1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 384
гр.С., 11.03.2011 г.
Върховният касационен съд на Р. Б.,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
втори март две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимира Харизанова
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Кр. Харизанова гр.д.№ 827/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на М. на о., м. и н. (М.) за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на С. градски съд от 08.02.2010 г. по гр.д.№ 8646/ 2009 г. С посоченото решение частично е потвърдено и частично е отменено решение на С. районен съд по гр.д.№ 31841/ 2008 г., като по този начин по предявените против касатора от М. Г. З. искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 от КТ е признато за незаконно и е отменено уволнението, извършено със заповед № РД-12-364/ 15.08.2008 г. на министъра на образованието и науката, М. З. е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „началник на регионалния инспекторат по образование – Х. при М.” и касаторът е осъден да заплати обезщетение за недопускане до работа в размер 300 лв. Отхвърлени са предявените от М. З. против М. искове за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер 1 200 лв и за заплащане на обезщетение за по-ниско платена работа в размер 2 825 лв.
Въззивното решение се атакува само от ответника по делото М. и то само в частта, в която са уважени исковете за признаване на уволнението за незаконно и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност. В частта, в която е уважен иска за сумата 300 лв и са отхвърлени исковете за сумите 1 200 лв и 2 825 лв, въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя М., че въззивният съд отговорил неправилно на материалноправния въпрос може ли ищцата да се ползва от правата по чл.3 от ПЗР на ЗДСл, ако е пропуснала едномесечния срок по пар.4 ал.2 от ПЗР на ЗДСл, но е спазила срока по чл.345 ал.1 от КТ. Счита, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Поддържа също, че в противоречие с практиката на ВАС въззивният съд приел, че при спазен срок по чл.345 ал.1 от КТ следва да се счита спазен и срокът по пар.4 ал.2 от ПЗР на ЗДСл, макар заявлението да е подадено повече от 1 месец от влизане на съдебното решение в сила. Освен това счита, че в противоречие с трайната практика на ВКС въззивният съд е разрешил въпроса дали единствената предпоставка за законност на уволнението е длъжността на работника да бъде определена за заемане от държавен служител. В обжалваното решение било отговорено отрицателно, за разлика от решения на ВКС и на Окръжен съд – Ямбол, в който на въпросът е даден положителен отговор. Поради това моли за допускане на касационно обжалване на решението.
Ответникът по касация М. З. оспорва жалбата и поддържа че не са налице основания за допускане на атакуваното решение до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – за неоснователно.
За да го постанови въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищцата и ответникът са били страни по служебно правоотношение, което със своя заповед от 05.02.2004 г. работодателят е трансформирал в трудово правоотношение, след което е уволнил служителката. С влязло в сила от 21.04.2008 г. съдебно решение, уволнението от 2004 г. е отменено като незаконно, а ищцата е получила съобщение за възстановяването й на работа на 28.07.2008 г. На 08.08.2008 г. ищцата се е явила на работа и е уведомила работодателя, че ще изпълнява трудовите си задължения. Министърът е издал заповед от 15.08.2008 г. за възстановяване на ищцата от 18.08.2008 г., като пак на 15.08.2008 г., с действие от 18.08.2008 г., за пореден път е прекратил трудовото правоотношение със служителката, този път – поради определяне на длъжността за заемане от държавен служител. При тези факти е изведено, че уволнението е незаконно, тъй като ищцата се възстановява на трудово правоотношение и ако има право на това – може да претендира да бъде назначена като държавен служител. За нея важи правилото на пар.4 от ПЗР на ЗДСл, тъй като длъжността, от която ищцата е уволнена, е определена за заемане по служебно правоотношение. Подаденото искане за възстановяване на работа е счетено за равнозначно на подаване на заявление по чл.8 от ЗДСл, което е постъпило в едномесечния срок по пар.4 ал.2 от ПЗР на ЗДСл и е следвало да бъде разгледано и уважено от работодателя.
При така изложените фактически и правни изводи на въззивния съд поставените от жалбоподателя материалноправни въпроси обуславят въззивното решение. За тях обаче не са налице предпоставките по т.1, 2 и 3 на ал.1 на чл.280 от ГПК. Въпросът за конкуренцията между сроковете по пар.4 ал.2 от ПЗР на ЗДСл и този по чл.345 ал.1 от КТ предпоставя крайните изводи на съда за незаконност на уволнението, но няма претендираното от касатора значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая не е налице нито една от посочените хипотези, тъй като не се налага нито промяна на неправилна, нито осъвременяване на остаряла практика, а законът не е непълен, неясен или противоречив, за да се налага формиране на практика по поставения въпрос. Въззивният съд е постановил решението си в унисон с утвърденото в съдебната практика схващане, че правилата на специалния закон изключват приложението на общия закон. Касателно конкретния случай ЗДСл се явява специален закон, тъй като КТ урежда всички случаи на възстановяване на работа на уволнен работник или служител, а ЗДСл – специалната хипотеза на възстановяване на работа на длъжност, която е определена за заемане от държавен служител. В този случай важат сроковете по специалния закон, както е прието и в обжалваното решение.
Въпросът дали срокът по пар.4 ал.2 от ПЗР на ЗДСл тече от датата на уведомлението до възстановения работник или от датата на влизане на решението в сила, също обуславя въззивното решение, но по него не се установява да има противоречива практика. За да обоснове наличието на такава, касаторът се позавава на решения на Върховния административен съд. Обаче съгласно цитираното ТР № 1 от 19.02.2010 г., понятието „практика на съдилищата“ по смисъла на чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК не включва практиката на административните съдилища. Последните разрешават административноправни спорове относно отношения, уредени от административното право, които са различни по правната им природа от гражданскоправните. Поради това дори ако по повдигнатия правен практиката на административните съдилища е противоречива, това не е основание за допускане на касационното обжалване.
Що се касае до материалноправният въпрос дали единствената предпоставка за законност на уволнението по чл.325 т.12 от КТ е длъжността на работника да бъде определена за заемане от държавен служител, то по него също не се установява противоречива съдебна практика. Цитираната от касатора практика на Върховния касационен съд и на Я. окръжен съд не е относима за процесния случай, тъй като тя касае хипотези, при които в хода на нормалното съществуване на трудовото правоотношение длъжността, която се заема от работника, е определена за заемане от държавен служител. Настоящият случай е различен, тъй като първо служебното правоотношение на ищцата е било трансформирано в трудово правоотношение, последното е било прекратено с акт на работодателя, този акт е отменен и след отмяната му длъжността, на която работникът е възстановен на работа, по смисъла на закона представлява държавна служба. В този случай приложение следва да намерят нормите на ЗДСл, а не правилото на чл.325 т.12 от КТ. Съдебната практика, постановена по чл.325 т.12 от КТ, няма отношение към обжалваното в настоящето производство решение, тъй като фактическата обстановка по казуса е различна от общия случай на прекратяване на правоотношението поради определяне на длъжността за заемане от държавен служител.
Следователно не са налице твърдяните от касатора основания по чл.280 ал.1, т.1, 2 и 3 от ГПК и касационното обжалване не следва да бъде допускано.
По изложените съображения настоящият състав на Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на С. градски съд от 08.02.2010 г. по гр.д.№ 8646/ 2009 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: