О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 381
София 19.03.2014 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари, две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател : БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ
Членове : МАРИО ПЪРВАНОВ БОРИС ИЛИЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 7675/2013 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. А. М., [населено място], подадена от пълномощника му адвокат Б. З., срещу решение №153 от 23.07.2013 г. по гр. дело №136/2013 г. на Кърджалийския окръжен съд, с което е потвърдено решение №255 от 19.12.2012 г. по гр. дело №1722/2010 г. на Кърджалийския районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора срещу Р. Т. М., Н. Д. Ч. и Д. М. А. искове с правно основание чл.45 ЗЗД за сумата 18 228.80 лв. – обезщетение за имуществени вреди. Въззивният съд е приел, че според ищеца собственият му магазин представлява недвижим имот, но през годините е имало спор около характера на вещта – дали е движима или недвижима. Възползвайки се от този факт, ответниците измислили сценарий с предявяване на искове срещу него с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД и чл.108 ЗС. Не са доказани твърденията на ищеца, че ответниците са му причинили вреди поради лишаването му от ползване на собствения му магазин като са действали недобросъвестно при упражняването на процесуални права. Не е установено към кой момент процесният магазин е придобил характер на недвижима вещ. Първоначално е представлявал метален павилион, тип Л., и като такъв е бил движима вещ, а впоследствие по време на експлоатацията му са били извършени подобрения, в резултат на които е променен характерът на вещта от движима в недвижима. Предявените от Н. Д. Ч. срещу К. А. М. и [фирма] искове с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД и чл.108 ЗС са били отхвърлени защото Н. Ч. не е доказал към кой момент е станало трайното закрепване на магазина към земята и по-конкретно това да е станало най – рано през 1997 г. когато е закупен магазинът от Н. Ч. и най – късно до 20.01.2000 г., когато е продаден от [фирма] на К. М.. По делото не е доказано, че предварителният договор за покупко – продажба, договори за наем, разписки и покани, са документи с невярно съдържание, съставени от ответниците именно с цел да докажат, че още към 1997 г. процесният магазин е имал характер на недвижима вещ и съответно, че ищецът по настоящото дело не е собственик на магазина. Ето защо според въззивния съд не е доказано обстоятелството, че предявявайки исковете по чл.26, ал.2 ЗЗД и чл.108 ЗС, ответникът Н. Д. Ч. е действал недобросъвестно заедно с другите двама ответници, съзнавайки че субективното материално право не съществува, респективно – че в случая е налице злоупотреба с право от негова страна.
Ответниците по касационната жалба Р. Т. М., Н. Д. Ч. и Д. М. А., тримата от [населено място], оспорват жалбата.
Касаторът е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните правни въпроси: има ли злоупотреба с права при предявяването на искове по чл.26 ЗЗД и чл.108 ЗС от лице, което знае, че една вещ е била движима към 2004 год., продало е лично същата вещ и е получило изцяло продажната цена за нея; доказани ли са обстоятелствата по съставяне на документи с невярно съдържание; възможността да се предяви и иск по чл.236, ал.2 ЗЗД пречка ли е да се предяви иск с правно основание чл.45 ЗЗД; злоупотреба с право ли е сключването на договор за наем с несобственик; налице ли е пълнота на доказателствения материал, ограничено ли е правото на защита на ищеца при нарушаване принципа на служебното начало, при игнориране на доказателства и пречене на събирането им и дали са противоправни действията на лица, упражнили процесуални права без да съзнават, че те съществуват. Твърди, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС и имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Представено е решение №257 от 14.07.2011 год. по гр. дело №1149/2009 г. на ВКС, IV г.о.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивно решение №153 от 23.07.2013 г. по гр. дело №136/2013 г. на Кърджалийския окръжен съд. Повдигнатите от касатора въпроси не обуславят крайното решение, защото съдът е приел, че исковете са неоснователни, тъй като ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е доказал недобросъвестно упражняване на процесуални права от ответниците. Начинът на формулиране на част от повдигнатите въпроси със съдържащи се в тях и отговори води до извод, че според касатора въззивният съд необосновано е приел за недоказани твърденията за недобросъвестно упражняване на процесуални права от ответниците. Необосноваността обаче не може да се използва пряко като основание за допустимост на касационната жалба, тъй като касае нейната основателност по съществото на спора. При въведеното със сега действащия ГПК само факултативно касационно обжалване на въззивните решения е необходимо да бъдат изпълнени и допълнителни изисквания за подбора на жалбите, които ще бъдат допуснати до разглеждането им по същество. В случая сочената от касатора необоснованост би могла единствено да послужи евентуално като основание за касиране на обжалваното въззивно решение поради неправилност, но не и като основание за допускане на касационното обжалване, което пък е предварителен въпрос за селекция на жалбите. Това е така, защото тя в крайна сметка се отнася до опорочаване истинността на изводите на въззивния съд по фактите, което не е във връзка с изискването за наличие на произнасяне по правен въпрос в отклонение или при противоречива практика по приложението на закона съобразно изискването на разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК.
На ответниците по касационната жалба трябва да бъдат присъдени деловодни разноски както следва: на Р. Т. М. – 2000 лв., на Н. Д. Ч. – 2 400 лв. и на Д. М. А. – 2000 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №153 от 23.07.2013 г. по гр. дело №136/2013 г. на Кърджалийския окръжен съд.
ОСЪЖДА К. А. М. да заплати на Р. Т. М. 2000 лв., на Н. Д. Ч. 2 400 лв. и на Д. М. А. 2 000 лв. деловодни разноски.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.