О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 382
гр. София, 25.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети юли през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 2758 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на И. М. П. с адрес в [населено място], представлявана от адв. Г. П., против определение № 817 от 10 май 2017 г., постановено по ч.гр.д. № 612 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2017 г., с което е потвърдено протоколно определение, постановено в съдебно заседание от 22 март 2017 г. по гр.д. № 4065/2016 г. по описа на районния съд в [населено място], с което е спряно производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК.
В жалбата се поддържа допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон, както и необоснованост, довели до неправилност на обжалвания съдебен акт. Сочи се, че в нарушение на чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК и трайната съдебна практика съдът е приел, че са налице достатъчно доказателства, съгласно които по спряното гражданско дело следва се назначи настойничество или попечителство на жалбоподателката. От протокола от проведеното съдебно заседание по гр.д. № 4065/2017 г. е видно, че заключението на вещото лице по съдебно-медицинската експертиза е оспорено, а по делото се установяват доказателства, от които става ясно, че ищцата е била вменяема през различни периоди от време. В жалбата и в приложено към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят въпроси, за които се счита, че са обуславящи изхода на делото и се поддържа наличието на всички допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
Ответниците Р. М. Я., А. М. П. – двамата с адрес в [населено място], и [фирма] (в несъстоятелност), със седалище и адрес на управление в [населено място], не вземат становище по частната жалба.
Производството пред първоинстанционния съд е започнало по искова молба на П. против Р. Я., А. П. и [фирма] за прогласяване нищожността, съответно унищожаемостта, на договори за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт от 23 февруари 2007 г., до притежаваните от ищцата 1/3 ид.ч. от имотите и осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за осъждане на всеки от ответниците физически лица да заплатят на ищцата главница в размер на 10000 лева. С молба от 20 март 2017 г. ответницата Я. е заявила искане за спиране на производството по делото поради наличие на висящо производство пред окръжния съд в [населено място] за поставяне на П. под запрещение, инициирано от дъщерите на ищцата. В проведено на 22 март 2017 г. в първата инстанция съдебно заседание е изслушана и приета допуснатата съдебно-психиатрична експертиза, като вещото лице е заявило, че ищцата е взета на диспансерен отчет през 2011 г. към З. Б. с диагноза „персистиращо налудно разстройство“; заболяването няма светли периоди и протича без ремисии, не е лекувано и продължава и до настоящия момент. Съобразно тези данни в обжалваното определение се приема, че са налице предпоставките за спиране на производството по делото по чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като се установява нужда от учредяване на настойничество или попечителство на страната, с оглед защита на правата й в пълен обем при нарушена дееспособност. Изрично е подчертано, че нуждата от защита на правата на ищцата се установява с приетото по делото експертно заключение, което само по себе си е достатъчно основание за спиране на производството по делото.
Касационният съд, в настоящия си състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да бъде допускано.
Поставят се въпросите: кога следва да се приеме, че е налице осъществяване на предвидения от закона факт за спиране на производството – установяване, че страната по гражданско дело не разбира свойството и значението на извършеното и че не може да ръководи постъпките си, и достатъчно ли е съдът да се позове единствено на заключение на единична съдебно-медицинска експертиза по делото или след като има данни за производство по поставяне под запрещение, да изчака неговото окончателно приключване; може ли в случай като този да бъде спряно производството по гражданското дело преди да е налице влязло в сила решение, с което да е доказано по безспорен начин, че страната е призната за недееспособна. Проблемът относно момента, в който следва да се приеме, че е осъществена хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК, е намерил разрешение в мотивите на обжалваното определение, но същото съответства на задължителната съдебна практика, изразена в определение № 414 по ч.гр.д. № 423/2012 г., II г.о., и определение № 747 по ч.гр.д. № 4677/2014 г., III г.о., които са цитирани от въззивния съд. С посочените съдебни актове, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, се приема, че спиране на производството в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК настъпва със самото осъществяване на предвидения от закона факт, без да е необходимо позоваване от страната, респ. да е направено искане или да е налице разпореждане на съда. Фактът на настъпване на недееспособността на страната дори може да не е известен на съда или на страните, подобно на основанието за спиране при смърт на някоя от страните. В тези два случая, основанието за спиране на производството настъпва по силата на закона от деня на събитието, поради което при установяване недееспособност на ищцата, съдът следва да спре производството по делото до назначаването на попечител на същата. В цитираната съдебна практика се допуска също необходимостта от учредяване на настойничество или попечителство по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК да се установява чрез заключение на назначена по делото съдебно-психиатрична експертиза, както е сторено от първоинстанционния съд и в настоящия случай. Не може да бъде споделен доводът, че цитираната в тази насока от въззивния съд съдебна практика е неотносима към случая – дадените с нея правни разрешения касаят тълкуването на приложимата към конкретния казус процесуалноправна норма и дават пряко разрешение именно на поставения от жалбоподателката въпрос. От изложените в цитираната практика съображения следва и отговорът на втория от формулираните в изложението въпроси. В нея се сочи, че процесуалната дееспособност е абсолютна процесуална предпоставка и съдът следва да спре производството по делото, когато страната преди или по време на процеса е станала недееспособна. От тези съображения недвусмислено следва изводът, че установяването на нуждата от назначаване на попечител на страната може да предшества съдебното решение, с което приключва особеното производство по поставяне под запрещение. Жалбоподателката не сочи и не представя съдебна практика, която да опровергава възприетата по поставените въпроси теза на въззивния съд. Не са налице и специфичните условия, разяснени с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за изменение на съществуващата практика или постановяване на нова, тъй като не налице промени в обществените условия, които да налагат това.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 817 от 10 май 2017 г., постановено по ч. гр.д. № 612 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2017 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: