ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 382
София, 31.03.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети януари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова търг. дело № 60158 по описа за 2016г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат М.Я. като процесуален представител на [фирма] срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд от 18.ІІІ.2016г. по в.гр.д. № 3029/2015г.
Ответникът по касационната жалба П. А. П. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат В.Т. и адвокат Н.Т. е заел становище за нейната недопустимост на основание чл.280 ал.2 ГПК, евентуално за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
ВКС на РБ намира, че касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. Това следва от предмета на делото – иск за прогласяване на нищожност на клауза от Условия за усвояване, обслужване и изпълнение на задълженията по сключен между страните договор за банков кредит, който е неоценяем, и обусловена от изхода на спора по него претенция за присъждане на 6251.18 евро, представляващи платени без основание поради нищожността на клаузата лихви.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 18.ІІІ.2016г. ПОС е потвърдил решението на Пловдивския районен съд от 14.VІІІ.2015г. по гр.д. № 8813/2014г., с което е прогласена нищожността на клауза от Условия за усвояване, обслужване и изпълнение на задълженията по сключен договор за банков кредит от 08.ІV.2008г. като неравноправна на основание чл.146 ал.1 във вр. с чл.143 З. и [фирма] е осъдено да заплати на П. Ат.П. 6245.39 евро, представляващи платени без основание в периода 10.V.2009г. – 10.V.2014г. по договора за кредит, ведно със законната лихва от предявяването на иска до окончателното изплащане.
Въззивният съд е взел предвид, че св.П., съпруга на ищеца и подписала с него договора за кредит, установява, че при подписването нищо не са обсъждали по договора с представител на банката и нищо не им било обяснявано. Св.Т. – търговски мениджър при банката, установила, че кредитен инспектор по процесния договор била Д.Б., че П.П. не е задавал въпроси по кредита, нито е искал да предоговаря клаузи, че начинът на образуване на лихвата е еднакъв за всички клиенти. Съдът е приел, че ответната банка не е доказала процесната клауза /т.11.1.3 от ОУ към подписания между страните договор за ипотечен кредит, според която кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно размера на ГЛП по лихвения план по т.4.1а, съответно размера на анюитетната вноска, без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение, при нарастване на базисния лихвен процент с повече от един пункт от размера, определен от кредитора в деня на сключване на договора или от размера му, формиран след промяна по реда на тази точка/ да е била индивидуално уговорена по смисъла на чл.146 ал.1 З.. Настъпването на уговореното обстоятелство, при което лихвата може да се променя едностранно, не зависи от волята на банката, а от обективния пазарен индекс, но прилагането му е поставено в зависимост от волята на банката, тъй като не е налице автоматизъм на промяната, и липсва всякаква яснота относно методиката и математическия алгоритъм за формиране на едностранно променената лихва и не е предвидена възможност за реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на БЛП. Това обуславя извод, че клаузата е изцяло в полза на банката и в ущърб на кредитополучателя, поради което тя е неравноправна и нищожна по силата на чл.143 ал.1 и чл.146 ал.1 З.. Въз основа на заключение на ССЕ е прието, че ищецът през процесния период е заплатил без основание в повече лихва под формата на премия в размер на присъдената сума.
В касационната си жалба касаторът навежда оплакване, че изводът за неравноправност на клаузата е необоснован, незаконосъобразен и направен при съществено нарушение на процесуалните правила. Съдът не обсъдил всички негови доводи в подкрепа на тезата му, че клаузата е сключена като индивидуална. Показанията на двете свидетелки били противоречиви, а съдът не изложил мотиви защо приема за достоверни тези на П., която е изключително заинтересована от изхода на делото. Съдът не обсъдил и показанията на св.Т., че на ищеца е дадена възможност да се запознае с проект, а не с окончателен договор, да предизвика обсъждане на проекта с представител на банката, да предложи нови клаузи или изменение на предложените в проекта. От заключението на вещото лице се установило, че банката е събирала от сметката на ищеца възнаградителна лихва в договорения размер, при категорични доказателства за действителност на клаузата, съобразно всички настъпили обстоятелства, влияещи на ликвидността на банката, на цената на кредитния ресурс и от там на размера на възнаградителната лихва, определен от УС съобразно договорените условия.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, представено след дадено му указание, касаторът сочи произнасяне от въззивния съд по четири въпроса в хипотезите по чл.280 ал.1 ГПК.
Първите три релевирани в изложението въпроси – задължени ли са страните да включат в договора за кредит всички факти, които водят до промяна на стойността на кредитните пазари, с оглед определяне на условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита; задължени ли са страните да посочат в договора за кредит общо известни факти, свързани с начина на сформиране на кредитния ресурс и поддръжката на банковата стабилност, и може ли съдът да преценява действителността на клауза изолирано, без да вземе предвид връзката й с останалите клаузи в договора – нямат отношение към своевременно заявените с касационната жалба основания по чл.281 ГПК и тъй като изложението е представено след преклузивния срок по чл.283 ГПК /в изпълнение на даденото указание за посочване само на основанията за допускане на касационно обжалване/, тези въпроси, както и обосноваващите ги обстоятелства, не може да бъдат предмет на касационна проверка и произнасяне от касационния съд.
Четвъртият поставен от касатора въпрос „задължен ли е съдът да обсъди всички доказателства, събрани в първата инстанция, в тяхната взаимна връзка, задължен ли е съдът при изключване от решаващата си преценка на част от събраните доказателства да изложи мотиви за това свое процесуално действие; какво трябва да съдържат мотивите на решението с оглед чл.236 ал.2 ГПК” е обоснован с твърдения за необсъждане на всички събрани гласни доказателства, неотчитане на тяхната противоречивост и на възможните причини за това и неизлагане на мотиви защо кредитира част от тях. Така поставеният въпрос не е от значение за изхода на делото. Въззивният съд е взел предвид показанията и на двамата разпитани свидетели, а не е приел за достоверни само тези на св.П.. Следва да се отбележи и че във въззивната си жалба касаторът не е заявил оплакване за противоречивост на показанията и за заинтересованост на св.П. /такова за първи път е заявено с касационната жалба/, при което и по силата на чл.269 ГПК въззивният съд е бил ограничен в произнасянето си от посоченото в нея. Освен това в показанията си свидетелката на ответника /която не е очевидец/ не сочи, че на ищеца е дадена възможност да предизвика обсъждане на проекта на договора, да предложи нови клаузи или изменение на предложените от банката.
При това положение ВКС на РБ намира, че не са налице предвидените в чл.280 ал.1 ГПК предпоставки, поради което касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 2400лв., представляващи заплатено от него адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция по договор за правна помощ от 20.VІ.2016г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, четиринадесети състав, № 427 от 18.ІІІ.2016г. по в.гр.д № 3029/2015г.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на П. А. П. от [населено място] 2400лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: