4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 383
София, 05. 07. 2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3575/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 165 от 19.12.2012 г. по в. гр. д. № 310/2012 г. Търговищкият окръжен съд потвърдил решение № 467 от 04.10.2012 г. по гр. д. № 1038/2012 г. на Търговищкия районен съд, с което е допусната делба на недвижим имот, съставляващ УПИ … от кв. 4 по плана на [населено място], заедно с построените в него къща и стопански постройки, между Ф. М. М. и К. Х. М. при квоти по 1/2 ид. ч. за всяка съделителка.
Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от ответницата, която поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С определение № 186 от 19.04.2013 г. по ч. гр. д. № 2535/2013 г. на ВКС, І-во г. о., жалбата е приета за допустима като подадена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 2 ГПК в случая не намира приложение, тъй като делото за делба е в първата фаза на производството/ и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Ответницата по касация – ищца по делото, е подала писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
По предявения иск за делба ищцата е твърдяла, че делбеният имот е придобит от нея и А. А. М., по време на брака им, сключен през 1962 г. и прекратен с влязло в сила през 2001 г. решение по гр. д. № 1526/2000 г. на Търговищкия районен съд.
Ответницата, която е втора съпруга на М., починал на 28.01.2012 г., се е легитимирала за собственица с н. а. № 145 от 04.04.2012 г., издаден на основание чл. 587, ал. 1 ГПК въз основа на влязло в сила решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. С този съдебен акт за окончателен е обявен предварителен договор, с който А. М. обещал да й продаде спорния имот.
Въззивният съд приел, че поначало имотът е бил придобит от А. М. и първата му съпруга – ищцата, в режим на съпружеска имуществена общност, тъй като владението е упражнявано по време на брака им и с н. а. № 119/1983 г. съпругът е признат за собственик на основание давностно владение, но не и по наследство. Презумпцията по СК от 1968 г. /отм./, че става съпружеска общност имуществото, придобито по време на брака в резултат на съвместен принос, който се предполага до доказване на противното, независимо на чие име е актът за собственост, не е опровергана по делото. Тя се потвърждава и от факта, че през 1989 г. имотът е отчужден от двамата съпрузи, когато с н. а. № 128 от 10.07.1989 г. го продали на трето лице /Ел. А./. Действително, може да се предполага, че продажбата е с оглед намеренията на собствениците на емигрират в Турция, но доказателства в тази връзка не са посочени от ответницата. Впоследствие, само след два месеца и половина, А. М. изкупил обратно имота /с н. а. 155 от 26.09.1989 г./ и именно тази сделка установява собствеността на съпрузите преди развода им през 2001 г. Независимо от предишните сделки, със закупуването през месец септември 1989 г. имотът е станал съпружеска имуществена общност по силата на законовата презумпция, която е възпроизведена и в СК от 1985 г. /отм./. По делото няма данни пари за закупуването да не са броени или да са били лична собственост на съпруга. Формалната доказателствена сила на официалния свидетелствуващ документ, какъвто е нотариалният акт, не е оборена. След прекратяването на брака всеки от съпрузите е станал собственик на по 1/2 ид. ч., така че прехвърлянето от М. на ответницата е породило вещнопрехвърлително действие само за притежаваната от него 1/2 ид. ч.
С оглед изложеното съдът заключил, че имотът е съсобствен между страните при равни квоти.
С определение № 186 от 19.04.2013 г. по ч. гр. д. № 2535/2013 г., като отменил разпореждането на въззивния съд за връщане на касационната жалба, съставът на ВКС, І-во г. о., посочил, че формулираният от жалбоподателката въпрос е: длъжен ли е съдът при направено искане в отговора по исковата молба за допускане на гласни доказателства за установяване на твърдяни от ответницата релевантни за спора факти, да се произнесе по него с доклада по реда на чл. 140 ГПК. Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., не намира в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както и в уточняващата молба, да са поставени други въпроси.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, разрешаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В случая не се навеждат доводи въззивното решение да е постановено в противоречие с практиката на ВКС и не се сочи практика по смисъла на т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК, за да е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Няма представени съдебни актове, от които да се направи извод, че поставеният въпрос е решаван противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Липсва и предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, каквато би била налице, ако: а/. произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се достигне до отстраняване на непълноти или неясноти на правни норми, или б/. съдът за първи път се произнася по даден правен спор, или в/. изоставя се едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго.
Нито една от изброените хипотези, отнасящи се до приложението на чл. 140 ГПК, както и на чл. 146 ГПК – за доклада по делото, който първоинстанционният съд следва да извърши, в случая не е налице, а и жалбоподателката не е обосновала и мотивирала с какво разглеждането на делото ще допринесе за точното прилагане на закона и/или за развитието на правото.
Поставеният процесуалноправен въпрос е свързан с изложеното в отговора на исковата молба. В него ответницата /сега жалбоподателка/ е оспорила иска с довод, че спорният имот е личен на наследодателя като придобит по наследство, а при последващото разпореждане в полза на Ел. А. и обратното връщане на имота не са броени никакви семейни суми, така че липсва принос от страна на ищцата. Поискала е ищцата да отговори на въпроси относно разпореждането и обратното изкупуване на имота през 1989 г., като с оглед становището й по отговора на исковата молба ще посочи събирането на допълнителни доказателства, включително и гласни такива.
С определението по чл. 140 ГПК първоинстанционният съд не е допуснал поставянето на въпроси по реда на чл. 176 ГПК.
Съгласно чл. 146, ал. 3 ГПК съдът предоставя възможност на страните да изложат становището си във връзка с дадените указания и доклада по делото, както и да предприемат съответните процесуални действия. Ако в изпълнение на предоставената им възможност не направят доказателствени искания, те губят възможността да направят това по-късно, освен в случаите по чл. 147 ГПК – когато се касае за нови обстоятелства, които не са могли да узнаят, посочат и представят своевременно, или за нововъзникнали обстоятелства, които са от значение за делото.
В разглеждания случай в съдебното заседание на 26.09.2012 г., след като се запознал с доклада по делото, процесуалният представител на ответницата е заявил, че няма възражения по същия и няма да сочи други доказателства. Същото становище – че няма да сочи други доказателства, е изразил и след като съдът приел представените от страните писмени доказателства.
От тези данни следва, че първоинстанционният съд се е произнесъл по заявените с отговора по чл. 131 ГПК доказателствени искания, а други такива не са направени. Искането за допускане на гласни доказателства е условно – с оглед становището на ищцата, поради което и първоинстанционният съд не е имал задължението, а и не е могъл да се произнесе по него с определението по чл. 140 ГПК. След като делото е внесено за разглеждане в открито съдебно заседание, вместо да посочи конкретните обстоятелства, които ще доказва с гласни доказателства, и кои лица иска да бъдат разпитани като свидетели, ответницата е заявила, че няма да ангажира доказателства. Ето защо не се установява съдът да е процедирал по начин, който да е довел до ограничаване правото й на защита и до накърняване на правата й при доказване произхода на делбения имот.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 165 от 19.12.2012 г. по в. гр. д. № 310/2012 г. на Търговищкия окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: