О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 383
гр. София, 04.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 2802/2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. П. К. – Й. от [населено място] срещу решение № 2085 от 30.03.2017 г., постановено по в.гр.д. № 4891/2015 г. на Софийския градски съд с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.
По подадена от Е. П. К. – Й. от [населено място] касационна жалба вх. № 10655 от 14.04.2008 г. срещу въззивно решение № 117 от 18.03.2008 г. по в. гр. д. № 3552/2007 г. на Софийския градски съд е образувано гр. д. № 321/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., което е присъединено към гр. д. № 2802/2017 г. на ВКС, ІІ г.о. за общото им разглеждане в едно производство под номера на последното дело и за постановяване на общ съдебен акт по тях на основание чл. 213 ГПК. Срещу това решение се правят оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
С обжалваното решение № 117 от 18.03.2008 г. по в. гр. д. № 3552/07 г. на Софийския градски съд, е оставено в сила решение от 30.06.2003 г. по гр. д. № 7411/00 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу В. И. Д. и Л. Ц. Б. иск с правна квалификация чл. 108 ЗС – за признаване правото на собственост на ищцата и осъждане на ответниците да й предадат владението върху урегулиран поземлен имот ІІІ – 554, в кв. 6 по плана на [населено място], вилна зона „Киноцентър – 1 част“, с площ 1340 кв. м., заедно с построените в него сгради, ако са законни; както и искът по чл. 109 ЗС – за осъждане на ответниците да премахнат постройките в мястото, ако са незаконни.
По делото е установено, че ищцата в първоинстанционното производство е наследник по закон на П. К., който приживе е придобил чрез покупко-продажба недвижим имот –нива с площ 3 дка., находяща се в землището на [населено място] – С., м. „Б. камане“, идентична с процесния имот, който с договор за покупко-продажба, оформен с нот. акт № 59/55 г., е придобит от праводателя на ответника Л. Ц. Б., който владее имота. С присъда на Н. съд от 01.02.1945г. по н.д.№ 2/44г. П. К. е осъден на доживотен строг тъмничен затвор, като целият му имот е присъден в полза на държавата. С решение от 12.04.1996 г. по д.№707/1995г. на ВС на РБ присъдата е отменена по реда на надзора и същият е признат за невиновен по предявените му обвинения.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че след отмяната на присъдата конфискуваното имущество следва да се върне на осъдения или на неговите наследници, ако това е възможно, а в противен случай да се заплати равностойността на имуществото, съгласно чл. 151 ЗИН /отм./ и пар. 1, т. 1 ПЗР ЗОСОИ. Формирал решаващ правен извод, че след като отмяната на конфискацията е настъпила на 12.04.1996 г., към която дата процесният имот вече не е бил в патримониума на държавата, реституционният ефект на отмяната на конфискацията не е могъл да настъпи в полза на касатора, като наследник на П. К., поради което тя не е собственик на имота. С оглед отхвърлянето на предявения ревандикационен иск, са отхвърлени и обусловените от него негаторни искове за осъждане на ответниците да преустановят действията си, с които пречат на упражняване на правото на собственост на ищцата.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса „за приложението на императивната норма на чл. 151 ЗИН /отм./“, който въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Счита, че „е налице законова празнота, тъй като в чл. 151 ЗИН /отм./ не е посочено в кои случаи връщането на конфискуваните имоти, е невъзможно“. Поддържа се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК като се твърди, че въпросът „дали съдът следва да се произнесе относно обезщетението /по чл. 151 ЗИН /отм./, без то да е изрично претендирано“ е разрешаван противоречиво от съдилищата.
По делото е постъпила молба вх. № 71901 от 30.05.2017 г., представляваща „дъпълнително изложение“ на основанията за допускане на касационното обжалване.
Ответниците по жалбата не вземат становище по нея.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационното обжалване в случая не са налице.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК, в приложимата редакция преди изменението, обн. ДВ, бр.86/17г. с оглед датите на подаване на касационните жалби и § 74 ПЗР ЗИДГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е: 1. решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Софийския градски съд е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, обусловил правните изводи на въззивния съд по спорния предмет /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/, при което произнасянето на въззивния съд по него е в отклонение от задължителната съдебна практика, респ. в противоречие с друго влязло в сила съдебно решение или произнасянето на касационнта инстанция по този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторите са длъжни да формулират този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/.
Конкретен правен въпрос, обусловил правните изводи на въззивния съд по приложението на чл. 151 ЗИН /отм./, не е поставен. Според т. 1 от цитираното тълкувателно решение, съдържащо задължителни указания досежно определянето на обуславящия изхода на делото правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК, които се преценяват от касационния съд едва в стадия на разглеждане на касационната жалба- в случай, че същата бъде допусната до разглеждане. Правният въпрос, който обуславя допускането на касационното обжалване, следва да е принципен и насочен към установяване на действителния смисъл и съдържание на приложима по делото материалноправна или процесуалноправна норма, която въззивният съд е приложил или е игнорирал при формулиране на правните си изводи.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че произнасянето на въззивния съд е изцяло съобразено със задължителната съдебна практика по приложението на чл. 151 ЗИН /отм./, което изключва и наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С Тълкувателно решение № 2 от 4.12.2009 г. по тълк. дело № 2 от 4.12.2009 г. на ОСГК на ВКС е прието, че преди изменението на чл. 2 ал. 1 ЗВСОНИ и включването на Наредбата-закон в предметния обхват на ЗВСОНИ, отмяната на присъди по тази наредба е постановявана при наличие на съответните предпоставки от ВКС по реда на надзора. С отмяната на присъдата се отменя и допълнителното наказание конфискация. Към този момент последиците от отмяната на една присъда, която е съпроводена с конфискация на имуществото са уредени само в чл.151 ЗИН /отм./, според който ако след изпълнението й конфискацията бъде отменена, иззетите имущества се връщат на осъдения или на неговите наследници, а когато връщането е невъзможно, се заплаща тяхната равностойност по съответните държавни цени на дребно, а когато няма такива-по пазарни цени, като се взема предвид съответното овехтяване. Следва да се има предвид, че след като връщането на имуществата е извършено по реда на ЗИН /отм./, е недопустимо повторното им връщане чрез реституция по ЗВСОНИ. Поради това при отмяна на присъдата по Наредбата-закон до 22.11.1997 г. собствениците на имоти, конфискувани по нея или техните наследници не могат да се позовават на възстановяване на същите имоти на основание чл. 2 ал. 1 ЗВСОНИ. В тези случаи връщането на конфискуваните имоти се осъществява съгласно чл.151 ЗИН /обн. ДВ бр. 30 от 15.04.1969 г. -отм./, който към този момент урежда последиците от отмяната на присъдата и правните възможности на правоимащите /решение № 310/24.03.2014 г. по гр. д. № 2953/2013 г. на ВКС, І г.о./. Чл.151 ЗИН /отм./ урежда последиците от отмяната на влезли в сила присъди на съдилищата, по които е наложено наказание конфискация като предвижда, че иззетите имущества се връщат на осъдения или на неговите наследници, а когато връщането е невъзможно, заплаща се тяхната равностойност като съдът изследва и извършва преценка дали отнетият имот реално съществува като самостоятелен обект на собственост в патримониума на държавата, тъй като осъденият може да иска връщане на отнетите му имущества, само доколкото те съществуват в имуществената сфера на държавата. В конкретния случай е безспорно установено, че присъдата е отменена с решение на ВС от 1996 г. преди приемането на ЗОСОИ от 1997г. и следователно приложим закон относно връщане на конфискуваното е ЗИН /отм./, като възстановяването на собствеността не може да настъпи на основание чл.151 от ЗИН /отм./, тъй като правото на собственост върху процесния имот не принадлежи на държавата към момента на отмяна на присъдата.
Формулираният от касатора въпрос, свързан с оплакването, че въззивният съд не се е произнесъл в обжалвания съдебен акт по въпроса за дължимото обезщетение по чл. 151 ЗИН /отм./, без такова да е претендирано с исковата молба, също не е в състояние да обуслови допускане на касационното обжалване, тъй като въззивното решение изобщо не обективира произнасяне по него, още по-малко по начин, несъобразен с константната съдебна практика, според която процесуалният закон ограничава правомощията на съда при произнасяне по съществото на един правен спор и очертава рамките, в които е допустимо съдът да се произнесе само до заявения иск. Всеки иск, предявен пред съда, се характеризира с обстоятелствена част и петитум съобразно търсената по делото правна защита, в рамките на които е и дължимото от съда произнасяне. При разглеждане на делото и постановяване на решението си съдът може само и единствено, на базата на изложеното в исковата молба и въз основа на петитума й, да подведе фактите и обстоятелствата под съответната правна квалификация. В случай, че при разглеждането на спора и постановяване на решението си съдът излезе извън описаните по-горе правомощия, като например разгледа иск, който не е предявен, то той нарушава принципа на диспозитивното начало като произнасяне по искане, което не е заявено или е различно от заявеното, обуславя процесуална недопустимост на обжалваното решение / решение № 19 от 30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 262/2010 г., II г. о., решение № 428 от 19.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 358/2011 г., IV г. о./.
Производството по чл. 288 ГПК няма за предмет и ВКС не обсъжда в него нито доказателствата по делото, нито възраженията и доводите на страните по съществото на материалноправния спор, нито касационните оплаквания на жалбоподателя, а извършва единствено преценката по посочените критерии по чл. 280, ал. 1 ГПК – дали обективно са налице наведените от касатора общи и допълнителни основания за допускане на касационното обжалване. Тъй като последните следва да се съдържат в изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, което трябва да е приложено към касационната жалба при подаването й в съда, ВКС не дължи произнасяне по допълнително изложение на основания за допускане на касационното обжалване, ако то е подадено от касатора след изтичането на преклузивния срок по чл. 283 от ГПК за касационно обжалване или на преклузивния срок по чл. 285, ал. 1 от ГПК за отстраняване на нередовности на вече подадено изложение към жалбата – ако въззивният съд е давал указания за това. Предвид изложеното настоящият съдебен състав не дължи произнасяне по доводите наведени от касатора в молба вх. № 71901 от 30.05.2017 г.
Предвид гореизложените съображения, не са налице предпоставките на процесуалния закон за допускане до касационно обжалване на въззивно решение № 117 от 18.03.2008 г. по в. гр. д. № 3552/2017 г. на Софийския градски съд.
По съединената за разглеждане в настоящото производство касационна жалба на Е. П. К. – Й. от [населено място] срещу решение № 2085 от 30.03.2017 г., постановено по в. гр. д. № 4891/2015 г. на Софийския градски съд, Върховният касационен съд, ІІ г.о. приема следното:
С обжалваното въззивно решение № 2085 от 30.03.2017 г., постановено по в. гр. д. № 4891/2015 г. на Софийския градски съд, е оставено в сила първоинстанционното решение № І-46-91 от 14.08.2014 г. по гр. д. № 7411/2000 г. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу Л. Ц. Б. искове с правна квалификация чл.109 ЗС, във вр. чл. 419 и чл. 420 ГПК (отм.) – ищцата да бъде овластена да премахне за сметка на ответника масивна сграда на два жилищни и един тавански етаж и постройка на етаж и половина – гараж със спомагателни помещения, построени в УПИ (парцел) ІІІ-554 в кв.6 по плана на [населено място], вилна зона „Киноцентър – І част“, както и ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сумата от 1000 лв. като част от общата сума от 5000 лв., представляваща разноски за премахване на постройките (частичен иск) – ако те са незаконно изградени.
За да остави в сила първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че решението по тези два иска е логически обусловено от фактическите и правни изводи, възприети с първоинстанционното решение от 30.06.2003 г. по гр.д.№ 7411/2000 г. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени ревандикационният иск по чл.108 ЗС и негаторният иск по чл.109 ЗС срещу ответника, оставено в сила с въззивно решение от 18.03.2008 г. по гр.д.№ 3552/2007 г. на Софийския градски съд), съгласно които по делото не е установено ищцата да е собственик на поземления имот, в който са изградени сградите, поради което предявените исковете, обусловени от иска за собственост, са неоснователни.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, които според касатора са обуславящи за правилността на обжалваното въззивно решение и за които се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, респ. решавани противоречиво от съдилищата – допълнителнителни основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, а именно:
1. Допустимо ли е въззивният съд да не се съобрази със задължителните указания на ВКС, дадени с отменително решение или определение;
2. Допустимо ли е ако въззивният съд установи за първи път нередовност на исковата молба, да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане, при условие, че производството се развива по правилата на ГПК /отм./;
3. Разпоредбата на чл. 151 ЗИН /отм./ ли е приложима по отношение на процесния имот, при условие, че отмяната на конфискацията е с дата, предхождаща датата на влизане в сила на изменението на чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ /обн. ДВ, бр. 107 от 18.11.1997 г., в сила от 22.11.1997 г./ или в този случай са приложими разпоредбите на чл. 2, ал. 1 и ал. 3 и чл. 3, ал. 3 ЗВСОНИ.
Ответникът по касационната жалба Л. Ц. Б., чрез назначения особен представител, е депозирал по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за това. Претендира определяне и присъждане на направените в касационното производство разноски за възнаграждение за особен представител.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационното обжалване, посочени по-горе във връзка с първата жалба, също не са налице.
С оглед предмета на спора и поставените в основата на обжалваното въззивно решение правни мотиви, а именно че решението по негаторните искове е обусловено от изхода на спора по ревандикационния иск, формулираните от касатора въпроси нямат обуславящо значение за спора, същите не са обсъждани от въззивния съд и съответно не са поставени в основата на решението му и като такива не представляват общо основание за допускане на касацията по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Непосочването на конкретен правен въпрос, чието разрешаване е обусловило изводите на въззивния съд, по отношение на който да се изследват специфичните за достъпа до касация допълнителни предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационен контрол.
Предвид гореизложените съображения, не са налице предпоставките на процесуалния закон за допускане до касационно обжалване на въззивно решение № 2085 от 30.03.2017 г., постановено по в. гр. д. № 4891/2015 г. на Софийския градски съд.
С оглед направеното особено искане на адвокат Й. С. за заплащане на адвокатско възнаграждение като особен представител на ответника по касационната жалба, съдът намира, че такова й се дължи на основание чл. 47, ал. 6 ГПК, във връзка с чл. 9, ал. 3 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно приетото по т. 6 от ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС възнаграждението на особен представител по смисъла на чл. 47, ал. 6 и чл. 48, ал. 2 ГПК се определя при условията на Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Пояснено е, че представителството, осъществявано чрез особен представител е възмездно, тъй като за положения труд на адвоката се дължи възнаграждение, независимо от изхода на делото. Това възнаграждение винаги е дължимо, а може да бъде възмездено и като разноски при определен изход на спора, след като бъде заплатено от ищеца, съобразно указаното в чл. 47, ал. 6 ГПК и чл. 48, ал. 2 ГПК, които го определят като задължено лице. В случая, с оглед изхода на делото и на основание чл. 9, ал. 3 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на особения представител следва да се определи възнаграждение в размер на 300 лева, предвид липсата на особена фактическа и правна сложност на делото и етапа, до който приключва производството.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 117 от 18.03.2008 г. по в. гр. д. № 3552/2007 г. на Софийския градски съд, IV-В състав.
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 2085 от 30.03.2017 г., постановено по в. гр. д. № 4891/2015 г. на Софийския градски съд, IV-Д, състав.
О п р е д е л я на основание чл. 9, ал. 3 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, вр. с чл. 47, ал. 6 ГПК възнаграждение в размер на 300 лева на особения представител на ответника Л. Ц. Б. – адвокат Й. С. от САК за настоящото касационно производство, като
О с ъ ж д а на основание чл. 47, ал. 6 ГПК Е. П. К. – Й. от [населено място] да заплати на адвокат Й. С. от САК – [населено място], [улица], ет.1, ап.1, сумата 300 лв./триста лева/ адвокатско възнаграждение.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: