ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 383
София, 20.03.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 6022 по описа за 2013г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат П.Ш. като процесуален представител на П. И. К. от [населено място] срещу въззивното решение на Сливенския окръжен съд /СОС/ от 21.VІ.2013г. по в.гр.д. № 212/2013г.
Ответникът по касационната жалба [фирма] Д. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК чрез адвокат М.П. е заел становище за нейната неоснователност.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването и е срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 21.VІ.2013г. СОС е отменил решението на С..РС от 21.І.2013г. по гр.д № 2/2012г., с което П. Ив.К. е осъден да заплати на [фирма] 20000лв., представляващи невърнат паричен заем, предоставен на К. от цедента /на дружеството/ Д. О. П. на 06.ІІІ.2010г. и на 13.ІХ.2010г. с банкови бордера чрез [фирма], ведно със законната лихва от завеждането на делото, и вместо него е постановил друго, с което е осъдил П. Ив.К. да заплати на дружеството 20000лв., получени без правно основание на посочените дати от цедента Д.П., и е потвърдил първоинстанционното решение в останалите му части, с които в тежест на К. са присъдени законна лихва върху посочената сума и разноски в размер на 1525лв.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че дружеството е активно легитимирано да предяви претенции по отношение на вземанията, които Д. О. П. е имал спрямо П. К. – на 01.Х.2010г. е сключен договор за цесия, с което П. е прехвърлил на ищеца вземанията си по отношение на К. за сумите по банковите бордера, като К. е уведомен за цесията с връчване на книжата от нотариус К. по реда на чл.47 ал.5 вр. с ал.1 ГПК.
Предявеният главен иск по чл.240 ЗЗД е неоснователен, тъй като не е доказано по делото постигнато съгласие Д. П. да даде в заем на П. К. сумата 20000лв.
Предявеният евентуален иск по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД обаче е основателен. Безспорно е доказано наличието на два банкови превода от П. /праводател на ищеца/ на К.; ответникът не е установил с представените доказателства възражението си, че основанието за получаването от него на исковата сума са извършени услуги по управлението на свинекомплекс на [фирма] по изрично пълномощие за това от управителя на дружеството Д.П. – не е установено К. да е бил в трудово правоотношение с праводателя на ищеца, по което да му се дължи трудово възнаграждение, не е доказано наличието на договор за управление или за представителство с уговорено по тях възнаграждение.
В изложението на П. Ив.К. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпросите: 1. за редовността на съобщаването на цесията чрез връчване на нотариална покана по реда на чл.47 ал.5 вр. с ал.1 ГПК – в противоречие с практиката на ВКС /сочат се определения/; 2. активно легитимиран ли е цесионерът да претендира вземане по договор за цесия, макар и в условията на евентуалност, на извъндоговорно основание – неоснователно обогатяване, при положение, че като обект на цесията е посочено вземане с правно основание чл.240 ал.1 ЗЗД – по който липсва практика и произнасянето по него щяло да бъде от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваните въззивни решения. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото, т.е. от значение за формиране на решаващата воля на съда, и който е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му или в касационната му жалба /така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай първият поставен от касатора процесуалноправен въпрос по приложението на чл.47 ГПК е бланкетен, неконкретен – не се сочи произнасянето на въззивния съд относно кое от процесуалните действия по връчването при условията на посочената разпоредба е в противоречие със сочената задължителна практика на ВКС /определения по: ч.т.д. № 719/2010г. ІІ т.о.; ч.т.д. № 444/2011г. ІІ т.о.; ч.т.д. № 70/2012г. ІІ т.о. и ч.т.д. № 623/2011г. І т.о./. Непосочването на конкретен въпрос е пречка за преценка дали това произнасяне е от значение за изхода на спора по делото, респективно, дали то обосновава твърдяното основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По втория въпрос въззивният съд също не се е произнесъл. И това е така, тъй като нито в отговора си по чл.131 ГПК, нито във въззивната си жалба П.К. не е релевирал възражение, че ищецът като цесионер не е активно легитимиран да претендира вземане по договор за цесия, макар и в условията на евентуалност, на извъндоговорно основание – неоснователно обогатяване, при положение, че като обект на цесията е посочено вземане с правно основание чл.240 ал.1 ЗЗД. При това положение и по силата на чл.269 ГПК въззивният съд нито е бил длъжен, нито е имал право да подлага на преценка този въпрос.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Сливенския окръжен съд, ГО, № 139 от 21.VІ.2013г. по в.гр.д. № 212/2013г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: