О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 383
София, 18.06.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 13.03. 2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 29 /2018 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 1977 от 24.08.2017 г., по т.д.№ 182/2017 г. Софийски апелативен съд е отменил частично първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 99 от 17.01.2017 г., по т.д.№ 7196/2014 г. и при условията на чл.271 ГПК е отхвърлил предявения от „Й. С. Х.” О., със седалище [населено място], А. срещу „В. СТРОЙ”АД, гр.София евентуален иск по чл.57, ал.2 ЗЗД над сумата 238 924 евро. В останалата част, с която предявените при условията на евентуалност обективно и пасивно субективно съединена искове на „Й. С. Х.” О., А. срещу „В. СТРОЙ”АД: по чл.57, ал.2 ЗЗД е уважена за сумата 238 924 евро, ведно със законната лихва върху нея, считано от 16.06.2015 г. до окончателното и изплащане и по чл.108 ЗС за отстъпване собствеността и предаване владението на 4200 фотоволтаични модули/ панели/, всеки с мощност 230W, тегло 23 кг и дължина 1650мм, ширина 99 мм, е отхвърлен, като неоснователен, решението на СГС е оставено в сила.
Недоволни от съдебния акт на въззивния съд са останали и двете страни по делото, които са го обжалвали с оплакване за неправилност.
Касационната жалба на „Й. С. Х.” О., А. касае въззивното решение на Софийски апелативен съд в частта, с която след отмяна на първоинстанционния съдебен акт е отхвърлен предявения от този касатор, като ищец, срещу „В. СТРОЙ” АД евентуален иск по чл. 57, ал.2 ЗЗД над сумата 238 924 лв.
Въведеното оплакване за неправилност в посочената по-горе част на обжалвания съдебен акт е аргументирано със съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила. Иска се отмяната му, поради наличие на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и решаване на възникналия правен спор в посочената част по същество от касационната инстанция.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът „Й. С. Х.” О. се позовава на предпоставките на чл.280, ал.2 ГПК /редакция ДВ бр.86/2017г./, както и на тези по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Последните са заявени с оглед на определените за значими за изхода на делото въпроси, свързани с приложение на служебното начало във въззивното производство и с приложението на чл. 235,ал.2 ГПК и на чл.236, ал.2 ГПК, задължаващи съответно съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона и да изложи мотиви към решението, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите си и правни изводи. Единственият конкретно формулиран въпрос е: „Длъжен ли е съдът при решаване на въпроса за собствеността върху процесните панели да съобразява всички доказателства по делото, или е достатъчно да се обсъжда съдържанието само на едно /товарителница/, избрано по неясен критерий?”
Като израз на визираното противоречие със задължителната съдебна практика са цитирани т.19 от ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС и постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС: № 214 от 10.04. 2009 г., по гр.д.№ 6466/2007 г. на ІІ г.о.; № 10 от 01.02.2012 г., по гр.д.№ 130/2011 г. на І г.о.; № 27 от 02.02.2015 г., по гр.д.№ 4265/2014 г. на ІV г.о.; № 180 от 25.06.2014 г., по гр.д.№ 991/2014 г. на ІІІ г.о.
Касаторът [фирма], [населено място], чрез пълномощниците си адв. П.Р. и Х.Т., обжалва въззивното решение на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърден първоинстанционния съдебен акт на СГС за уважаване на предявения осъдителен иск по чл. 57, ал.2 ЗЗД за сумата 238 924 лв.
Оплакванията са за допуснато нарушение на закона и за необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Наведено е и твърдение за неправилно приложение на чл.213 ГПК. Поради съществуващите пороци се иска отмяна на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваното му част и решаване на възникналия правен спор по същество от касационната инстанция.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът обосновава приложното поле на касационния контрол с предпоставките на чл.280, ал.1, т. 3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси: 1.„Допустимо ли е представянето пред въззивната инстанция на нови доказателства по см. на чл.266 ГПК, които се отнасят до новооткрити или новонастъпили обстоятелства и такива, които въззивникът е бил в състояние да посочи пред първоинстанционния съд, но не е сторил това?”; 2.”Допустимо ли е по реда на чл.214, ал.1 ГПК ищецът изрично да поиска изменение на иска, а съдът по свое убеждение да приеме,че се касае за предявяване на нов иск и на основание чл.213 ГПК да приеме за съвместно разглеждане двата иска?” и „В този случай достатъчно ли е да се представи само молбата от ищеца и да се пристъпи към разглеждане на иска, без да е налице внесена втора държавна такса и без да е дадена възможност на ответника да вземе отношение по така предявения иск в сроковете по чл.131 ГПК, респ. чл. 367 ГПК?”; 3.”Достатъчно ли е една вещ да бъде индивидуализирана само по марка, модел, мощност,размер и брой, при наличието на достатъчно доказателства, че този род вещи задължително имат фабричен номер?”
В допълнително изложение с вх.№ 17835 от 26.10.2017 г., чрез пълномощника адв. Х.Т., [фирма], [населено място] формулира нови материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1.1.”Може ли да иска продавачът от трето лице или от купувача връщане владението на предадените движими вещи по договор за продажбата им с уговорката „собствеността се запазва до изплащане”,без договора да е развален с едностранно изявление,отправено до купувача, вкл.с исковата молба, като се позовава на това, че е запазил собствеността си върху тях. Съответно може ли да претендира плащането на стойността им на основание чл.57, ал.2 ЗЗД?”; 1.2. ”Притежава ли продавачът правата по предходната точка, ако е прехвърлил/цедирал/ на трето лице правото си да иска заплащане на продажната цена по договора?”; 2.”Запазил ли е ищецът собствеността върху продадените и предадени движими вещи при уговорено запазване на собствеността до изплащане на цената, ако купувачът е продал и предал същите вещи на последващ купувач с действителен договор за продажба и новият купувач не знае за клаузата”пактум резервати домини” от предходния договор, т.е. е добросъвестен?”; 4.” Легитимиран ли е собственикът по договор за продажба на движими вещи, сключен с уговорката за запазване собствеността до изплащане на цената да иска тяхната равностойност на основание чл.57, ал.2 ЗЗД, ако е установено, че процесните вещи се намират у втори ответник ?”; 5.”Представляват ли новоузнати обстоятелства и свързаните с тях доказателства тези неизгодни за ищеца факти, които не са известни в процеса, съдържат се в документи, изготвени между ищеца със седалище в Германия и трето ЮЛ от С., с които ответникът няма правна или фактическа връзка ? „При неизвестността на тези обстоятелства и доказателствата за тях, какви са процесуалните възможности на ответника за узнаване и снабдяване с доказателства в рамките на първата инстанция при добросъвестно упражняване на процесуалните си права, но без съдействието на съда за изясняване на фактическите обстоятелства по спора ?” и 6.” Може ли въззивният съд да приеме, че е допустимо разглеждането на во иск, съединен в процеса след предвидените в ГПК срокове, като приеме, че това е служебно съединяване на дело по чл.213 ГПК?”,” Допустимо ли е прилагане на процесуални норми по аналогия?”
Цитирайки постановени по реда на чл.290 ГПК решения на отделни състави на ВКС счита, че даденото от въззивния съд разрешение е в несъответствие със същите.
Всеки един от касаторите в срока по чл.287, ал.1 ГПК е оспорил касационната жалба на насрещната страна, излагайки подробни писмени съображения за отсъствие на предпоставките за достъп до касация и за неоснователност на въведените касационни основания.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е постъпил отговор и от евентуалния ответник [фирма], гр.София, в който се поддържа основателност на касационната жалба на. [фирма] и се оспорва касационната жалба на ищеца по делото „Й. С. Х.” О..
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Постъпилите в срока по чл.283 ГПК от „Й. С. Х.” О. и от [фирма] касационни жалби са процесуално допустими – подадени от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, в частта му, предмет на подадената от касатора – ищец касационна жалба, въззивният съд въз основа на извършения самостоятелен анализ на доказателствата по делото, е приел за установено, че ищецът се легитимира като собственик на движими вещи с индустриално предназначение, представляващи 1960 поликристални слънчеви панели 230 Wp , с размери 1650/950/50 мм, придобити по силата на договор за продажба с [фирма] № LW-MD-255-20120 /20.04.2012 г. в общ размер от 4480 бр.,които съгласно приложените по делото и неоспорени международни товарителници, са директно предадени /получени/ в периода май –юни 2012 г., на служители на ответника „В. СТРОЙ”АД, едноличен собственик на капитала на втория ответник [фирма]. По отношение на останалите 2 240 бр. панели, предмет на сключения с [фирма] договор за продажба и фактура № 20120064 /15.05.2012 г., Софийски апелативен съд е констатирал, че заявеното в исковата молба придобивно основание не фигурира в част от конкретно посочени товарителници, поради което е счел, че ищецът не е активно материалноправно легитимиран по предявените искове за тях, отричайки обосноваността на изградения в обратен смисъл извод на СГС. Позовавайки се на неоспореното заключение на изслушаната пред СГС съдебно-техническа експертиза, прието като доказателства по делото и на показанията на разпитаните свидетели, които е съпоставил с останалия доказателствен материал, решаващият състав на Софийски апелативен съд е приел за несъмнено установено, при условията на пълно доказване, че 2 256 бр. панели от вида на претендираните от ищеца за предадени на ответното ТД, са част от фотоволтаичните модули в централите, изградени в собствени на „В. СТРОЙ” АД, два поземлени имота в [населено място], Хасковска област, впоследствие общо апортирани в капитала на новоучреденото дружество [фирма]. При доказаност на факта, че към момента на предявяване на главния иск, основан на чл.108 ЗС, процесните вещи -1960 бр. панели, не се намират във владение на първия ответник, комуто фактически и без основание за извършената доставка, са били предадени, въззивната инстанция е споделила изградения от СГС правен извод за основателност на евентуалния иск по чл.57, ал.2 ЗЗД, за заплащане на тяхната равностойност. Съобразявайки конкретния брой на процесните вещи, момента на предявяване на иска,релевантен за определяне на тяхната равностойност и заключението на приетата в първоинстанционното производство, експертиза, въззивният съд е изградил краен правен извод, че ответникът дължи заплащане на сумата 238 924 евро.
Съдържанието на решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение позволяват да се приеме, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения в т. 1 на ТР № 1/19.II.2010 на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания въззивен съдебен акт, е този, който включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на предявения иск, е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество при съобразяването с практиката и със закона, а не до преценката на събраните по делото доказателства и приетата фактическа обстановка .
В случая поставените от касатора „Й. С. Х.” О. процесуалноправни въпроси несъмнено са значими за всяко дело, поради което попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК.
Недоказано по отношение на същите е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК– допълнителна процесуална предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Относно задълженията на въззивния съд при постановяване на въззивното решение е формирана задължителна съдебна практика, изразена както в цитираните от касатора ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и постановени по реда на чл.290 ГПК съдебни актове на отделни състави на ВКС, така и в служебно известните на настоящия съдебен състав ППлВС № 1/53 г. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и решения, по чл.290 ГПК: № 24/28.01.2010 г., по гр.д.№ 4744/ 2008 г. на I г. о. , № 210 от 15. 08.2014 г. на ВКС, по гр. д. № 6605/2013г. на IV г. о. , № 134/30.12.2013 г., по т. д. № 34/2013 г. на II т. о.; № 536/ 19.12.2012 г., по гр. д. № 89/2012 г. на IV г. о.; № 37/29.03.2012 г., по гр. д. № 241 /2011 г. на I г. о.; № 66/ 05.07.2012 г., по т. д. № 376/2011 г. на I г. о. и мн.други. Същата е в смисъл, че въззивната инстанция, като съд по съществото на спора, следва при проверката по чл.269 ГПК да постанови решението си въз основа на доказани, съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната взаимна връзка всички допустими и релевантни за спора доказателства, възраженията и доводите на страните, съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК в рамките на оплакванията в жалбата и да изложи свои фактически констатации и правни изводи в мотивите на въззивния съдебен акт.
С тази задължителна съдебна практика Софийски апелативен съд изцяло се е съобразил, като е извършил самостоятелен анализ на всички събрани по делото доказателства, относими както към качеството на ищеца на собственик на процесните вещи, с оглед изрично заявеното с исковата молба и поддържано в хода на делото придобивно основание, така и към пасивната легитимация на всеки от ответниците. Обсъдил е и всички своевременно въведени от страните доводи и възражения, оплакванията срещу решението на СГС, съдържащите се във въззивната жалба на ответника и въз основа на цялостната преценка на ангажираните писмени и гласни доказателства, вкл. заключенията на изслушаните съдебно- техническа и съдебно счетоводна експертизи, е приел за неоснователна евентуалната искова претенция по чл.57, ал.2 ЗЗД над присъдената сумата от 238 924 евро. В мотивите към постановения съдебен акт е изложил подробни съображения кои факти счита за установени, въз основа на кои доказателства и кои за недоказани, както изведените въз основа на тях правни изводи и доводите на страните, имащи значение за решението по делото.
Следователно твърдението на касатора, че при решаването на спора от въззивната инстанция не са обсъдени всички доказателства, относими към собствеността на ищеца върху всички вещи, предмет на сключения договор за продажба с германското търговско дружество и описани в приложените по делото товарителници, а те са избирателно преценявани, са неверни. Преценката за доказателствената стойност на относимите и допустими доказателства, приложени по делото, вкл. и констатацията за разминаване на данните в съдържанието на част от тях, е суверенно право на решаващия съд, независимо от липсата на предприето от насрещната страна оспорване на същите, а правилността на изградените въз основа на нея правни и фактически изводи, която всъщност касаторът оспорва, не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК. Поставеният процесуалноправен въпрос за пределите на служебна проверка във въззивното производство, като израз на принципа за служебното начало, няма връзка с решаващата, за изхода на делото, правна воля на съда, че за част от доставените на ответника панели е недоказано твърдяното от ищеца придобивно основание, поради което не обосновава общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Липсата и изключва задължение за състава на касационната инстанция да се произнесе по съответното въведено селективно основание по т.1-т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Не обосновава приложното поле на касационното обжалване и твърдението за „очевидна неправилност” по см. на чл.280, ал.2 ГПК /редакция ДВ бр.86/2018г./.
Несъмнено е, че определението „очевидно“ съдържа в себе си и субективен елемент, поради което разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт по см. на чл.281, т.3 ГПК следва да се извърши и въз основа на обективни критерии. С оглед горното очевидно неправилен ще бъде съдебен акт, постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или когато въззивният съд е решил делото въз основа на несъществуваща, или на несъмнено отменена правна норма /extra legem“/. Това означава, че няма да е налице „очевидна неправилност” по см. на чл.280, ал.2 пр.3 ГПК /ДВ бр.86/17г./, когато въззивният акт е незаконосъобразен, поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз. В сочените хипотези допускането на касационно обжалване е задължително обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на изложеното като очевидно неправилен по см. на чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК/ДВ бр.86/17г./ следва да бъде квалифициран и съдебен акт, постановен от въззивния съд при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, обаче, необосноваността на въззивното решение, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т.1-т.3 ГПК.
В случая обжалваното въззивно решение, в частта, предмет на касационната жалба на ищеца по делото, не е очевидно неправилно по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като не е постановено нито в такова явно нарушение на закона, при което същият е приложен в неговия противоположен смисъл, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Неоснователно е искането за достъп до касация и по жалба на ответника по делото „В. СТРОЙ”АД, поради следното:
Формулираният от касатора, чрез пълномощника му адв.П.Р., първи процесуалноправен въпрос има обуславящо значение за изхода на делото по см. на чл.280, ал.1 ГПК и т.1 на ТР№ 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и обосновава общата предпоставка за достъп до касация.
Неоснователно е въведеното по отношение на същия селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните разяснения в т.4 на ТР №1/19.02.10 г. на ОСГТК на ВКС значимият за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, когато конкретната приложима правна норма е непълна, неясна или вътрешно противоречива и се налага корективното и / изправително/ тълкуване, или когато липсва съдебна практика, вкл. незадължителна, респ. когато съдебната практика, формирана при различни обществено – икономически отношения и законодателство не е актуална или се явява неправилна и трябва да бъде изоставена и/или осъвременена. В случая в изложението на касатора не само не са наведени подобни доводи, но по въпроса за приложението на чл.266 ГПК е налице както задължителна практика на ВКС, изразена в т.3 на ТР №1/09.12.2013 г., така и формирана по реда на чл.290 ГПК трайно непротиворечива практика на касационната инстанция: решение № 306 от 09.10.2013 г., по гр. д. № 1851 /2013 г. на IV г. о.; решение № 147 от 08.05.2014 г., по гр. д. № 5659/2013 г. на IV г. о.; решение № 92 от 03.04.2013 г., по гр. д. № 1147/2012 г. на IV г. о., решение № 167 от 26.10.2017 г., по гр. д.№ 209/2017 г. на І г.о. и мн. други. С тази практика въззивният съд изцяло се е съобразил,като подробно е обсъдил твърдяната от въззивника, настоящ касатор извинителна причина за допускане на представени от него за първи път във въззивното производство писмени доказателства, предвид констатираното при проверка решението на СГС отсъствие на допуснато от първата инстанция нарушение на чл.140 ГПК и на чл.146 ГПК във вр. с.
Отделен остава въпросът, че при съществуване на съдебна практика / задължителна и незадължителна/, по отношение на която няма обществена и правна необходимост от промяна или от осъвременяване въведеното от касатора селективно основание по т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо.
Нямат характер на обуславящи изхода на делото по см. на задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и въпроси № 2 и № 3.
Ирелевантен към евентуална недопустимост на обжалваното въззивно решение, доколкото последното не е произнесено нито извън границите на правораздавателната власт на въззивния съд, нито по нередовна искова молба и по непредявен иск, формулираният процесуалноправен въпрос /в двете си части/ в същността си е оплакване за процесуална незаконосъобразност, поради допуснато нарушение на чл.213 ГПК, което дори и евентуално основателно, не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. Между предпоставките за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК и касационните основания по чл.281, т.3 ГПК не е налице идентитет, което обстоятелство не е съобразено от касатора „В. СТРОЙ”АД.
Въпрос № 3 е фактически обусловен, т.е. разрешаването му всякога е въз основа на преценката на конкретни факти и обстоятелства по делото, поради което обективно не обосновава общата предпоставка за достъп до касация. Липсата на общо основание по чл.280, ал.1 ГПК, е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглежда съответния допълнителен селективен критерий, поддържан от жалбоподателя – арг. от т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Допълнителното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК с вх.№ 17835/26.10.2017 г, депозирано в канцеларията на Софийски апелативен съд от [фирма], [населено място], чрез адв. Х.Т., като пълномощник, е след преклузивния срок по чл.283 ГПК и не подлежи на обсъждане. Въззивното решение на Софийски апелативен съд е редовно връчено на [фирма], чрез адв. П.Р., като пълномощник на това търговско дружество на 04. 09. 2017 г.. Следователно срокът за касационно обжалване е изтекъл за страната на 04.10.2017 г. Към тази дата – 04.10.2017 г. е депозирана касационна жалба от [фирма], вх.на САпС № 16271/2017 г. с приложено изложение по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, чрез пълномощника – адв. П.Р., редовно упълномощен по делото и касационна жалба с вх.№ 16281/ 04. 10.2017 г., чрез адв.Т., като втори пълномощник. Администриращият съд е възприел касационната жалба на [фирма], чрез адв. Т., за допълваща предходната касационна жалба на страната, подадена чрез адв.П.Р., в който см. е и изричното отбелязване върху същата Тя не е оставена без движение, каквото разпореждане е постановено по отношение на касатора „Й. С. Х.” О. на 20.10.2017 г., поради което процесуална възможност за успешно представяне на ново изложение по чл.284, ал.3 ГПК от касатора [фирма], извън депозираното такова с касационна жалба вх.№16271/04.10.2017 г., отсъства.
С оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК, деловодните разноски следва да останат за касатора- ищец и за касатора – ответник, така както са направени.
Ответникът по касационната жалба [фирма], на осн. чл.78, ал.3 ГПК, е претендирал деловодни разноски в срока по чл. 287 ГПК, но не е доказал реално извършване на такива в производството по чл.288 ГПК. Искането му за присъждане на деловодни разноски за всички инстанции се явява неоснователно, предвид характера на производството по селектиране на касационните жалби. Отделен в тази вр. остава въпросът, че по заявеното искане за разноски за първоинстанционното и въззивното производства е налице произнасяне, което не е било предмет на обжалване по предвидения в ГПК ред.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд№ 1977 от 24.08.2017 г., по т.д.№ 182/2017 г..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: