Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 311
София, 13.07.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 20.06.2018 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 311 /2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Производството e образувано по касационна жалба на С. Т. П. срещу въззивно решение № 215 от 15.05.2017 г. по възз. гр. д. № 130 /2017 г. на Смолянския окръжен съд, г.о., с което е потвърдено първоинстанционно решение, с което е отхвърлен искът с правно основание чл.124,ал.1 ГПК, предявен от С. Т. П. срещу А. Р. П., заместена в производството от нейните наследници: Байрям Б. П., С. Т. П., М. Б. П., С. Б. П., Е. Б. П., Д. В. П. и Ю. В. П., за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищцата е собственици на 1 /2 идеални части от недвижими имоти – 11 селскостопански имоти, находящи се в землището на [населено място], [община], област Смолян.
Жалбоподателката твърди, че обжалваното решение е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещните страни Б. Б. П., С. Т. П., М. Б. П., С. Б. П., Е. Б. П., Д. В. П. и Ю. В. П., конституирани в производството в качеството на наследници на починала страна – ответницата А. Р. П., не са подали писмен отговор.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по искове за собственост, за което след изменението на чл.280,ал.3 ГПК (предишна ал.2) с ДВ, бр. 50 от 2015 г. не съществува ограничение за касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено следното:
Съдът е сезиран с иск по чл.124,ал.1 ГПК за установяване на правото на собственост на ищцата върху 1 /2 идеални части от процесните имоти, придобито на основание изтекла в нейна полза придобивна давност в продължение на повече от 10 г., считано от 1994 г., когато правото на собственост върху имотите е възстановено по реда на ЗСПЗЗ в полза на ответницата с решение на Поземлената комисия на [населено място], до 23.11.2016 г. – датата на подаване на исковата молба. Уточнил е, че макар в исковата молба да са наведени твърдения, че имотите са били собственост на наследодателя на страните – техния баща Т. М. К., исковата претенция не е основана на тези твърдения.
Въззивният съд е изложил мотиви за недоказаност на елементите на придобивна давност, на която ищцата основава иска си.
Приел е, че не са събрани доказателства, че спорните земи са били собственост на наследодателя на страните Т. М. К., няма данни за подавани от него декларации за имотите и в емлячния регистър не е имало партида на негово име.
Въз основа на събраните по делото писмени доказателства – преписка №Б0105/08.01.1992 г. на ПК- [населено място], препис-извлечение от декларация №352 от 14.07.1949 г. на ответницата А. Р. П. за притежавани непокрити земеделски имоти, подадена по реда на Указ № 573 от 28.05.1949 г. на Президиума на ВНС и приложена към преписката на ПК съгласно чл.12,ал.2 ЗСПЗЗ, както и Обяснение на Началника на ОСЗ – [населено място], въззивният съд е приел за установено, че заявление за възстановяване на собствеността върху процесните имоти е подадено единствено от ответницата, но не и от ищцата.
При анализ на събраните по делото гласни доказателства –показанията на единствената разпитана по делото свидетелка С. П., дъщеря на ищцата, въззивният съд е намерил, че по отношение на четирите имота с горски трайни насаждения ищцата не е установила фактическа власт и не е демонстрирала намерение за своене, тъй като свидетелката твърди, че не са ползвани от майка и (ищцата) и в имотите не е извършвана сеч. По отношение на останалите процесни имоти, въззивният съд е счел, че показанията на свидетелката са противоречиви и че правилно първоинстанционният съд ги е преценил съгласно чл.172 ГПК, като е взел предвид, че свидетелката е дъщеря на ищцата и лично е заинтересована от изхода на делото. Въззивният съд е приел, че от показанията на свидетелката не се установява върху кои имоти и в какви реално обособени площи при конкретни граници, съответстващи на 1 /2 идеални части от имотите, е осъществявана твърдяната фактическа власт от ищцата. Въззивният съд е приел още, че давностното владение върху имотите не е осъществявано необезпокоявано с оглед показанията на свидетелката, че са правени опити за доброволно разрешаване на спора, но внуците на ответницата не са допускали свидетелката до нейния дом.
Въззивният съд е приел крайния извод, че не са доказани твърденията на ищцата за осъществявано необезпокоявано, явно владение на процесните имоти в продължение на повече от 10 години.
В изложението си за допускане на касационно обжалване жалбоподателката излага следните правни въпроси (дословно):
· Следва ли съдът във всички случаи да не се съобразява с показанията на единствения разпитан по делото свидетел близък роднина на страната по делото, позовавайки се на разпоредбата на чл.172 ГПК?
· Следва ли да се дава вяра и решението да бъде постановено само и единствено на показанията на един свидетел, пък било той да е близък роднина на ищеца, в случая дъщеря, който свидетел има преки впечатления от съдбата на имотите, предмет на делото, и неговите показания кореспондират с всички събрани по делото доказателства, без да увреждат ответника?
По двата въпроса жалбоподателката твърди наличие на основанията по чл.280,ал.1,т.1 и 2 ГПК (в редакцията преди измененията с ДВ. 86 от 2017 г.) поради противоречие с решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 1 /2013 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759 /2010 г. на ВКС, II г.о. и решение № 327 от 30.06.2010 г. по гр. д. № 476 /2010 г. на ОС- Русе.
Първите два въпроса са разновидност на един и същ процесуалноправен въпрос, който може да бъде уточнен както следва: дали на основание чл.172 ГПК съдът има право да не кредитира показанията на единствения по делото свидетел – дъщеря на ищцата, която свидетелства в нейна полза? Вторият въпрос се отнася до по-тясна хипотеза – когато по делото е прието, че показанията на единствения свидетел кореспондират с всички събрани по делото доказателства.
Въпросите са свързани със задължението на съда да прецени свидетелските показания на роднина на страната по реда на чл.172 ГПК.
И двата въпроса не са обуславящи, тъй като съдът при преценка на показанията на единствената свидетелка е приел, че от тях не се установяват твърдените от ищцата факти: по отношение на горските имоти – свидетелката не твърди ищцата да ги е владяла (т.е. в тази част показанията са неизгодни за ищцата), а по отношение на останалите имоти свидетелката не твърди конкретни факти за осъществяване на фактическата власт за конкретни имоти. Т.е. съдът е приел, че свидетелката не твърди конкретни факти, които да подкрепят твърденията на ищцата.
Вторият въпрос не е обуславящ и поради това, че не се основава на установеното по делото – въззивният съд не е приел, че показанията на единствения свидетел, в частта им, в която са дадени в полза на ищцата, кореспондират с всички събрани по делото доказателства, а е приел обратното – че освен свидетелските показания, не са събрани други доказателства в подкрепа на твърденията на ищцата, че е упражнявала фактическа власт върху процесните имоти.
Към това може да се добави и че при приложението на правилото на чл172 ГПК въззивният съд не е процедирал в противоречие, а в точно и пълно съответствие с посочените от жалбоподателката съдебни решения и в съответствие със самото правило, което е ясно.
· Следвало ли е въззивният съд да се произнесе с неприсъствено решение при положение, че са били налице всички предпоставки за това, а именно – не е подаден отговор на исковата молба, ответникът не се е явил в първо съдебно заседание по делото и не е направил искане за разглеждане на делото в негово отсъствие? Жалбоподателката релевира основание по чл.280,ал.1,т.2 ГПК (в редакцията преди измененията с ДВ. 86 от 2017 г.), като сочи наличие на съдебна практика по въпроса, обективирана в неприсъствено решение № 484 от 29.11.2016 г. по т. д. № 338 /2016 г. на ОС Пловдив.
Въпросът не е обуславящ, доколкото с оглед спецификата на неприсъственото решение и неговия режим (необжалваемост и процедури по чл.240 ГПК пред въззивен съд, която предвижда възможност да се поиска неговата отмяна единствено на страната, срещу която такова е постановено), единствено в компетенциите на първоинстанционния съд е постановяването на неприсъствено решение, което не полежи на контрол пред по-горестоящ съд по реда на въззивното производство.
· Следва ли да се приема, че имоти, представляващи горски трайни насаждения, принадлежат на двама съсобственици, както е в нашия случай, при положение, че реално не се обработват? Жалбоподателката твърди, че липсва практика по този въпрос и е налице основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, като счита, че отговорът на този въпрос има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Въпросът не е обуславящ. И той е основан на твърдения, които не са установени по делото. Видно от изложеното, въззивният съд не е приел, че е налице съсобственост между страните върху горските имоти и изобщо върху процесните имоти. Въззивният съд е приел също, че по отношение на същите не е осъществявано давностно владение от ищцата, тъй като посочената от ищцата свидетелка не твърди, че ищцата е упражнявала фактическа власт върху тях по какъвто и да било начин.
От изложеното следва, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателката няма право на разноски.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 215 от 15.05.2017 г. по възз. гр. д. № 130/2017 г. на Смолянския окръжен съд, г.о..
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.