О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 383
София, 22.05.2018 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело № 3648 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, вр. § 74 от ПЗР на ЗИДГПК.
Постъпила е касационна жалба от Агенция „Митници“, чрез процесуален представител гл.юрисконсулт А., срещу решение от 29.06.2017г., постановено по в.гр.д.№1234/2017г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 04.01.2016г. по гр.д.№41629/2012г. на Софийски районен съд за уважаване на предявените от С. Д. И. искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба С. Д. И., чрез процесуален представител адв.А., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от С. Д. И. срещу Агенция „Митници“ искове за признаване за незаконно и отмяна на дисциплинарното му уволнение, извършено със заповед №3686/06.06.2012г. на директора на Агенция „Митници“; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „митнически сътрудник“; за заплащане на обезщетение по чл.225, ал.1 КТ.
Въззивният съд е приел за незаконосъобразно наложеното дисциплинарно уволнение поради това, че не е осъществено санкционираното с него дисциплинарно нарушение. Изложени са съображенията на въззивния съд, че единственият доказателствен източник, в който ищецът е посочен изрично и поименно като автор на коментираното непристойно поведение, е втората докладна записка, изготвена от Ц. П. на 11.11.2011г., която, обаче, сама по себе си не е годна пълно и главно по смисъла на чл. 154, ал. 1 ГПК да установи описаното в заповедта за уволнение виновно нарушение на трудовата дисциплина, тъй като данните в нея противоречат на възприетите от въззивния съд като правдиви, достоверни, вътрешно непротиворечиви и безпротиворечиви помежду си показания на свидетелите Н. Н. и А. З., а не се и потвърждават от останалите доказателства по делото- писмени и гласни.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.3 ГПК на въззивното решение по въпросите: „нарушен ли е принципът за установяване на истината при противоречиви свидетелски показания, когато се кредитират само някои от тях без да се вземат предвид писмените доказателства, приложени по делото“; “следва ли въззивният съд да прояви активност с оглед задълженията си по чл.7, ал.1 и чл.10 ГПК като не е събрал несъбрани от първоинстанционния съд доказателства; нарушени ли са принципите за установяване на истината и служебното начало при противоречиви свидетелски показания когато се кредитират само някои от тях без да се призоват като свидетели други лица, за които има данни, че са били свидетели на спорните факти по делото“.
По първия от поставените от касатора въпроси е налице установена съдебна практика съгласно, която чл. 12 ГПК задължава съда да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Преценката дали даден факт се е осъществил или не се извършва въз основа на обсъждане на доводите на страните и на събраните по делото доказателства отнасящи се до този факт. В случай че съдът направи извода си за съществуването или не на факта, без да обсъди събраните по делото доказателства или част от тях, задължението му по чл.12 ГПК няма да бъде изпълнено. Затова по силата на чл. 12 ГПК при извършването на преценката дали даден факт се е осъществил съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства за този факт. При това доказателствата трябва да бъдат обсъдени не всяко само за себе си, а в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила. Тъй като чрез обсъждането на доказателствата съдът стига до извода дали даден факт, от значение за спорното право, се е осъществил или не при наличието на противоречиви доказателства в тази насока съдът ще трябва да прецени на кое от доказателствата дава вяра. Неизпълнението на задължението на съда за обсъждане на всички доказателства по делото или частичното им, а също така и едностранно обсъждане представлява съществено процесуално нарушение, което може да бъде основание за неправилност на постановения от него акт. Тази практика е съобразена от въззивния съд, който видно от мотивите на обжалваното решение, е обсъдил доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност, за да прецени на кое от противоречивите доказателства дава вяра. При това нито едно от доказателствата не изключва другите, нито се ползва с по-голяма доказателствена сила от тях освен, ако това не следва по силата на закона. Обжалваното въззивно решение е съобразено с установената съдебна практика, наличието на която изключва възможността за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не се сочат обстоятелства, налагащи изоставянето или изменението й.
По същите съображения не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по втория от поставените от касатора въпроси. С решение № 224/02.07.2010 г. по гр.дело № 177/2010 г. на ВКС, II г.о., постановено по чл.290 ГПК, съдът се е произнесъл по правния въпрос – следва ли въззивния съд да прояви активност, с оглед задълженията си по чл.7, ал.1 и чл.10 ГПК, като не е събрал сочени, но несъбрани от първоинстанционния съд доказателства. Въпросът е поставен дотолкова, доколкото страната, която е посочила доказателствата не е обжалвала пред въззивната инстанция решението на първоинстанционния съд, тъй като не е имала правен интерес от това. Съдебният състав е приел, че с разпоредбата на чл.7, ал.1 ГПК се въвежда служебно начало при изпълнение на функциите на гражданския съд, като му се вменява задължение да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна, като това негово задължение е конкретизирано и доразвито в разпоредбата на чл.145, ал.1 и ал.2, съгласно която съдът може да поставя въпроси на страните, като им указва значението им за делото, да конкретизират твърденията си и да отстранят противоречията в тях. Прието е също, че с оглед изясняването на делото от фактическа страна и описаните задължения на съда, разпоредбата на чл.146 ГПК задължава първоинстанционния съд да направи доклад по делото, в който следва да посочи как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните факти и за кои от тях не се сочат доказателства. Според съдебния състав при условията на ограниченото въззивно обжалване, въззивния съд е длъжен да следи за допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения, в т.ч. и за тези, довели до непопълването на делото с доказателствен материал, като по арг. от разпоредбата на 266 ГПК, както и с оглед задължението на въззивния съд в закрито заседание да се произнесе по доказателствените искания, съгласно разпоредбата на чл.267, ал.1 ГПК, въззивния съд следва да се произнесе по тези доказателствени искания, които са направени своевременно от страните пред първата инстанция, но не са били допуснати, както и по тези, които са били допуснати, но не са били събрани. След като прецени тяхната относимост към предмета на спора, въззивния съд, с определението си по чл.267, ал.1 ГПК, следва да се произнесе допуска или не както посочени но недопуснати от първоинстанционния съд доказателства, така и допуснати, но несъбрани от същия съд доказателства. Неизпълнението на тези задължения на въззивния съд във връзка с попълването на делото с доказателства, касаещи предмета на спора, представлява съществено нарушение на процесуалните правила за въззивното производство. Прието е, че при всички случаи обаче, с оглед съотношението на служебното начало с принципа за диспозитивното начало, процесуалното правоотношение между страната, направила своите искания в първоинстанционното производство и въззивния съд следва да е възникнало, т.е. предвид характера на въззивното производство, въззивния съд следва да е сезиран с искане от страната по делото, като въз основа на това искане въззивния съд е длъжен да се произнесе, респ. да събере доказателства, поискани, но несъбрани от първоинстанционния съд. Принципа на служебното начало не включва задължение на съда служебно да събира доказателства, независимо от това, дали са били поискани от страната пред първата инстанция, като при всички случаи, това задължение на съда възниква тогава, когато заинтересованата страна е заявила искането си, с предвидените в ГПК средство и срок – писмения отговор на въззивната жалба. С писмения отговор на въззивната жалба, законът предвижда възможността на въззивиемия да поиска събирането на доказателства пред въззивния съд, с оглед изричното препращане към разпоредбите на чл.260 и чл.261 от ГПК, направено с разпоредбата на чл.263, ал.1 от ГПК. При липсата на искане от страна на заинтересования, процесуално недопустимо е съдът служебно да събира доказателства при въззивното разглеждане на спора.
С решение № 72/09.07.2012 г. по т.дело № 398/2011 г. на ВКС, II т.о., постановено по чл.290 ГПК е разрешен правният въпрос, свързан с предпоставките за допускане на доказателства във въззивното производство в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК и задължението на обжалващата страна да обоснове тяхното съществуване. Прието е, че с разпоредбата на чл.266, ал.3 ГПК е осигурена процесуална възможност за страните в гражданския процес да поискат от въззивната инстанция да събере във въззивното производство нови доказателства, които са от значение за спора, но не са били допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения. Допускането на доказателствата предполага кумулативното наличие на две предпоставки – доказателствата да са поискани от страната в рамките на предвидените за това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционния съд да ги приобщи към делото не е съобразен с правилата на процесуалния закон. При сезиране с искане във въззивната жалба за допускане на нови доказателства при условията на чл.266, ал.3 ГПК за въззивния съд възниква задължение да се произнесе с определение по чл.267 ГПК за допускане или недопускане на доказателствата в зависимост от преценката дали са осъществени предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК и дали исканите доказателства са допустими, относими и необходими за правилното решаване на спора. Прието е, че въведеното с чл.7, ал.1 ГПК служебно начало и установеният в чл.10, ал.1 ГПК принцип за установяване на истината изискват от съда да съдейства на страните за пълното изясняване на делото от фактическа страна и за попълването му с всички нужни за целта доказателства. Служебното начало и принципът за дирене на истината налагат изследване на предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК и в случаите, когато страната е основала искането си за допускане на ангажирани пред първата инстанция доказателства на хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК, но не е обосновала в достатъчна степен конкретните процесуални нарушения, препятствали тяхното събиране в производството пред първата инстанция. Липсата на достатъчна аргументация във въззивната жалба не освобождава въззивния съд от задължението да извърши самостоятелна преценка за относимостта и допустимостта на доказателствата и да се произнесе относно основанието на чл.266, ал.3 ГПК. Неизпълнението на посоченото задължение съставлява съществено нарушение на процесуалните правила за въззивното производство. Видно от съдържанието на въззивната жалба ответникът по иска, сега касатор, не е сезирал въззивния съд с искане за събиране на доказателства. Както се посочи принципът на служебното начало не включва задължение на съда служебно да събира доказателства.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените за касационното производство разноски в размер на 800лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 29.06.2017г., постановено по в.гр.д.№1234/2017г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Агенция „Митници“, [населено място], [улица], да заплати на С. Д. И. с ЕГН [ЕГН], сумата 800лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: