6
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 383
гр. София, 31 март 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 4296 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 3694/18.08.2016 г. на Б. Л. Д. срещу въззивно решение № 158/07.07.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 133/2016 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което като е отменено решение № 633/21.12.2015 г. по гр.д. № 507/2015 г. на Окръжен съд – Плевен, са отхвърлени предявените срещу [община] бряг искове за заплащане на сумата 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и на сумата 4 694, 46 лв. – обезщетение за имуществени вреди, претърпени от увреждане, вследствие падане на жалбоподателя в необезопасена проветрителна шахта / „английски двор”/.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи основания за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите за задължението на въззивния съд да определи правното основание на предявения иск и да даде съответни указания на страните относно подлежащите на доказване факти, когато квалификацията на иска се различава от възприетата в първоинстанционното производство; както и отговорен ли е собственикът на вещта за вреди, причинени от нея, когато вещта е предоставена по сключен договор за ползване на трето лице. По първия въпрос се твърди, че е налице противоречие на въззивното решение с разрешението по т. 2 от ТР № 1/ 09. 12. 2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК и решение № 59/14.04.2015 г. по гр.д. № 4190/2014 г., IV г.о.; а по втория въпрос – с т. 3 от ППВС № 4/30.10.1975 г. и решение № 309/04.06.2014 г. по гр.д. № 1354/2012 г., IV г.о.
Ответникът по жалбата – [община] бряг, в писмен отговор поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на подадената жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
Касационната жалба е процесуално недопустима за разглеждане в частта, с която се обжалва въззивното решение по иска за заплащане на сумата 4 694, 46 лева – обезщетение за имуществени вреди, претърпени вследствие травматично увреждане след падане на жалбоподателя в необезопасена проветрителна шахта. С разпоредбата на чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК в редакцията, обн. в ДВ бр. 50/ 03. 07. 2015г. в сила от 07.07.2015г., са изключени от касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена под 5 000 лв. Претенцията за имуществени вреди е с цена под установения от законодателя минимален праг за достъп до касационно обжалване от 5 000 лв., поради което и на основание чл. 280, ал. 2, т. 3 ГПК в тази част жалбата следва да се остави без разглеждане.
В останалата част – по иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
По делото е установено, че на 25.10.2014 г. ищецът е претърпял инцидент- късно вечерта, излизайки в неосветения двор на административна сграда в [населено място], [община] бряг, паднал в необезопасена проветрителна шахта на нивото на терена /т.нар. „английски двор” /, при което получил травматично увреждане на раменната става – луксация и счупване на дясна глено-хумерална става, лекувано оперативно с поставяне на три броя P. А. и С. помпа и следоперативно с провеждане на кинезитерапия за периода от 01.12.2014 г. до 11.03.2015 г. Въззивният съд е приел за установено, че отворът, при падането в който е настъпило увреждането, се е намирал на 70 см. вляво от входа на сградата за втория етаж; че не е бил обезопасен с решетка; както и че съоръжението представлява проветрителна шахта за достъп на светлина и вентилация на помещенията, разположени в сутерена и в този смисъл е част от терена обслужващ сградата, съгласно чл. 8 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. Посочено е, че тази част от сградата, която шахтата обслужва – сутерен (маза със застроена площ от 113, 52 кв.м. – кухня, столова и стълбище с коридор), заедно с първия етаж, магазин, склад и втория етаж са предоставени от [община] бряг на Народно читалище „Н. Й. В.“ с договор от 08.12.2008 г. за безвъзмездно ползване.
Въззивният съд не е споделил дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска по чл.50 ЗЗД и е приел, че претърпените от пострадалия вреди подлежат на обезщетяване на основание чл.49 ЗЗД, доколкото вредите не биха могли да настъпят от обективно присъщи свойства и вътрешни характеристики на вещта, а са свързани с човешка дейност по обезопасяването и поддържането й в изправност. Независимо от разликата в правното основание е преценено, че първоинстанционното решение не е недопустимо, защото грешната квалификация не е рефлектирала върху дадените указания относно подлежащите на доказване факти и разпределената доказателствена тежест, като са разгледани и съобразени всички фактически основания, относими към състава на чл. 49 от ЗЗД. По съществото на спора, обсъждайки събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, въззивната инстанция е счела претенцията на ищеца за неоснователна спрямо общината, тъй като към момента на настъпване на вредите, задължението за поддържане и обезопасяване на проветрителната шахта, като част от обслужващия терен на сградата и като част от застроената й площ / чл.9 ал.2 от Наредба № 7/22.12.2003 г. / е в тежест на лицето, на което по силата на договора от 08.12.2008 г. е предоставено ползването на сутерена. Посочено е, че съгласно разпоредбата на чл. 17 от Закона за общинската собственост читалището – ползвател е имало задължение да поддържа и осигури безопасното ползване както на сградата, така и на прилежащия към нея терен, в който е изградена процесната шахта като обслужваща помещенията на сутеренния етаж.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол.
Поставените от касатора въпроси отговарят на изискванията за годно общо основание за допустимост, доколкото са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд. По тях обаче не следва да се допуска касационно обжалване, защото не е налице соченото от касатора специално основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като въззивният акт съответства на създадената /и цитирана от жалбоподателя/ задължителна практика на ВС и ВКС.
В ППВС № 17/1963 г., допълнено с ППВС № 4/1975 г., т. 3, са дадени задължителни указания на съдилищата при разграничаване на отговорността по чл. 45 / чл. 49 ЗЗД и по чл. 50 ЗЗД. За разлика от хипотезата на чл.45 / чл.49 ЗЗД, при която увреждането трябва да е в резултат на виновно поведение на дееца – допуснати нарушения на предписани и общоприети правила при ползването на вещта, отговорността по чл.50 ЗЗД може да се ангажира, когато вредите са настъпили поради свойства на самата вещ, без виновно поведение при ползването й. Отговорността по чл. 50 ЗЗД е налице и когато не съществува техническа възможност за пълното обезопасяване на вещта. Съгласно ППВС № 17/1963 г. възможно е отговорността да се ангажира и на двете основания, ако вредите са настъпили в резултат както на вещта, така и от виновното поведение на дадено лице. Тогава вече отговорността на този, който е възложил работата и същевременно е собственик на вредоносната вещ, или тя се намира под негов надзор, се основава едновременно на чл. 49 и чл. 50 ЗЗД.
В съответствие с цитираната практика въззивният съд е приел, че обстоятелствата, с които е обоснован искът за вреди и за които са събрани доказателства – падането на ищеца в проветрителна шахта, изградена в прилежащия към сградата терен, представляваща част от застроената площ на сградата и осигуряваща вентилацията на сутеренния етаж – сочат, че увреждането на ищеца не е причинено от свойства на вещта, а поради неизпълнение на задължението за поддържане на шахтата към отдадената за ползване сграда в безопасен вид. Виновното поведение на определеното за поддържане на сградата лице, обосновава отговорност по чл. 49, във вр. 45 ЗЗД, а не по чл.50 ЗЗД. Само когато при ползването на вещта не са допуснати нарушения на предписани или общоприети правила, а вредите са произлезли от вещта, отговорността е по чл. 50 от ЗЗД /в т.см. – решение № 309/04.06.2014 г. по гр. д. № 1354/12 г. на IV г. о., решение № 367/ 12.05.2010 г. по гр. д. № 1140/09 г. на III г. о. и др., поставени по реда на чл.290 ГПК/. Приетото от въззивния съд, че вредите за ищеца не са последица от свойствата на веща, а от неправомерно поведение на ползвателя й, който не е предприел съответните действия по обезопасяване на проветрителната шахта, не е в отклонение с цитираната съдебна практика. Отговорността на собственика не може да се ангажира, тъй като не са установени неправомерни действия на негови длъжностни лица. Освен това, нормата на чл.17 ЗОС предвижда задължение за лицето, на което с решение на общинския съвет е предоставен за ползване общински имот /в случая – читалището/, за поддържане, ремонт и обезопасяване на имота, а съгласно чл.9 ал.2 от Наредба № 7/2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони и § 5, т. 15 от ЗУТ – процесната шахта представлява част от застроената площ на отдадената за ползване сграда и задължението за поддържането й в обезопасен вид е за ползвателя, под чийто надзор е вещта.
По процесуалноправния въпрос в изложението, следва да се посочи, че с разрешението по т.2 от ТР№1/2013 г. на ОСГТК е прието, че дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не ги извършва наново, а отстранява пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. Разяснено е, че въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и със съдържанието, уредено в чл.146, ал.1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Извършването на изцяло нов доклад от въззивната инстанция с различна квалификация на предявения иск би имало за резултат предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като неправилни, а тази преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде съответни указания.
Същевременно, константна е съдебната практика, че правната квалификация на иска се определя от съда с оглед изложените в исковата молба обстоятелства като основание на предявения иск, а посочената от ищеца правна квалификация не е обвързваща за съда. Когато първоинстанционният съд е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти, но погрешно ги е субсумирал и определил неправилна правна квалификация на иска, той е постановил неправилно /а не недопустимо/ решение. В рамките на правомощията си въззивният съд, който е длъжен да осигури правилното приложение на материалния закон, извършва самостоятелна проверка на правната квалификация. При констатация, че тя е неправилно определена от първата инстанция, трябва да я определи съобразно наведените в исковата молба обстоятелства и да разреши материалноправния спор по същество.
В случая, доколкото организирането на защитата при исковете по чл. 49 от ЗЗД и по чл.50 от ЗЗД изисква сходни действия по установяване на фактическата обстановка, подлежащи на доказване факти и разпределение на доказателствената тежест, при преквалификацията на иска от такава по чл.50 ЗЗД, към такава по чл. 49 от ЗЗД, не може по принцип да се презумира, че във всички случаи ще е налице отсъствие, непълнота или неточност на доклада и на дадените указания по чл.146 от ГПК от първата инстанция.
В мотивите на обжалваното решение съдът е обсъдил фактите и доказателствата, имащи значение за произнасянето по спора, определил е правната квалификация на иска съобразно наведените от ищеца обстоятелства в исковата молба, като същевременно е счел, че в първата инстанция не са допуснати нарушения при разпределение на доказателствената тежест относно подлежащите на доказване факти. Поради това, обжалваният въззивен акт е в съответствие със задължителната съдебна практика и не е налице твърдяното противоречие с разрешението по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, на която се позовава касатора.
При този изход на делото, основателно е искането на ответната страна за присъждане на разноските за тази инстанция, които възлизат на сумата 1 400 лв. заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като процесуално недопустима касационна жалба вх. № 3694/ 18.08.2016 г. на Б. Л. Д., със съдебен адрес – [населено място], [улица], в частта й срещу въззивно решение № 158/07.07.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 133/2016 г. на Апелативен съд – Велико Търново в частта му, с която като е отменено решение № 633/21.12.2015 г. по гр.д. № 507/2015 г. на Окръжен съд – Плевен, е отхвърлен предявения от касатора срещу [община] бряг иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата от 4 694, 46 лв. – обезщетение за имуществени вреди.
ПРЕКРАТЯВА касационното производство в тази му част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 158/ 07.07.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 133/2016 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново в останалата му обжалвана част, с която след отмяна на решение № 633/21.12.2015 г. по гр.д. № 507/2015 г. на Окръжен съд – Плевен, е отхвърлен предявения от касатора срещу [община] бряг иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 30 000 лв.
ОСЪЖДА Б. Л. Д. с ЕГН – [ЕГН], на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на [община] бряг разноски за тази инстанция в размер на сумата 1 400 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане, подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщаването му на страните, с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в останалата му част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.