ежедневно преминават много хора. Посочено е, че всеки един съсобствениците носи отговорност за поддържането на настилката на фоайето в изправност, поради което установеното неизпълнение на това задължение, ангажира солидарната им отговорност за причиненото на ищцата увреждане. Последната е избрала да претендира обезщетението за обезвреда в пълния му размер само от един от съдлъжниците, за което няма пречка. С тези решаващи изводи са уважени исковете по чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД и са присъдени дължимите обезщетения за имуществени и неимуществени вреди.
Поставените в изложението въпроси са правно значими, но сочените предпоставки за допускане на касационното обжалване не се установяват.
Съгласно задължителната съдебна практика /т.9 от ППВС №1/ 10.11.1985 г., ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС/ и установената практика на ВКС в множество решения по чл.290 ГПК /напр. – реш. № 439/2010 г. по гр. д. № 476/2009 г., IV г. о., решение № 226/2011 г. по гр. д № 1470/2010 г., III г. о, реш. № 124 от 24.03.2011 г. по гр. д. № 882/2010 г., IV г. о, реш. 398/2010 г. по гр. д. № 738/2009 г., IV г.о., реш. № 249 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 92/ 2009 г., IV г. о., реш № 329/2011 г. по гр. д. № 1789/2010 г., III г. о, реш. № 364/2013 г. по гр. д. № 155/2012 г., III г. о. и др./, решението е недопустимо като произнесено по непредявен иск, когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран. Каквото и да е приел първостепенният съд по отношение на правната квалификация, решението не е недопустимо по тази причина – формално дадената квалификация може да доведе до неправилно прилагане на материалния закон, когато съдът не е определил регулиращата спорното правоотношение правна норма; до процесуално нарушение, ако поради грешна квалификация се е стигнало до необсъждане на обстоятелства и доводи по спора, предвид неправилното им възприемане като неотносими; до нарушено право на защита и пр., но не и до недопустимост на решението, ако решаващо са преценени обстоятелствата, на които искът е основан. Въззивното решение е съобразено с тази задължителна съдебна практика и неговото произнасяне е в съответствие с нея.
В случая, предявените от ищцата искове са квалифицирани още в решението на първата инстанция по чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД, като е посочено, че фактическият състав на нормата по чл.50 ЗЗД не е осъществен – обстоятелствата, при които е настъпило увреждането сочат, че то не се дължи на свойства на веща, а на повреда /счупване на плочата във фоайето/ в резултат на експлоатацията й, която повреда не е отстранена своевременно. Същата правна квалификация е възприета и от въззивния съд. В тази връзка следва да се посочи, че правните понятия, с които ищецът в исковата си молба или в защитата си квалифицира изложените с иска обстоятелства, за да ги свърже с конкретна правна норма, е относимо към правните, а не към фактическите твърдения на страната, респ. към поддържаната от нея квалификация. От употребата на правни понятия в исковата молба или в защита, не може да се гради безусловно извод за предявено или непредявено основание на иска. В случая, обстоятелствено твърдение е вредата, фактическите й признаци и нейното естество, а правна е констатацията в резултат на какво е причинена, респ. какъв фактически състав на приложима правна норма е осъществен. В съдебната практика никога не е имало съмнение, че задължение на ищеца е да изложи обстоятелствата, на които основава иска си и да формулира петитум, а определянето на правната квалификация е задължение на съда. Въззивният съд не е разгледал иска на непредявено основание, при обстоятелства различни от тези, на които е бил основан, поради което поддържаното основание по чл.280, ал.2, пр.2-ро ГПК не се установява.
Съгласно приетото по т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. В случая, както се посочи и по-горе, въззивният съд не е възприел различна от първоинстанционния съд правна квалификация на спорното правоотношение, нито се е произнасял по нововъведени с въззивната жалба фактически твърдения на ищцата, поради което не е дължал указания относно релевантните за спора факти и разпределението на доказателствената тежест към страните. Същевременно, въззивният съд е изготвил доклад по въззивната жалба и отговора и е уважил искането за назначаване на допълнителна съдебно-техническа експертиза. С процесуалните си действия съдът не е нарушил диспозитивното начало и не е злепоставил правото на защита на страните, доколкото по отношение предмета на доказване и доказателствената тежест страните са заявили доводите и възраженията си. С оглед на изложеното, поддържаните основания по чл.280, ал.2, пр.2-ро и пр.3-то и по чл.2801 ал.1, т.1 ГПК по отношение на първите три въпроса в изложението не са налице.
По останалите два въпроса следва да се посочи, че при условията на чл.53 ЗЗД, щом вредите са причинени от неколцина те отговарят солидарно за тях. Солидарната отговорност на съпричинителите на щетата не е в зависимост от формата на съпричинителството. Възможно е съпричиняването да е независимо, солидарната отговорност остава. В този случай не е необходимо да се установява размера на вредата за всяко деяние поотделно, респ. приноса на всеки за причиняването й. Размерът на щетата от действията на всеки съпричинител е от значение само за отношенията между съпричинителите. Кредиторът обаче, може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от длъжниците – чл. 122, ал. 1 ЗЗД. Той може да предяви правата си срещу един, срещу няколко или срещу всички длъжници. На кредитора не може да се противопостави възражение за разделяне на дълга, нито за реда на задлъжняване. При наличие на законно основание за прилагане на института на пасивната солидарност /както е в случая – за съсобствениците на общата вещ, под чийто надзор е била вещта и от чиито неправомерни действия във връзка с поддържането й в безопасно експлоатационно състояние са произтекли вредите/ съдът не може да разделя задължението и да уважи частично иска спрямо приноса на един от ответниците, а да го отхвърли за частите на останалите съпричинители. Правилото за солидарността е израз на обезпечителната й функция, установена в полза на кредитора, чрез осигуряване на възможност за провеждане на изпълнение срещу всеки или няколко длъжници за цялото вземане. Цитираните от касатора решения на състави на ВКС във връзка с последните два въпроса в изложението са неотносими, поради което твърдяното противоречие на въззивното решение с тях не е налице.
При този изход на делото, на ответната страна в касационното производство се дължат направените за тази инстанция разноски, които възлизат на сумата 300 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран така и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 319/06.08.2018 г., постановено по възз.гр.д. № 212/2018 г. на Окръжен съд-Смолян в частта, с която е осъдено на основание чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД да заплати С. А. Г. обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 10 000 лева.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на МБАЛ „Д-р Братан Шукеров” АД – гр. Смолян срещу въззивното решение в частта му по претенциите за имуществени вреди и обезщетение за забава, в общ размер на сумата 4 269.38 лв., от която: 780 лв. – обезщетение за имуществени вреди, произтекли от закупуване на метална плака с винтове; 58 лв. – заплатена такса болничен престой; 1 854.47 лв. – обезщетение за имуществени вреди, представляващи разликата между трудовото възнаграждение на ищцата и изплатеното й обезщетение за временна нетрудоспособност за периода 13.06.2017 г. – 25.09.2017 г.; и обезщетение за забава върху тази сума в размер на 49.77 лв. ПРЕКРАТЯВА касационното производство по делото в тази му част.
ОСЪЖДА МБАЛ „Д-р Братан Шукеров” АД – гр. Смолян да заплати на С. А. Г. направените разноски за тази инстанция в размер на сумата 300 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в прекратителната част подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщаването му на страните пред друг състав на ВКС, а в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.