О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 381
София, 03.05.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на шестнадесети март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря …………………………….…..……. и с участието на прокурора ……………………………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 2389 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби от назначените по делото особени представители на двамата ответници по спора, чието разрешаване по същество е било предмет на атакуваното от тях решение № 397 на Софийския апелативен съд, ТК, 11-и с-в, от 26.ІІ.2015 г., постановено по т. д. № 137/2015 г. С него – в исково пр-во по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК – е било признато за установено по отношение на М. М. Р.-Василева и Р. Г. В., че тези двама жители на [населено място], област Б., дължат солидарно на „П. Б. (България)” ЕАД-София общо 42 287.30 евро /с левова равностойност от 82 706.77 лв./ по договор за кредит „Динамо” № 102-580110/22.Х.2009 г., ведно със законната лихва върху неговата главница от 29 17.50 евро, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК в заповедния съд (6.ХІ.202 г.) и до окончателното й изплащане, вкл. и направените в заповедното пр-во деловодни разноски.
Касационната жалба с вх. № 4651 от 7.ІV.2015 г. на ответницата М. М. Р. от [населено място] съдържа оплакванията й за неправилност на атакуваното въззивно решение: поради неговата необоснованост и постановяването му както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това тя претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който предявените при условията на субективно пасивно съединяване положителни установителни искове на ответната по касация кредитна институция да бъдат отхвърлени или, алтернативно – делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК М. Р. обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановките на тълкувателно решение № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., по следните два правни въпроса:
1./ Надлежно ли е упражнено волеизявлението на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, ако е обективирано в документ, от който не може да бъде направен категоричен извод от кой орган на банката е взето решението, както и имат ли съответната компетентност за вземане на такова решение лицата, подписали документа и от кой момент е обявена предсрочната изискуемост на кредита?;
2./ Начинът, по който е формирана волята на банката за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, вътрешна процедура на банката ли е?;
Същевременно от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото било произнасянето на САС с атакуваното решение по правния въпрос: „Дали качеството на едно лице на солидарен длъжник или на поръчител на чуждо задължение произтича от словесното обозначение в договора или то следва от естеството на правопораждащите юридически факти?”
Съответно касационната жалба на Р. Г. В. с вх. № 5315/22.ІV.2015 г. съдържа както оплакванията му за недопустимост на атакуваното въззивно решение, така и за неправилност на същото: предвид неговата необоснованост и постановяването му при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. С довод, че не било отчетено обстоятелството, че той е имал качеството на поръчител /авалист/, а не на заемател по процесния договор за кредит, В. претендира обезсилването му, респ. неговото касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който положителният установителен иск на банката, предявен по реда на чл. 422, ал.1-във вр. чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК, да бъде отхвърлен: като неоснователен и недоказан.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Р. Г. В. обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърдението си за порок на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, още и с наличието на предпоставките по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този съдебен акт САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 18 от тълкувателно решение № 4/18.VІ.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г., но – без в тази връзка да е формулирал конкретен правен въпрос – сочи, че според последното задължителна процесуална предпоставка за подаване на заявление по чл. 417, т. 2 ГПК и предявяване на иск по чл. 422 от ГПК е кредиторът да е обявил вземането си за предсрочно изискуемо преди подаването на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, както и да уведомил длъжника за това обстоятелство.
Същевременно от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, било произнасянето на САС с атакуваното решение и по следните седем материално- и процесуалноправни въпроса:
1./ Трябва ли банката кредитор при уведомяването относно предсрочната изискуемост на задължението да представи на длъжника доказателства относно правомощията на лицата, взели това решение, както и относно представителната власт на лицето, подписало уведомлението, когато то не изхожда от нейните представители по закон?;
2./ Задължен ли е кредиторът да представи на съда доказателства относно правомощията на лицата /органът/ взел решение за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита в производството по чл. 422 ГПК?;
3./ Може ли банката кредитор с последващо изявление за потвърждаване на действията на нейни служители или органи да валидира направено изявление за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита към момента на подаване на заявление за издаване на заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК?;
4./ Може ли да се приеме, че длъжникът е надлежно уведомен за предсрочната изискуемост на банковия кредит, когато писмото е изпратено на посочения в договора адрес, но същото не е получено и е върнато с отбелязване, че лицето е в чужбина?;
5./ Приложима ли е разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД по отношение на солидарния длъжник, който в договора не е определен като кредитополучател, а като поръчител на издадения като обезпечение запис на заповед?;
6./ Върху коя от страните по сключен договор за банков кредит тежи доказателствената тежест за установяване на спазването на условията по чл. 58 ЗКИ?;
7./ Задължена ли е банката кредитор да предостави на длъжника информация относно общите условия, при които е отпуснат кредита и с какви доказателства следва да установи това обстоятелство при спор относно дължимостта и размера на вземането?
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация „П. Б. (България)” АД-София писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-Пловдив както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, релевирани в касационната жалба на М. М. Р.-Василева, претендирайки за потвърждаването на този съдебен акт, както и за присъждане на разноски в размер на платения адвокатски хонорар от 3 613.44 лева: съгласно приложените по делото Списък по чл. 80 ГПК, данъчна фактура от 17.V.2015 г. и адвокатско пълномощно.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпили в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна /въззиваема/ страна в пр-вото пред САС, както касационната жалба на М. М. Р.-Василева от [населено място], така и тази на Р. Г. В. от същия град, ще следва да се преценяват като процесуално допустими.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
1. По касационната жалба на М. М. Р.-Василева:
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи в пълния му размер предявеният от [фирма]-София по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск, САС е приел, че извлечението от счетоводните книги на тази кредитна институция по чл. 417, т. 2 ГПК установява вземането й, „но не представлява документ, удостоверяващ, че до длъжника е достигнало волеизявлението на банката да направи кредита предсрочно изискуем”, а също и че „постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и, без да уведомява длъжника, кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника – кредитополучател”. Прието е било също така от въззивния съд, че при липса на нормативно задължение за банката да уведомява клиентите си за своите вътрешни процедури, респ. досежно това кой от органите й разполага с правомощието да обявява кредитите за предсрочно изискуеми, в процесния случай достатъчно е било, че с протокол от заседание на Кредитния съвет на [фирма]-София от датата 31.VІІІ.2011 г. валидно е било формирано въпросното волеизявление за предсрочно изискуемост на процесния инвестиционен кредит „Динамо” № 102-580110/22.Х.2009 г., за сума в размер на 32 000 евро, отпусната на [фирма].
В първата си част тези решаващи мотиви на въззивната инстанция, обусловили изход на делото, диаметрално противоположен на този в първостепенния съд, дословно възпроизвеждат разясненията по т. 18 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г. Същевременно, видно и от текста на процесния договор за кредит, сключен на 22.Х.2009 г., е, че банката настоящ ответник по касация е била представлявана от упълномощени от изпълнителните й директори лица, а не от самите свои представители по закон. Съгласно чл. 3, ал. 6 от Закона за БНБ последната разполага с правомощия да регулира и осъществява надзор върху дейността на другите банки в страната с оглед поддържане стабилността на банковата система „и защита на интересите на вложителите”, като в изпълнение на същите тя издава Указания за вътрешно управление на банките, а в чл. 32, т. 1 от сега действащите такива е предвидено, че всяка банка „разкрива по пропорционален начин” информация за своето вътрешно управление. С оглед това, приемайки, че кредитният съвет на ответната по касация „П. Б. (България)” ЕАД е могъл надлежно да формира воля за обявяване на процесния кредит за предсрочно изискуем – в хипотезата не неплатени три поредни месечни вноски в периода VІ-Х`2011 г., а според наименованието на този орган на ответната по касация банка, очевидно му е било делегирано правомощие да одобрява отпускането на кредити, постановеното от САС решение не е в противоречие с която и да е от постановките на горепосочения тълкувателен акт на ОСГТК на ВКС, още повече, че като момент на въпросното „обявяване” изрично е било визирано уведомяването на всеки един от солидарните с дружеството кредитополучател двама длъжници физически лица.
В заключение, не се констатира да е налице и предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, тъй като формулираният от касаторката Р. правен въпрос дали качеството на едно лице на солидарен длъжник или на поръчител на чуждо задължение произтича от словесното обозначение в договора или то следва от естеството на правопораждащите юридически факти, е бил разрешен от въззивната инстанция стриктно и еднозначно на плоскостта на чл. 121 in fine ЗЗД, а не на плоскостта на чл. 138 и сл. ЗЗД, обуславяйки по този начин конкретния изход на делото. (Ако солидарността на поръчителя с главния длъжник следва от изричното разпореждане на закона – чл. 141, ал. 1 ЗЗД, то в процесния случай може да се констатира, че такава е била изрично „уговорена” с договора за кредит между търговското дружество главен длъжник и всеки един от настоящите двамата касатори – бел. на ВКС). При отсъствието на каквито и да било доводи в изложението на касаторката Р. по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата й за непълнота, за неяснота или за противоречие между горепосочените два законови текста, а и при съобразяване на нормата на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД, правният й въпрос, съгласно разясненията по т. 4 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., не може да бъде квалифициран като такъв от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
2. По касационната жалба на Р. Г. В.:
А. По оплакването за порок на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК:
Съгласно т. 1 in fine от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за недопустимостта, респ. – за нищожността на същото. Само ако съществува вероятност последното да е недопустимо или нищожно, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, като преценката за валидността и допустимостта му ще се извърши с решението по съществото на подадената касационна жалба.
С обжалваното в настоящето пр-во по чл. 288 ГПК решение Софийският апелативен съд се е произнесъл по същия положителен установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК, по съществото на който се е произнесъл и първостепенният съд с отмененото негово отхвърлително решение. Сега поддържаното от касатора В. твърдение, възпроизвеждащо тезата му, развита в отговора по исковата молба на банката, е досежно това, че произнасянето на САС било по нередовна искова молба, в която не се съдържали обстоятелствата относно начина, по който е била формирана претендираната като главница сума, периодът, за който се иска установяване на дължимостта на наказателната лихва, вкл. формирането на нейния размер, а и не било посочено от какво произтича претенцията за заплащане на такси: все обстоятелства, отнасящи се до оспорване редовността на документа по чл. 417 ГПК, а не на исковата молба, заради което на банката ищец е била възложена доказателствената тежест да установи в хода на образуваното по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК исково пр-во верността на записванията в представеното извлечение от счетоводните й книги. Ето защо, а и предвид липсата на каквито и да било наведени от касатора В. други конкретни доводи в подкрепа на твърдението му за порок на това решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, не се констатира вероятност то да е процесуално недопустим съдебен акт.
Б. Досежно евентуалното наличие на предпоставките по т. т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол:
Съгласно т. 1 от горецитираното тълкувателно решение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. В случая не се констатира въпросното изискване да е било изпълнено по отношение на формулираните в изложението на касатора към жалбата му въпроси с номера 1, 2, 3, а също и тези с номера 5, 6 и 7. Следователно така посочените шест правни въпроса са с изцяло хипотетичен характер: в действителност не са били предмет на произнасянето на въззивния съд с атакуваното от В. решение и поради това те обективно не са годни да обосноват приложно поле на касационното му обжалване.
По въпроса с пореден номер 4:
С атакуваното решение въззивната инстанция е приела, вкл. и въз основа на направените справки в Н. база данни, както и в търговския регистър, че след като уведомленията на кредитния съвет на ответната по касация кредитна институция за обявяването на предсрочна изискуемост на кредита са били надлежно изпратени на онези адреси на тримата солидарно отговорни длъжници, които са били посочени в процесния договор за банков кредит „и няма данни от ответниците да са променяни”, то настоящите касатори са били редовно уведомени за настъпилата предсрочна изискуемост на този кредит. При ясната разпоредба на чл. 50 ГПК, отнасяща се до връчването на търговци и юридически лица, релевираният от касатора В. правен въпрос не може да се преценява като такъв от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, щом и в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към тази жалба не се инвокират доводи за непълнота, неяснота или противоречие в относимите към правния въпрос закони.
При този изход на делото в настоящето касационно пр-во по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответната по касация кредитна институция искане за това, касаторката М. М. Р.-Василева ще следва да бъде осъдена – на основание чл.- 81-във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК – да заплати на банката сума в размер на 3 613.44 лв. (три хиляди шестстотин и тринадесет лева и четиридесет и четири стотинки), представляваща платен хонорар за един неин адвокат от АК-Пловдив, съгласно приложените по делото Списък по чл. 80 ГПК, адвокатско пълномощно и данъчна фактура от 17.V.2015 г.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 397 на Софийския апелативен съд, ТК, 11-и с-в, от 26.ІІ.2015 г., постановено по т. д. № 137/2015 г.
О С Ъ Ж Д А касаторката М. М. Р.-Василева, ЕГН [ЕГН] от [населено място], област Б., [улица], вх. „Б”, ет. ІІІ, ап. № 9 – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 3 ГПК – да заплати на [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер на 3 613.44 лв. (три хиляди шестстотин и тринадесет лева и четиридесет и четири стотинки), представляваща платен хонорар за един адвокат на тази кредитна институция от АК-Пловдив.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2