О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 383
София, 27.05. 2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 3081 по описа за 2014 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на А. С. С. [фирма] чрез адвокат В. В. срещу решение № 1340/20.05.2014 г. на Софийски апелативен съд /САС/, Търговско отделение, 5 състав по в.т.д. № 3942/2013 г. в частта, в която е потвърдено уважително решение на Благоевградски окръжен съд /Б./ по иск по чл.422 ГПК срещу настоящия касатор.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за неправилност и необоснованост, а като основание за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – [фирма] оспорва допускането на жалбата и същата по същество по съображения в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
Б. е сезиран от [фирма] с иск по чл.422 ГПК за признаване за установено по отношение на А. С. С. [фирма], че ищецът има вземане в размер на 19198.10 евро, представляващо неизплатен остатък от парична задължение по запис на заповед № 100515 издаден в полза на ищеца за сумата от 28081.28 евро като обезпечение на изпълнението по договор за финансов лизинг със законна лихва и разноски в заповедното производство. Искът е уважен от Б. за сумата 18790.96 евро със законната лихва и направени разноски в заповедното производство и е отхвърлен над уважения размер до предявения такъв от 19198.10 евро. По жалба на ответника САС е обезсилил решението в частта му относно установителната му част по разноските в заповедното производство /т.10в от ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС/ и е потвърдил решението в останалата му част със законните последици – предмет на касационната жалба. САС е приел, че между страните е сключен договор за финансов лизинг от 04.12.2007 г., по силата на който ищецът се е задължил да придобие от трето лице, описан в приложение № 1 в договора обект /ремарке за товарен автомобил/ и да го предостави за ползване на ответника срещу възнаграждение за ползване /лизингови вноски, уредени в погасителен план – неразделна част от договора/. Поради неиздължени в срок лизингови вноски от ответника, той е поканен от ищеца с нотариална покана, връчена лично на 03.06.2011 г. доброволно да плати дължимите суми към 13.05.2011 г. в 7-дневен срок, с указание, че при неплащане договорът ще се счита развален. Тъй като ответникът не е платил посочените суми, лизинговата вещ е върната на 12.07.2011 г. с приемателно-предавателен протокол. На основание чл.19 ал.15 от договора за финансов лизинг ответникът е издал запис на заповед № 100515 на 04.12.2007 г., с който лизингополучателят се е задължил безусловна да заплати на лизингодателя при предявяване на записа на заповед сумата от 28081.28 евро. С нотариална покана връчена на ответника на 16.01.2012 г. на издателя е предявен за плащане процесния запис на заповед. Въз основа на заявление на ищеца пред Районен съд Разлог /Р./ е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 т.9 ГПК за сумата 19198.10 евро като част от стойността на процесния запис на заповед, а с оглед подадено възражение на ответника е предявен и иск от [фирма] по чл.422 ГПК. Според САС при предявен иск по чл.422 ГПК за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение ищецът трябва да докаже факта, от който произтича вземането му – в случая запис на заповед, съдържащ законоустановените реквизити, а длъжникът – своите възражения срещу вземането, които в случая се свеждат до оспорване валидността на клаузата от каузалното правоотношение, въз основа на която е издадена ценната книга и на размера на дължимото задължение. Конкретно относно твърдението за нищожност на клаузата на чл.19 ал.15 от договора за финансов лизинг като накърняваща добрите нрави по чл.26 ал.1 ЗЗД, САС е приел, че самият жалбоподател не сочи в какво се изразява това накърняване, а доколкото в случая издаването на запис на заповед е за сума, равна на задълженията на лизингополучателя по договор за лизинг като гаранция на възможността на кредитора да получи удовлетворение на вземането си по договора не нарушава добрите нрави, тъй като не нарушава общоприети житейски норми за справедливост и добросъвестност. Като неоснователни са приети и възраженията във връзка с противоречието на визираната клауза с чл.143 вр. чл. 146 З., тъй като съгласно легалната дефиниция на потребител /чл.1 З. и §13 т.1 от ПЗРЗЗП/ потребител е всяко физическо лице, докато в настоящия случай лизингополучателят е ЕТ, но защитата по З. би била приложима за него ако той действа извън своята търговска дейност, което не е налице – лизинговата вещ е автокомпозиция за товарен автомобил, а вписаната дейност на ЕТ в Търговския регистър е спедиция и лизинговата вещ очевидно е във връзка със същата, което изключва възможността на позоваване на норми от З.. По отношение на размера на дължимото вземане и възраженията на ответника в тази насока САС се е позовал на заключението на ССЕ, в което изчисленията са съобразени с методологията на изчисляване на лихвата по договора в т.11.8.3 от договора.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата.
В настоящия случай касаторът формулира два въпроса: 1. „При иск по чл.422 от ГПК въз основа на документ по чл.417, т.9 от ГПК – по какъв начин следва да се разпредели доказателствената тежест?” Така поставеният въпрос е разрешен в съответствие, а не в противоречие с т.17 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице поддържаният допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съдът е обсъдил и е преценил възраженията на ответника във връзка с клаузата от сключения между страните договор в чл.19 ал.15 и е приел, че възражението за нищожност на клаузата е неоснователно при изложени конкретни съображения. В случая страните не спорят, че записът на заповед е издаден като обезпечение на задължението на лизингополучателя по сключения договор за финансов лизинг, а ответникът, сега касатор е оспорил клаузата от договора за финансов лизинг, въз основа на която е издаден записът на заповед с общи възражения за противоречието й на добрите нрави, поради което е нищожна. Тези възражения са обсъдени и са приети за неоснователни, за което са изложени конкретни съображения от САС. 2. „В случай, че клаузата въз основа на която е издаден запис на заповед бъде прогласена за нищожна, то това влече ли нищожност и на менителничния ефект?” Въпросът е необуславящ изхода на спора, доколкото възражението на настоящия касатор, че клаузата от договора /чл.19 ал.15/, въз основа на която е издаден записът на заповед противоречи на добрите нрави, поради което е нищожна е прието за неоснователно от САС /така и от Б./ и не е обсъждано на тази основа нищожност на менителничния ефект. При тези съображения на САС, липсата на практика на ВКС по така формулирания хипотетичен въпрос от касатора не обуславя наличие на хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК – посочен допълнителен критерий за селекция /т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на САС. На основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по жалбата направените и поискани разноски в размер 1987.74 лв. адвокатско възнаграждение /списък по чл.80 ГПК и фактура за извършено плащане/.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът :
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1340/20.05.2014 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав по в.т.д. № 3942/2013 г. в обжалваната му част – частта, в която е потвърдено уважително решение на Благоевградски окръжен съд.
ОСЪЖДА А. С. С. [фирма], ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] сумата 1987.74 лв. /хиляда деветстотин осемдесет и седем лева и 74 ст./ адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.