О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 381
гр. София, 30.10.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети септември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 3699/15г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. Т. Г. от [населено място] срещу въззивно решение от 16.09.2014г., постановено по в.гр.д.№ 16694/13г. на Софийския градски съд, ІVа с-в, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопоизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение от 03.06.13г. по гр.д.№ 61255/10г. на Софийския районен съд, 27 с-в, в частта с която са отхвърлени предявените от Ж. Т. Г. срещу С. М. В. искове по чл.108 ЗС за предаване владението на подробно описани в приложение № 1 към решението движими вещи /11 бр. лични и др. документи; 386 бр. книги; 3 бр. бижута и описано в 55 пункта обзавеждане/ и по чл.45 ЗЗД за заплащане на сумата 7027 лв., представляваща равностойността на същите, както и за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата от уважения размер от 400 лв. до предявения размер от 10 000 лв.
За да постанови решенето си въззивният съд е приел, че ищцата в първоинстанционното производство Ж. Г. не е провела пълно и главно доказване, че е собственик на процесните движими вещи /книги, обзавеждане и бижута/, поради което предявените от нея искове за ревандикация, респ. за заплащане на тяхната равностойност са неоснователни. По отношение на претендираните документи е прието, че по делото не е установено същите да се намират във владение на ответника, нито същият да ги е унищожил или отчуждил. Във връзка с иска за претърпени неимуществени вреди, вследствие недопускане на ищцата до наетото от нея жилище са изложени съображения, че сумата 400 лв. е достатъчна да ги възмезди.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т. 1-3 ГПК по въпросите: 1. при установен неправомерно ограничен достъп от страна на наемодателя да наетия имот може ли да се приеме, че същият осъществява фактическо владение над вещите на наемателя, находящи се в наетия имот; 2. в случаите на предявяване на ревандикационен иск, допустимо ли е доказването на собственост върху процесните вещи единствено с гласни доказателства; 3. заключението на експертизата, извършена по делото, което описва, че процесните вещи се намират в наетия имот, от който наемателят неправомерно е отстранен, съставлява ли писмено доказателство относно факта на фактическо владение на вещите от наемодателя; 4. какви са допустимите доказателствени средства за установяване правата на собственост върху движими вещи, създадени изцяло с личния интелектуален труд на ищеца по иск с правно основание чл.108 ЗС- напр. курсови, дипломни и квалификационни работи и 5. какъв е справедливият минимален размер на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващо се в неправомерно недопускане на наемателя до наетото от него жилище.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на решението не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е: 1. решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3.от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Според дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК, т.1 разяснения касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото в мотивираното изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Според диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да уточни поставения от касатора правен въпрос, но не и да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба.
В случая първите два поставени от касатора въпроса не са решени в противоречие с представената от него съдебна практика / Р № 34 по в.гр.д.№ 9/10г. на Сл.ОС и Р от 08.03.10г. по гр.д.№ 1950/09г. на КРС/, тъй като същата не се отнася до първия въпрос, нито в обжалваното решение е прието, че правото на собственост върху движими вещи, за придобиването на които законът не изисква писмена форма, е недопустимо да бъде доказвано с гласни доказателства, а е прието че с тези доказателства не е проведено пълно и главно доказване на релевантните за спора факти.
По отношение на останалите два въпроса не се сочи противоречие с никаква практика, а освен това същите не обуславят изхода на спора, тъй като исковете за част от вещите, на които вещото лице е направило оглед в жилището за да ги оцени, не са отхвърлени поради това, че те не се намират във владение на ответника, а поради обстоятелството, че не е установена по категоричен начин принадлежността на правото на собственост върху тях в патримониума на ищеца, нито е прието, че за доказването на правото на собственост върху претендираните курсови, дипломни и квалификационни работи е налице ограничение в доказателствените средства.
Последният поставен въпрос е по съществото на спора и същият не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, а освен това представената във връзка с него практика на ВКС / Р № 179 по гр.д.№ 656/08г., ІІ т.о. и Р № 407 по гр.д.№ 1273/09г, ІІІ г.о./ се отнася до различни от настоящата хипотези и никакво противоречие с нея не съществува.
Според дадените в т.4 на ТР № 1/09г. на ОСГТК разяснения точното прилагане на закона и развитието на правото по чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
В случая тези предпоставки по отношение на поставените изложението по чл.284, ал.1, т.1 ГПК въпроси не са налице доколкото не е налице непълнота или неяснота на правната уредба и съществува богата съдебна практика, която не се налага да бъде променяна.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение от 16.09.2014г., постановено по в.гр.д.№ 16694/13г. на Софийския градски съд, ІVа с-в.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: