О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 382
София, 23.06.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 08.04.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3583 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], гр.София против въззивното решение на Софийски градски съд от 29.04.2013 год., постановено по в.гр.д.№ 9491/2012 год., с което е потвърдено решението на Софийски районен съд № ІІ -78-137 от 02. 05. 2012 год., по гр.д.№ 54524/2011 год., в частта му за осъждане на настоящия касатор, като ответник, да заплати на ЗАД ”В.”, [населено място] сумата 12 017 лв., на основание чл.213, ал.1 КЗ, заедно с деловодни разноски от 690.34 лв..В останалата му част, касаеща отхвърлената искова претенция, основана на чл.213, ал.1 КЗ за разликата над присъдените на ищеца 12 017 лева до пълния предявен размер на исковата сума от 13 037 лева решението, постановено при участие на третото лице- помагач Н. Х. Н., е влязло в сила.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за крайния правен резултат по делото въпроси на материалното право: „Представлява ли посоченият в полицата период на валидност изискуемата от закона изрична уговорка за противното по см. на чл.187 КЗ / за влизане в сила на застрахователния договор, без да е заплатената дължимата премия или първата вноска от нея при договорено разсрочено плащане/ или представлява само задължителен реквизит на застрахователния договор по см. на чл.184, ал.3, т.4 КЗ?”;”Следва ли при прилагането на чл.294, ал.2, във вр. с чл.292, ал.1 , т.3 КЗ да се сложи знак на равенство между „сключен” и „влязъл в сила”договор, както и между посочена „начална датата на покритие” и „влязъл в сила на тази датата договор”, въпреки липсата на предпоставките по чл.187 КЗ”и „Представлява ли изпълнението на задължението за уведомяване на Г. фонд за сключен/ прекратен договор елемент от фактическия състав по сключване/ прекратяване на договора или неговото неизпълнение може да има само административно- наказателни последици за застрахователя по чл.317а КЗ?”
Като израз на поддържаното противоречие по отношение на първия от поставените правни въпроси е посочено решение на Софийски апелативен съд № 866 от 16.11.2010 год., по гр.д.№ 3256 / 2009 год..
По отношение на останалите формулирани въпроси касаторът счита, че е приложимо селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като „те са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.”
Ответната по касационната жалба страна не е заявила становище в срока по чл.287, ал.1ГПК.
Третото лице помагач в процеса – Н. Н., чрез пълномощника си адв.З.И., в срока по чл.287, ал.1 ГПК е оспори наличието на предпоставките за достъп до касационен контрол и алтернативно – основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, въз основа на обстоен анализ на доказателствения материал по делото, е приел за доказани елементите от фактическия състав на чл.213, ал.1 КЗ, поради което е изградил краен правен извод, че в полза на ищцовото ТД, като застраховател по застраховка „каско на мпс” на собственика на увредения от ПТП на 22 .03. 2007 год. л.а. „ШКОДА О.” с ДК № Н 99-29-АК, на когото същото е заплатило застрахователното обезщетение за възстановяване на причинените му имуществени вреди, е възникнало регресно вземане спрямо застрахователя на гражданската отговорност на делинквента – третото лице помагач в процеса – Н. Н. и предявения суброгационен иск по чл.213, ал.1 КЗ се явява основателен до размера на присъдената сума.
Позовавайки се на диспозитивния характер на нормата на чл.187 КЗ и постигнатата изрична уговорка в застрахователния договор по застраховка „Гражданска отговорност”, сключен между ответника „Х. З.” АД и виновния за процесния пътен инцидент водач на л.а.„ ФОЛКСВАГЕН В.”с ДК [рег.номер на МПС] , материализиран в двустранно подписана застрахователна полица №[ЕИК]/16.03.2007 год., според която правното действие на същия се поражда от сключването му, т.е. става валиден от 00.00 часа на 17.03.2007 год. и действа до 24.ч на 16. 03.2008 год., решаващият състав на Софийски апелативен съд е отрекъл основателността на въведеното от ответника защитно възражение за отсъствие на надлежно възникнало застрахователно правоотношение към момента на настъпване на процесното ПТП. Допълнителен аргумент в подкрепа на приетия период на застрахователно покритие на гражданската отговорност на делинквента от страна на ответника- застраховател, според съжденията на въззивния съд в съобразителната част на обжалвания съдебен акт е издадената от Г. фонд справка, официалната доказателствената сила на която не е оборена в процеса и удостоверява, че към 16.03.2007 год., т.е. преди датата на настъпилото застрахователно събитие ТД [фирма], гр.София е обезпечил деликтната отговорност на трето лице помагач – Н.Н. по застраховка „Гражданска отговорност”. В тази вр. са развити и съображения за отсъствие на предприето от застрахователя на делинквента, при така събраните по делото доказателства, прекратяване на сключения помежду им договор по застраховка „Гражданска отговорност”, заради неплащане на дължимата вноска от застрахователната премия от страна на застрахования – чл. 260, ал.2 КЗ, във вр. с чл. 202, ал.1 КЗ.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че само първият от поставените от касатора въпроси, макар и в известна степен непрецизно формулиран, притежава правната характеристика на обуславящи по см. на чл.280, ал.1 ГПК – да се включва в предмета на спора, индивидуализиран чрез въведеното от ищеца основание и петитум и да е от значение за решаващите правни, а не фактически изводи на въззивния съд.
Неоснователно по отношение на него е позоваването на селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Възприетото в обжалвания съдебен акт разрешение на същия, свързан с действителността на обективираната в полицата начална дата на застрахователно покритие, в контекста на създадената от законодателя с чл.187 КЗ правна възможност страните по застрахователния договор да постигнат различна уговорка помежду си относно влизането му в сила в случая е обосновано с установената въз основа на преценката на конкретния доказателствен материал по делото, фактическа обстановка, вкл. категорично съгласие на застрахователя за срока на застраховката, лимитиран от началната и крайна датата на покритието. Затова и не би могло да се счете, че различният правен резултат в съпоставяните дела е се дължи на различно тълкуване на законовата разпоредба на чл.187 КЗ- арг. от т.3 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, в какъвто смисъл е твърдението на жалбоподателя.
Останалите правни въпроси са поставени твърде общо и в известен смисъл некоректно не попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнесъл изрично по тях, нито мотивирайки приетата основателност на исковата претенция по чл.213, ал.1 КЗ е поставил знак на равенство между понятията „сключен” и „влязъл в сила ” застрахователен договор, а въз основа на анализ на конкретния доказателствен материал по делото- част от възложената му от законодателя същинска правораздавателна дейност на решаваща инстанция, е изградил правен извод, че застрахователното правоотношение между делинквента и ответното АД, като застраховател на гражданската му отговорност, в случая, е породило своето действие от момента на сключване на договора.
Същевременно дори и да се възприеме тезата на касатора, за обуславящия им характер спрямо изхода на делото, то поддържания критерий за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е недоказан.
Аргументиран единствено с възпроизвеждане на законовия му текст същият не отговаря на задължителните разяснения в т.4 на ТР № 1/ 19. 02.2010 год. на ОСГТК на ВКС относно вложеното в него съдържание от законодателя и това само по себе си е достатъчно, за да освободи касационната инстанция от задължението и да го обсъжда.
Отделен в тази вр. е въпросът, че и по същество визираният критерия за селекция е неприложим, предвид формираната при действащия ГПК задължителна практика на ВКС, изразена в решение № 134 от 29.06. 2010 год., по т.д.№ 999/2009 год. на ІІ т.о. и решение № 161 от 13.11. 2012 год., по т.д.№ 607/2011 год., с която Софийски апелативен съд изцяло се е съобразил, като относима, с оглед позоваването на чл. 294, ал.2 КЗ, във вр. с чл.292, ал.1, т.3 КЗ, към разглеждания случай и която е в смисъл, че данните в Информационния център на Г. фонд, по силата на чл.295, ал.7 КЗ имат официално оповестително действие и до доказване на противното, издадените въз основа на тях документи удостоверяват с обвързваща доказателствена сила съществуването и прекратяването на договорите за задължителна застраховка „Гражданска отговорност”.
Третото лице, помагач в процеса –Н. Х. Н. е претендирало деловодни разноски в размер на сумата 600 лв. за настоящата инстанция, но освен, че плащането на същата е останало недоказано по делото, то съобразено процесуалното правило на чл.78, ал.10 ГПК, според което третото лице няма право на деловодни разноски, изключва основателността на искането.
Водим от гореизложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд от 29.04.2013 год., постановено по в.гр.д.№ 9491/ 2012 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: