5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№383
[населено място], 03.11.2014 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 5198 по описа за 2014 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 756 от 22.05.2014г. по гр.д. № 823/2014г. на Варненски окръжен съд, с което е отменено решение № 798 /20.02.2014г. по гр.д. №17581/2012г. на Варненски районен съд и вместо това е отхвърлен предявения от Р. Ц. Д. против К. Д. К., Д. Л. Д. и П. Л. Д. иск по чл. 108 ЗС за предаване владението върху поземлен имот № 10135.2520.6795 по КП на В., с.о. „Т.” , м.”Ф. дере”.
Касационната жалба е подадена от ищеца Р. Ц. Д. чрез пълномощника адв. К.. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1,т.1 и 3 ГПК.
Ответниците по жалбата са представили писмен отговор, в който оспорват наличието на основания за достъп до касационен контрол.Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение при проверка допустимостта на касационната жалба счита, че тя е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по ревандикационен иск. Ищецът претендира, че е придобил правото на собственост върху имота по давност, текла от 1993г. когато му е предадено владението въз основа на договор за прехвърляне срещу издръжка и гледане, който има за предмет съседния имот. Първоначално като ответници по иска са посочени и лицата М. Ц. Д., Д. Р. Р. и А. Р. Р., но спрямо тях производството е прекратено поради липса на правен интерес.
Съгласно представения констативен нотариален акт от 1969г. Р. Н. Р. и Б. А. Р. са признати за собственици по давност на лозе от 1100 кв.м. в м. “У. алан”. През 1990г. след смъртта на Б. Р. е извършена съдебна делба между нейните наследници Р. Н. Р., А. Р. Р. и Д. Р. Р., при която Р. Р. получава дял първи с площ от 650кв.м. в местн. „Изгрев”, заедно с построената едноетажна вилна постройка, а А. Р. получава дял втори със същата площ. През 1993г. Р. Н. Р. прехвърля на внука си Р. Ц. Д. /ищец в процеса/ вилно място с площ 650 кв.м. в землището на [населено място], местн. „Изгрев”, заедно с построената едноетажна вилна постройка, срещу задължение за издръжка и гледане. През 2007г. А. Р. Р. дарява на сестра си Д. Р. Р. /майка на ищеца/ поземлен имот с № 6795 с площ от 650 кв.м. в местн. „Т.”, район „Приморски”, [населено място]; Същата година Д. Р. дарява този имот на дъщеря си М. Ц. Д.. Това е имотът предмет на спора.
С влязло в сила решение по гр.д. № 2555/2008г. на Варненски окръжен съд А. Р. Р. и Д. Р. Р. са осъдени да предадат на К. Д. К., Д. Л. Д. и П. Л. Д. /ответниците по настоящия иск/ владението върху реална част от недвижим имот в землището на [населено място], кв. В., представляващ имот пл. № 1922 по КП „Т.” с площ на реалната част 1 346 кв.м. Прието е, че ищците по този иск са собственици на имота по наследство от Д. К. Т. и проведена реституция по ЗСПЗЗ. Владението върху имота е предадено на 04.12.2012г. Настоящият иск е заведен на 28.11.2012г. след като ищецът бил уведомен от вуйчо си за получената покана за доброволно изпълнение.
Съдът е приел на първо място за недоказано твърдението, че владението върху имота е предадено при сключване на договора за издръжка и гледане, тъй като липсва установена идентичност между имота, описан в нотариалния акт – вилно място от 650кв.м. в м.”Изгрев” и имота по исковата молба – ПИ с идентификатор 10135.2520.6795 по кадастралната карта.
На второ място е счел, че разпитаните свидетели не установяват елементите от състава на чл. 79, ал.1 ЗС – те сочат, че ищецът ползва имота и живее в сградата /когато пребивава в страната/, но не установяват, че упражняваната от него фактическа власт представлява владение по смисъла на чл. 68, ал.1 ЗС, а именно, че държи имота за себе си. При преценка на събраните доказателства за извършените сделки с имота /дарение от вуйчото на майката и от майката на сестрата на ищеца/ и при установеното с влязлото в сила решение, че владение върху имота е упражнявано от вуйчото и майката на ищеца, съдът е приел, че ищецът е ползвал имота като негов държател, допуснат в него от своите роднини. За пръв път свои собственически права той е заявил при извършване на въвода във владение.
На следващо място съдът е приел, че поведението на ищеца по предявяване на иска е в нарушение на задължението за упражняване на процесуалните права добросъвестно и съобразно добрите нрави /чл. 3 ГПК/. Родствената връзка между майка и син изключва възможността той да не знае за водения процес срещу майка му и вуйчо му и за заявените в този процес собственически права на неговите родственици по наследство от Р. Р.. Противостоящите фактически и правни твърдения на близките родственици по двете дела, свидетелстват за скритост на заявената за установяване фактическа власт на ищеца върху имота.
За пълнота съдът е посочил, че намира за установено по несъмнен начин правото на собственост на ответниците, произтичащо от влязлото в сила решение на ПК-В. за възстановяване на собствеността.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното:
В приложеното изложение не са формулирани ясни правни въпроси, а единствено се поддържа противоречие на решението с конкретни решения на ВКС. Следва да се отбележи, че посочването на правен въпрос съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване и липсата на такъв е достатъчно основание да се откаже достъп до касационен контрол.
На първо място се сочи противоречие с Тълкувателно решение №6/2006г. и Решение № 66 от 18.04.2012г. по гр.д.№ 493/2011г. на І г.о. на ВКС относно задължението на съда да извърши косвен съдебен контрол върху акта за възстановяване на собствеността, който се противопоставя на неучаствало в административното производство лице. К. визира неразглеждането на възражението си за недоказаност на идентичността имота, притежаван от наследодателя на ответниците и имотът, който им е възстановен от ПК. Тези твърдения не са свързани с решаващите изводи на съда, който на първо място е отрекъл правото на собственост на ищеца и поради това не е бил длъжен да разглежда легитимацията на ответниците.
Решение № 176 от 15.03.2010г. по гр.д. № 3057/2008г. на ІІІ г.о. приема, че позоваването на придобивна давност не е елемент от фактическия състав на чл. 79, ал.1 ЗС. В същия смисъл е и по-късно приетото Тълкувателно решение № 4/2012г. на ОСГК на ВКС. К. представя решението във връзка с изводите на съда, че упражняваната от него фактическа власт не е била необезпокоявана предвид водения съдебен процес срещу роднините му, като той твърди, че до момента на принудителното изпълнение собствеността му не е била оспорвана. В. съд не е приел нещо различно по въпроса за позоваването на придобивната давност и актът му не противоречи на посочената задължителна практика.
Решение № 1222 от 16.12.2008г. по гр.д. №4794/2007г. на І г.о. е постановено по чл. 218а ГПК/отм./ и се отнася до презумпцията на чл. 69 ЗС. К. го представя с твърдението, че ответниците по иска не са осигурили свидетели за опровергаване на тази презумпция, а неговите свидетели са установили придобивната давност. В обжалвания акт съдът не е нарушил презумпцията на чл. 69, ал.1 ЗС, а е приел, че тя е опровергана от събраните доказателства.
Решение № 381 от 21.03.2012г. по гр.д.№ 756/2010г. на І г.о. се отнася до преценката на противоречиви показания на свидетели. К. го представя с довод, че показанията на доведените от него свидетели не са били оборени, но съдът не е кредитирал изнесеното от тях. Касае се до оплакване за неправилност на решението, които не може да се разглежда в настоящето производство.
Решение № 63 от 19.02.2013г. по гр.д.№ 1569/2011г. на ІV г.о. е постановено по правния въпрос дали може да бъде прекъсната давност, която вече е изтекла. Въпросът е неотносим към настоящия спор, в който липсва възражение и не са обсъждани твърдения за прекъсване на давностния срок.
На последно място касаторът се позовава на противоречие с т.1 на Тълкувателно решение №1/2013г. на ОСГТК на ВКС по приложението на чл. 269 ГПК когато въззивният съд служебно следи за интереса на някоя от страните и следва да приложи императивна материалноправна норма, без да е налице оплакване за нарушаването й. По твърдение на касатора въззивният съд е следвало да привлече отново като ответници по иска М. Ц. Д., Д. Р. Р. и А. Р. Р., спрямо които производството е прекратено от първата инстанция. Действията на въззивния съд не са в противоречие с тълкувателния акт, тъй като в случая няма страна, за чийто интерес съдът следи служебно, нито следва да прилага императивна материалноправна норма.
К. претендира допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК спрямо въпросите:
1/Следва ли въззивният съд да конституира ответници, против които делото е било прекратено от първата инстанция, ако установи, че ищецът има интерес и те да участват;
2/Непосредствената родствена връзка “майка – син” изключва ли възможността синът да не знае за водени срещу майката дела относно недвижим имот, върху който и двамата твърдят, че упражняват фактическа власт;
3/Нарушава ли чл. 3 ГПК син, който твърди придобивна давност в своя полза относно имот, който майка му е осъдена да предаде на трети лица с влязло в сила решение.
Липсват съображения защо решаването на посочените въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото в съответствие с разясненията на това основание, дадени в т.4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на О.. Освен това, по първия въпрос е налице задължителна практика за правомощията на въззивния съд при неучастие на необходим другар – т.6 на Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; в други хипотези съдът не може да конституира ответници, спрямо които производството е прекратено с влязъл в сила акт.
Вторият и третият въпроси не са значими за развитието на правото, тъй като касаят конкретното правоотношение и представляват логически предположения и изводи, имащи значение само за конкретния правен спор.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Ответниците имат право на направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 756 от 22.05.2014г. по гр.д. № 823/2014г. на Варненски окръжен съд по касационната жалба на Р. Ц. Д..
ОСЪЖДА Р. Ц. Д. от [населено място], местн.”Е.”, ул.”13-та” № 621 да заплати на К. Д. К. от [населено място], [улица], Д. Л. Д. и П. Л. Д., двамата от [населено място], [улица], сумата 500 /петстотин/ лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: